Определение № 804 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1706/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Обединена българска банка“ АД, чрез юриск.Т. срещу решение №344 от 11.12.2023г., постановено по в.т.д. №204/2023г. по описа на Апелативен съд-Варна, с което е отменено решение №28/06.04.2022г., постановено по т.д. №130/21г. по описа на Окръжен съд- Силистра, поправено с решение №11/30.01.2023г. и изменено с определение №95/26.05.22г. по реда на чл.248 ГПК, като вместо него е признато за установено в отношенията между ищцата Д. П. Г. и ответника „Обединена българска банка“ АД, че ищцата не дължи на банката сумите: 405 162.01 евро, съставляваща главница по Договор за банков кредит №70572/05.08.2010г., Анекс №1/28.01.2010г.; Анекс№2/16.02.2011г.; Анекс №3/30.03.2011г.; Анекс №4/28.04.2011г.; Анекс №5/31.05.2011г.; Анекс №6/28.07.2011г.; Анекс № 7/30.08.2011г.; Анекс №8/29.09.2011г.; Анекс №10/29.12.2011г. и Анекс № 11/30.01.2012г. към него, договорна лихва в размер на 3 492.05 евро, дължима за периода 05.01.2012г. - 04.07.2012г., санкционна лихва за периода от 06.02.2012г. до 25.04.2013г. в размер на 83 703.93 евро, разходи за застрахователни премии в размер на 663.18 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7. от договора за банков кредит и платени от банката на 23.08.2012г., разходи за застрахователни премии в размер на 103.73 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7. от договора за банков кредит и платени от банката на 29.09.2012г., разходи за застрахователни премии в размер на 87.78 лева, дължими съгласно чл.5.9.6. и чл.5.9.7 от договора за банков кредит и платени от банката на 07.12.2012г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.04.2013г. до изплащане на вземането, както и сумата от 29 356.45 лева - разноски по делото, по изпълнителен лист от 30.04.2013 год., издаден по ч.гр.д.№743/2013 год. по описа на Силистренски районен съд, поради погасяване на вземанията по давност. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за отхвърляне на предявените искове. Касаторът счита, че неправилно решаващият състав приема, че наложеният запор на банкови сметки на ищцата не е валидно изпълнително действие, тъй като нямало изпълнително дело. Поддържа, че са предприемани изпълнителни действия, вкл. по отношение на останалите солидарни длъжници, довели до прекъсване на давностния срок спрямо всички длъжници, вкл. ищцата. Оспорва крайният извод на въззивния съд, че процесните вземания са погасени по давност, като незаконосъобразен и необоснован. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правни въпроси, за които счита, че са значими за изхода на спора: „1. Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №10 от 16.02.2016г., гр.д. №3231/2014г., III г.о.; решение №37 от 24.02.2021г., гр.д. №1747/2020г., IV г.о. и др.; „2. Следва ли при преценка настъпила ли е погасителна давност за вземането, съдът да изследва валидни изпълнителни действия извършвани само по отношение на конкретния длъжник или валидните изпълнителни действия спрямо имущество на ипотекарните длъжници- трети лица, по смисъла на чл.429, ал.3 ГПК имат действие да прекъсват давността по смисъла на чл.116, б.в ЗЗД по отношение един или всички длъжници, солидарно задължени по изпълнителния титул?“- като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- ТР №4/11.03.2019г. по т.д. №4/2017г. на ОСГТК на ВКС, като този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът Д. П. Г. оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Счита, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното решение, а ако бъде допуснато- следва да бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени отрицателните установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд намира, че е изтекъл 5-годишният погасителен давностен срок за принудително изпълнение по отношение на процесните вземания. Решаващият съдебен състав приема за безспорно установено, че ищцата е съдлъжник по Договор за банков кредит №70572/05.08.2010г., сключен между ответника- кредитор и ЕТ „К. Гарант-П. Г.“- кредитополучател, като страна е и още един солидарен длъжник- П. Г.. Поради неизпълнение на задълженията за връщане на предоставения кредит „ОББ“ АД се е снабдила със Заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. №743/2013г. по описа на РС-Силистра и изпълнителен лист от 30.04.2013г., въз основа на който е образувано изп.дело №20137670400820 по описа на ЧСИ Г. Г., с рег.№ 767 на КЧСИ, по което са наложени запори върху банковите сметки на ищцата /постановление от 17.06.2013г./, както и продажба на имот, придобит в режим на СИО с другия солидарен съдлъжник. През 2020г. изпълнителното дело е прехвърлено за продължаване на изпълнителните действия и образувано под №20203420400040 по описа на СИС при РС-Силистра. За да се произнесе, въззивният съд съобразява, че ищцата сочи като последно същинско изпълнително действие спрямо нея плащането на 07.01.2014г. на цена на изнесения на публична продан нейн недвижим имот, придобит в СИО и издаването на същата дата от ЧСИ на постановление за възлагане на недвижимия имот на обявения за купувач, евентуално- осъществения въвод във владение на склад №3 към продадения на публична продан недвижим имот, извършено на 02.09.2015г., като твърди, че е изтекъл 5-годишен период от тези действия до подаване на исковата молба. Съдът акцентира, че ответната банка признава иска, като в отговора на исковата молба изрично заявява, че правото на принудително изпълнение е погасено, но вземането съществува, защото е само частично погасено чрез осребряване на длъжниково имущество; че това вземане не може да бъде изпълнено по принудителен ред спрямо ищцата и банката нито е предприемала действия за принудителното му събиране от имущество на ищцата след 07.01.2014г., нито е отправяла изявления и покани до ищцата в този смисъл. Съдът съобразява, че с отговора на допълнителната искова молба ответникът твърди, че липсва обоснован правен интерес от процесния иск, предвид фактите по делото- липсата на предприети действия по принудително или доброволно събиране на вземането от страна на ответника, както и признание на факта относно настъпилата давност и правните последици от това. Подчертава, че в открито съдебно заседание на 09.03.2022г., както и в писмените бележи по същество ответникът изрично заявява, че ако спорът е за това дали е погасено правото за принудително изпълнение спрямо имуществото на ищцата, банката признава, че това право е погасено, респ. не оспорва, че е изтекъл срокът, визиран в нормата на чл.110 ЗЗД, с изтичането на който се погасява правото на ответното дружество да иска изпълнение на вземането от ищцата. Решаващият съдебен състав намира, че признанието на банката е достатъчно, за да очертае като безспорен предмета на делото в рамките на твърденията на ищеца и техните правни последици, като възражението за прекъсване на давността, обективирано едва в писмени бележки пред въззивната инстанция, е преклудирано и недопустимо. Въззивният съд приема, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е обсъждал и стигнал до извод, че давността е прекъсната на 18.04.18г., респ.- 20.04.18г., тъй като такова твърдение не е въведено надлежно в процеса от страна на ответника и не може да обосновава правните изводи на съда по основателността на претенцията. Съдът излага и допълнителни доводи, че дори банката да се беше позовала на прекъсване на давността с предприетото искане от 18.04.2018г. за налагане на запор върху три банкови сметки на ищцата, претенцията пак би била основателна. Счита, че доколкото последното изпълнително действие е от 02.09.15г., на 02.09.17г. е настъпила перемпция, т.е. изпълнителното дело е прекратено, за което банката е уведомена през 2021г. Предприетото от нея изпълнително действие от 18.04.18г. спрямо ищцата е нередовно- осъществено е след перемирането на изпълнителното производство и не може да доведе до прекъсване на давността. С оглед изложеното решаващият състав намира, че към датата на подаване на исковата молба е изтекъл 5-годишният давностен срок, поради което предявените искове са основателни. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като не са обусловили изводите на въззивния съд, респективно не са от значение за изхода на спора. Вторият въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд, а първият е обсъден само като евентуален аргумент за основателността на исковите претенции. За да достигне до решаващия извод, че е погасено по давност правото на банката-кредитор на принудително изпълнение на процесните вземания, решаващият съдебен състав приема, на първо място, че ответната банка признава иска, а на второ място, че възраженията й за прекъсване на давността с изпълнителни действия през 2018г. са преклудирани, поради което не следва да бъдат обсъждани. Само като допълнителен аргумент е посочено, че тези изпълнителни действия не са валидни и не са произвели действие, респ. не са довели до прекъсване на давността. Касаторът не поставя въпроси във връзка с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора, нито във връзка с наведените в касационната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения. С оглед изложеното, ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора, като съобразява, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като извършените процесуални действия се изчерпват с подаване на отговор на касационната жалба, съдът намира, че на процесуалния представител на ответника в касационното производство следва да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА в размер на 4 800 лева с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд