Определение № 1798 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4651/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. Г. Г., подадена чрез пълномощник адв. Е. Д. от АК – В., срещу въззивно решение № 152 от 08.08.2022 г. по в. гр. д. № 206/2022 г. на ОС - Кюстендил. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено при грубо нарушение на материалния закон, при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано е – основания за допускане до касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и предявения иск по чл. 108 ЗС да бъде отхвърлен, като се уважи изцяло предявеният насрещен иск. Претендира разноски. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Насрещните страни в касационното производство - В. И. К. и В. Б. К., оспорват касационната жалба с писмено становище, подадено чрез пълномощник адв.К. Н. от АК-К.. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение, като последица от частично потвърждаване и обезсилване на първоинстанционно решение № 110 от 14.03.2022 г. по гр.д. № 1780/2021 г. на РС-Дупница, е осъдена С. Г. Г. да отстъпи собствеността и предаде на ищците В. И. К. и В. Б. К., владението на две стаи в приземен етаж на жилищна сграда с идентификатор *, построена в поземлен имот с идентификатор № *** в кв.10а по плана на [населено място], като им плати и 500 лв. разноски, прекратено е производството в частта по предявения от С. Г. Г. срещу В. И. К. и В. Б. К. насрещен иск за прогласяване нищожността на договор за покупко – продажба, обективиран в нотариален акт № 192, т.I, рег .№ 2977, дело № 172/2003г. на нотариус Е. К., за прехвърляне собствеността на 1/3 ид.ч. от описаната в нот.акт жилищна сграда, поради противоречие със закона – чл.26 СК - липса на съгласие на съпруга-несобственик, и е отхвърлен насрещния иск на С. Г. Г. срещу В. И. К. и В. Б. К. за признаване нищожност на същия договор по горепосочения нотариален акт, за прехвърляне правото на обствеността на 1/3 ид.ч. от описаната в нот.акт жилищна сграда, поради привидност - неплащането на цената. Ищците В. К. и В. К. твърдят, че по време на брака си са придобили двуетажна масивна жилищна сграда, находяща се в УПИ (парцел) ****, пл. № * в кв.10“А“по ЗРП на [населено място] от 1993г., идентичен с ПИ *** по КК на [населено място], въз основа на сключен през 2003 г. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №192, т.I, рег.№ 2977, дело № 172/2003г, сключен между В. К. – купувач, и И. Г., Д. Д. и Т. Н. - продавачи. Ответницата С. Г. оспорва иска, като възразява, че е придобила процесните стаи по силата на давностно владение от 1967 г., когато сключила брак, т.е. повече от 50 години. Предявила е и насрещни искове за нищожност на прехвърлянето от покойния й съпруг И. Г., на 1/3 ид.ч. от къщата, в която се намират процесните стаи, на две основания- липса на нейното съгласие като съпруга за продажбата, и привидност поради неплащане на цената и прикриване на дарение. Въззивният съд е приел за установено, като и неспорно между страните, че имотът, обект на продажбата (земя и сгради), е бил придобит по наследство от продавачите – първият от които баща на ищцата и съпруг на ответницата, а останалите – негови сестри, както и че процесните две помещения се намират на първия (приземен) етаж от жилищната сграда и се владеят от ответницата. Прехвърлителят И. Г. е починал на 03.05.2008г., като за свои наследници е оставил преживяла съпруга - въззивницата Г. и дъщеря – въззиваемата В. К., и син А. Г.. Въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, като свид.Т. Н. (една от прехвърлителките по посочения договор за покупко- продажба) сочи, че ищцата В. К. е платила на всеки от прехвърлителите, вкл. и на баща си, по 2500 лв. при посещението им при нотариуса за изповядване на сделката, като ответницата по ревандикационния иск е знаела за прехвърлителната сделка, но не са я питали дали е съгласна съпругът й да прехвърли правата си. От друга страна, свид.Д. Д.- братовчедка на ищцата, респ.племенница на ответницата, поддържа, че знае от майка си (другата прехвърлителка по сделката), че ищцата е дала по 2000 лв. на лелите си, но не е плащала на баща си. И двете свидетелки сочат, че ответницата Г., след сключване на брака си, е живяла само в процесната сграда, а също и за наличие в непосредствена близост на друга къща, строена от ответницата и съпруга й (родители на ищцата), в която живее братът на последната. Въз основа на тези доказателства и безспорни факти, въззивният съд е формирал правните си изводи. Направеното от ответницата Г. възражение срещу предявения ревандикационен иск, че е придобила процесния недвижим имот в следствие на изтекла в нейна полза придобивна давност, е прието за неоснователно. За частта, притежавана от покойния праводател-съпруг на ответницата, като съсобственик със своите сестри по наследяване, е прието, че другия съпруг не може да се позове на придобивна давност, доколкото този придобивен способ е изключен с разпоредбата на чл. 115, б. "в" ЗЗД. За частите на другите две прехвърлителки- сестрите на съпруга, е прието, че събраните по делото доказателства не установяват ответницата да е демонстрирала, нито да е заявила надлежно към тези съсобственици, своене на техните идеални части. Така ревандикационния иск е приет за основателен. По аргументи от цитирана константна практика на ВКС, въззивният съд е изложил мотиви, че искът за прогласяване на нищожността на договора за покупко - продажба обективиран в нотариален акт от 2003 г. поради противоречието му с чл. 23 СК/отм./, за 1/3 ид.ч. на съпруга-прехвърлител, е процесуално недопустим, тъй като с прекратяването на брака между съпрузи, семейното жилище-собственост на единия от съпрузите, губи това си качество и правата на бившия съпруг по чл.26 СК по отношение на това жилище се погасяват. Така е прието, че производството по този насрещен иск подлежи на прекратяване. По отношение твърдяната от насрещния ищец привидност на същата сделка за 1/3 ид.ч. от прехвърляне собствеността на къщата- дела на И. Г., въззивният съд е приел, че насрещния ищец има интерес от него. Подложил е на преценка събраните гласни доказателства, които е счел допустими, като е кредитирал тези на свид. Т. Н., която лично е присъствала при изповядване на сделката и предаване на паричните суми, но не и тези на свид.Д. Д., която е предавала не свои преки впечатления, а опосредени такива. Като се е позовал и на отразеното в нотариалния акт, че продавачите са получили сумата, е намерил, че твърдяната нищожност липсва, поради което не е разглеждал евентуално наличие на прикрита сделка. По тези съображения вторият насрещен иск е отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът - ответник твърди, че е налице предпоставката за допускане касационно разглеждане на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които са от значение за спора, и които са решени в противоречие с посочена от него практика на ВКС- ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/5.01.2020 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС, решение № 247 по гр.д.№ 4288/2016 г. на ВКС, решение № 256/30.04.2020 г. по гр.д.№ 4900, ІІІ го. на ВКС. Поставени са въпроси: 1. Наличието на правно основание на владение на ответника продължила повече от 50 години, дали е предпоставка за отхвърляне на иска по чл. 108 ЗС?; 2. Следва ли да се приеме за нищожна сделка по смисъла на чл.26 ЗЗД, като чрез договор за покупко-продажба е прикрито дарение? 3. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество да изложи собствени мотиви по спорните въпроси, както и да обсъди в съвкупност всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, доводите и възраженията на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните? Касационното обжалване не може да бъде допуснато, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, като същият определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да конкретизира или уточни поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба или да допуска касационно обжалване по въпрос, различен от поставения, освен в случай на порок на решението, за който ВКС следи служебно. Първите два въпроса по начина, по който са поставени, по съществото си представляват оплакване за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите са формулирани общо и хипотетично, с оглед тезата на касатора, че е придобила по давност процесния имот, и че сделката, с която нейният съпруг приживе е продал на ищцата 1/ 3 ид.ч. от процесната къща, е нищожна като прикриваща дарение, а не с оглед изводите на съда, които са обратни на тезата на касатора. Релевантният за изхода на спора по главния иск въпрос е дали ответницата е доказала възражението си, че е придобила по давност процесния недвижим имот, съответно по разгледания по същество насрещен иск за нищожност поради привидност на сделката е дали сделката е възмездна, и тези въпроси са разрешени от въззивния съд въз основа преценка на събраните по делото доказателства, като преценката им не подлежи на обсъждане в настоящето производство по чл.288 ГПК. Ето защо не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което прави ненужно да се изследва дали е налице противоречие по тези въпроси със сочена от касатора практика на ВКС. Поставеният трети въпрос е относим към задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да изложи свои мотиви, с които да посочи и обсъди доводите и възраженията на страните, при оплакване за необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение и неправилно установени факти (чл.269, изр.второ ГПК) да обсъди всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, като основе изводите си по същество на спора на всички относими доказателства, като може да допуска и служебно съдебна експертиза, ако такава е необходима за изясняване на факти по делото с помощта на специални знания. Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не дава основание да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие с трайната съдебна практика по него, служебно известна на настоящия касационен състав. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като е изложил подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложени са на анализ събраните по делото писмени и гласни доказателства, показания на свидетелите са обсъдени в тяхната цялост и в съвкупност с другите събрани доказателства, изложени са и съображения защо са кредитирани показанията на единия свидетел и не тези на другия свидетел за факта дали по сделката има заплатена парична сума. Доводите на касатора представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод относно липсата на давностно владение от ответницата и относно наличието на уговорка за плащане и плащане на продажната цена, но същите не могат да се обсъждат, нито да обосноват наличие на правен въпрос, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение и по третия въпрос. Касаторът сочи и чл.280, ал.1, т.3 ГПК като основание за допускане касационно обжалване- предполагаемо по същите три въпроси, доколкото други въпроси не са формулирани, но не е обосновал допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същевременно по приложението на чл.108 ЗС, чл.79 ЗС, чл.26, ал.2 ЗЗД, чл.12 ГПК, чл.235, ал. 2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, е налице богата съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. При този изход на производството, касаторът няма право на разноски. С отговора на исковата молба е направено искане от страна на защитата на ответната страна за присъждане на разноски за настоящата инстанция, но не са представени доказателства за направени такива разноски, не са и посочени като приложения доказателства за разноски, не е представен и списък на разноски по чл.80 ГПК, поради което разноски на тази страна пред касационната инстанция не могат да бъдат присъдени. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК