Определение № 212 от 24.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Ц. Т. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Б. У. срещу решение № 1805 от 14.05.2013г. по т. дело № 2541/2012г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 56 от 26.03.2012г. по т. дело № 223/2011г. на Софийски окръжен съд, търговско отделение, III състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено на основание чл. 694, ал. 1 ТЗ по отношение на длъжника, синдика и кредиторите в производството по несъстоятелността на [фирма] /в несъстоятелност/ несъществуването на приетите от синдика в списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 ТЗ в производството по т. дело № 52/2010г. на СОС вземания на Ц. Т. Д. към [фирма] /в несъстоятелност/ в общ размер на 132 963,74 лв., от които 120 856,55 лв. – незаплатено трудово възнаграждение по трудов договор № 286/29.12.2000г. и 12 107,19 лв. – законна лихва за забава в плащането на главницата, и Ц. Т. Д. е осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 694, ал. 2 ТЗ да заплати по сметка на СОС държавна такса за производството по делото в размер на 5 318,55 лв.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне извън предмета на иска. Релевира евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на САС на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Процесуалноправният въпрос за неспазването на доклада от първоинстанционния съд и правомощията на въззивния съд да направи доклад по чл. 146 ГПК и да даде указания за разпределение на доказателствената тежест е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 255/12.11.2012г. по гр. д. № 348/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 224/23.06.2011г. по г. д. № 1184/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 172/23.02.2010г. по г. д.№ 386/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 135/20.12.2010г. по т. д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Материалноправният въпрос за доказване на валидно прекратяване на трудов договор /за начина на прекратяване на трудовия договор - чрез уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ, чрез писмено предизвестие или заповед за прекратяване на трудовия договор/ е решен в противоречие с практиката на ВКС - решение № 29/02.07.2013г. по г. д. № 546/2012г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 72/05.02.2010г. по г. д. № 2356/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 227/20.04.2010г. по г. д. № 917/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 437/20.01.2012г. по г. д. № 1594/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Процесуалноправният въпрос за доказателствената тежест за начина на прекратяване на трудовия договор е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 427/28.05.2010г. по г. д. № 1113/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 432/20.04.2000г. по г. д. № 1358/1999г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 32/26.03.2010г. по г. д. № 4629/2008г. на ВКС, ГК, II г. о.

4. Процесуалноправният въпрос за допустимост на предявения иск и първоинстанционното решение е решен в противоречие с решение № 662/02.11.2005г. по т. д. № 110/2005г. на ВКС, ТК, I т. о.

5. Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди представените и приети от него доказателства е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 646/12.10.2010г. по г. д. № 1210/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 241/17.10.2012г. по г. д. № 850/2011г. на ВКС, ГК, II г. о.

Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. В. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По отношение на първия процесуалноправен въпрос твърди, че посочената от касатора съдебна практика е отречена с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК.

Относно втория материалноправен въпрос във връзка с прекратяване на трудовия договор чрез представеното уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ, ответникът поддържа, че във въззивното решение не е налице произнасяне по този въпрос, поради което цитираната от касатора практика не следва да се обсъжда.

Ответникът релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия, посочен от касатора процесуалноправен въпрос, поради това, че касаторът пренася формално правилата за доказателствената тежест по трудови спорове, касаещи незаконно уволнение към настоящия спор по отрицателен установителен иск, и неприложимост на посочената практика на ВКС.

Четвъртият процесуален въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор. Представеното решение на ВКС не представлява практика по реда на чл. 290 ГПК и в него ВКС не е разрешил формулирания от касатора процесуалноправен въпрос, а се е произнесъл по материалноправен въпрос относно предмета на иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ.

По отношение на посочения от касатора пети процесуалноправен въпрос ответникът излага съображения, че не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил представените доказателства.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Производството пред Софийски окръжен съд е образувано по предявен от [фирма] /в несъстоятелност/ срещу Ц. Д. отрицателен установителен иск за несъществуване на вземания срещу него, предявени по реда на Глава 43 от ТЗ, приети от синдика и одобрени от съда, в размер общо 132 963,74 лв., от които 120 856,55 лв. – трудово възнаграждение и 12 107,19 лв. – лихва за забава върху паричните задължения, породени от трудовия договор. Като основания и доводи за несъществуване на приетите от синдика и одобрени от съда вземания са изложени твърдения, че възникналото между Ц. Д. и [фирма] правоотношение по трудов договор от 01.04.2002г. е прекратено на 19.02.2010г., видно от уведомление по реда на чл. 62, ал. 4 КТ.

В срока за отговор на исковата молба ответникът /касатор в настоящото производство/ е релевирал възражения за недопустимост на иска поради липса на надлежна представителна власт на ищеца, тъй като изпълнителният директор С. Б. няма правомощия за представляване и управляване на дружеството в несъстоятелност поради прекратяване на правомощията на органите на [фирма] /в несъстоятелност/ с решение от 03.10.2011г. по т. д. № 51/2010г., и възражения за неоснователност на иска поради недоказано и ненастъпило прекратяване на 19.02.2010г. на трудов договор от 01.04.2002г., липса на твърдения в исковата молба по какъв начин и на какво основание от Кодекса на труда трудовият договор е бил прекратен, предвид обстоятелството, че уведомяването на НАП не е част от фактическия състав на прекратяване на трудовото правоотношение, и с оглед издадената от дружеството в несъстоятелност служебна бележка изх. № 41/16.06.2010г.

Първоинстанционният съд в доклада по делото по чл. 146 ГПК е приел, че ищецът следва да докаже, че не дължи на ответника процесните суми, претендирани като трудово възнаграждение, тъй като трудовият договор между него и ответника били прекратени на 19.02.2010г., и е указал на ищеца, че не е представил доказателства за прекратяване на договора му с ответника. За да уважи предявения отрицателен установителен иск първоинстанционният съд е приел, че ответникът Ц. Д. не е ангажирал никакви доказателства за съществуване на вземането си, произтичащо от трудово правоотношение с длъжника в производството по несъстоятелност – не е установил наличието на валидно сключен трудов договор, не е изложил твърдения за такъв и за датата на трудовия договор, за продължителността му и за размера на трудовото възнаграждение. Изложил е съображения за недоказаност на правоизключващото възражение на ищеца, доколкото основанието на оспореното вземане е незаплатено възнаграждение по трудов договор № 286/29.12.2000г., а отправеното до НАП уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ се отнася до друг договор, сключен на 01.04.2002г.

Срещу решението на Софийски окръжен съд е подадена въззивна жалба от ответника, който е релевирал доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно доклада по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест, недаването на указания на ответника /въззивник/ за кои факти не е посочил доказателства и невъзможността ответникът по иска да предприеме процесуални действия за защита на интересите си като представи доказаетлства. Във въззивното производство страните са направили доказателствени искания, част от които съдебният състав е уважил /приел е доказателствата, свързани с правосубектността на длъжника – ищец, неговата процесуална правоспособност и допустимостта на иска/, оставил е без уважение искането на процесуалния представител на въззиваемия /ищец в първоинстанционното производство/ за задължаване на синдика на [фирма] /в несъстоятелност/ да представи всички трудови договори, сключени от дружеството с Ц. Т. Д. за периода от 2000г. до 2011г., всички заповеди, предизвестия и споразумения за прекратяване на трудовите договори, сключени между страните, аргументирайки се, че е несвоевременно и с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест, и не се е произнесъл по приемане на представените от въззивника доказателства.

Във въззивното решение съдебният състав е приел, че предявеният от [фирма] /в несъстоятелност/ срещу Ц. Д. отрицателен установителен иск за несъществуване на вземания срещу него, предявени по реда на Глава 43 от ТЗ, приети от синдика и одобрени от съда, е допустим поради наличието на необходимите процесуални предпоставки. Изложил е съображения, че предявените с молба от 21.02.2011г. вземания на ответника пред съда по несъстоятелност в срок по чл. 685 ТЗ са няколко, като процесните вземания за трудово възнаграждение в размер на 120 856,55 лв. и 12 107,19 лв. са идентични с две от тях /по т. 2 от представената пред въззивния съд молба за предявяване на вземане по чл. 685 ТЗ по т. д. № 52/2010г. на СОС/; предявените вземания са включени в списъка на приетите вземания от синдика, одобрени в тази му част с определение от 11.08.2011г. на СОС; писменото възражение на длъжника срещу вземанията на Ц. Д. за 120 856,55 лв. - трудово възнаграждение и за 12 107,19 лв. - лихва за забавеното му плащане е предявено в срок /на 24.03.2011г./ и е оставено без уважение от съда по несъстоятелност; исковата молба е подадена до изтичането на преклузивния срок по чл. 694, ал. 1 ТЗ.

Възражението на ответника /въззивник/ за ненадлежно представляване на ищеца /въззиваем/ при завеждане на делото е прието за неоснователно поради това, че искът е предявен преди постановяване на решението по чл. 710 ТЗ – на 23.08.2011г. при влязло в сила решение за обявяване на дружеството в несъстоятелност и прекратяване на дейността му и правомощията на неговите органи на 03.10.2011г., както и с оглед константната практика, че по иска по чл. 694 ГПК представител на длъжника е органът му на управление, а при прекратени правомощия – назначен от съда особен представител.

Изводът за основателност на иска е аргументиран с недоказване от страна на ответника по иска на възникването на трудови правоотношения, датата на сключване на трудовия договор, съществуването на трудови правоотношения през процесния период, преназначаването му на друга длъжност и размера на дължимото от работодателя трудово възнаграждение. В тази насока въззивната инстанция е изложила съображения, че неоспореният от ответника по иска документ /уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ/ съдържа данни за прекратяване на трудов договор между страните от 01.04.2002г. на 19.02.2010г.; с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил подписването на трудов договор от 01.04.2002г., следващ по време трудов договор № 286/29.12.2000г.; в трудов договор № 286/29.12.2000г. и допълнителното споразумение към него от 01.03.2009г. е посочено, че заеманата от ответника длъжност е била „изпълнителен директор”, а в представената от самия ответник с отговора на исковата молба служебна бележка от 19.02.2012г., издадена от Агенцията по вписванията, е отразено, че „изпълнителен директор” е С. И. Б..

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият, формулиран от касатора, въпрос е процесуалноправен и е релевантен за спора, тъй като е подготвил формирането на решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение. Този въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато докладът на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК е непълен или неточен, разпределението на доказателствената тежест и връзката между доклада и един от основните принципи на гражданския процес на установяване на истината /чл. 10 ГПК/. По този въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд няма задължение да следи служебно за допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че във въззивната жалба са релевирани обосновани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивната инстанция е длъжна да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В настоящия случай във въззивната жалба е релевирано оплакване за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неточен и непълен доклада по чл. 146 ГПК във връзка с разпределяне на доказателствената тежест и недаване на указания на ответника /въззивник/ за кои факти не е посочил доказателства. Като е отказал да събере исканите от ищеца относими, допустими и необходими доказателства по аргументи за изтичане на преклузивния срок и не е дал указания на въззивника относно възможността да предприеме тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които е пропуснал да извърши в първата инстанция поради непълнота на доклада, въззивният съд е решил посочения процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС – т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Посочените от касатора втори и трети въпроси са процесуалнопправни, отнасят се до доказателствената тежест и начина на доказване на прекратяване на трудовото правоотношение, поради което са релевантни за спора – същите са от значение за изхода на делото и са обусловирли правните изводи на въззивната инстанция. Тези въпроси са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която доказателствената тежест за установяване на прекратяване на трудовия договор е на страната, която се позовава на това обстоятелство и от което извлича изгодни за себе си правни последици, а начинът на прекратяване на трудовото правоотношение е в зависимост от основанието за прекратяване на трудовия договор. Поради изложените съображения въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по посочените процесуалноправни въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртият формулиран от касатора процесуалноправният въпрос за допустимостта на предявения иск и първоинстанционното решение е релевантен за спора, но по отношение на него не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение релевантният правен въпрос е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираното от касатора решение № 662/02.11.2005г. по т. д. № 110/2005г. на ВКС, ТК, I т. о. не е от категорията на актовете, представляващи постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формирана е трайна съдебна практика, съгласно която, за да бъде допустим предявеният от длъжника в несъстоятелност отрицателен установителен иск по чл. 694 ТЗ, е необходимо наличието на следните процесуални предпоставки: синдикът да е приел определено вземане на кредитор; длъжникът или кредитор да е направил писмено възражение по чл. 690, ал. 1 ТЗ пред съда по несъстоятелността срещу приетото от синдика вземане; искът да бъде предявен в седмодневен срок от обявяване на определението на съда за одобряване на списъка по чл. 692, ал. 4 ТЗ в търговския регистър; предмет на иска да бъде приетото от синдика вземане или част от него.

В конкретния случай въззивната инстанция като е приела наличието на необходимите процесуални предпоставки за предявения иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ, не се е отклонила от безпротиворечивата съдебна практика: констатирала е, че предявените с молба от 21.02.2011г. вземания на ответника пред съда по несъстоятелност в срок по чл. 685 ТЗ са няколко и процесните вземания за трудово възнаграждение и лихва за забавна в размер на 120 856,55 лв. и 12 107,19 лв. са идентични с две от тях; предявените вземания са включени в списъка на приетите вземания от синдика, одобрени в тази му част с определение от 11.08.2011г. на СОС; предявеното в срок писмено възражение на длъжника [фирма] срещу вземанията на Ц. Д. за трудово възнаграждение в размер 120 856,55 лв. и лихва за забавеното му плащане в размер 12 107,19 лв. е оставено без уважение от съда по несъстоятелност; исковата молба е подадена до изтичането на преклузивния срок по чл. 694, ал. 1 ТЗ. Обстоятелството, че в исковата молба ищецът се е позовал на трудов договор от 01.04.2002г. и неговото прекратяване, не обуславя извод за недопустимост на иска, а представлява твърдение и довод за недължимост на претендираните от ответника и приети от синдика вземания по трудов договор № 286/29.12.2000г. поради наличието на последващ трудов договор от 01.04.2002г., който е прекратен.

Посоченият пети процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди представените и приети от него доказателства не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като съдебният състав е обсъдил събраните доказателства. Доколко доказателствата са обсъдени правилно и при спазване на правилата на логическото мислене и дали приетите за установени тях факти и обстоятелства съответстват на доказателствата е въпрос, относим към правилността, респективно обосноваността на въззивното решение, и в този смисъл не е основание за допускане на касационно обжалване, а подлежи на преценка при проверка на правилността на обжалвания въззивен съдебен акт.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение