Определение № 1333 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 449/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 175 от 21.11.2022 г. по в.гр. д. № 378/2022 г. на АС - Варна, което предявения иск по чл. 2, ал. 1 т.3 ЗОДОВ е частично уважен. Жалбоподателят - Прокуратура на Република България, чрез процесуалният си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКК, както и че същото е очевидно неправилно.Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба - Ш. Ф. З., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратура на РБ да заплати на Ш. Ф. сумата 9000 лева обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Установено е, че ищецът в качеството му на длъжностно лице, на 6.VII.2011 г. бил привлечен като обвиняем в образуваното ДП № ЗМ-В[1]327/2009 г. на ОС на МВР-Разград за престъпление по чл.219, ал.3, вр. с ал.1, с чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 НК, което е водено и срещу други длъжностни лица, в това число кмет и зам. кметове на [община]. Установено е, че на ищеца е била наложена неотклонение „подписка“ и образувани НОХД № 353/11 г. и НОХД № 386/2012 г. – прекратено и върнати на ОП-Разград за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Установено е също така, че прокуратурата е внесла за трети път обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 73/2014 г. Установено е, че с оправдателна присъда ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение, а оправдателната присъда е влязла в сила на 11.02.2017 г. Констатирано е, че в публикации в областни вестници се споменава името на ищеца и от разпитаните по делото свидетели е установено, че наказателното производство се е отразило негативно на психическото и физическо състояние на ищеца. Съдът е взел предвид и приетата по делото комплексна съдебно – медицинска и психолохическа експертиза,в която е констатирано, че към момента на изготвянето ѝ не са налице данни за отклонение в психичния статус на освидетелствания, както и че в емоционалното му състояние се наблюдава депресивен синдром, повишена тревожност, потиснатост и страх от нови негативни преживявания; чувство за непълноценност, несигурност с прояви на притеснения в общуване с околните, стремеж към затваряне на проблемите вътре в семейството и скриване от външния свят; стаени чувства на вина и агресия, като към днешна дата емоционалният му баланс е стабилизиран, но се наблюдават симптоми на депресивност и тревожност с тенденция към отзвучаване. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че в резултат от повдигнатото обвинение, продължило повече от шест години и при взета мярка за неотклонение „подписка“, ищецът е понесъл негативни последици - неудобства, притеснение и несигурност, страх от наказателна репресия и от финансови затруднения. Прието е, че процесуалните действия с участието на ищеца са засегнали честта и достойнството му, тъй като неговият социален и професионален статус е бил в основата на самочувствието му на обществено значима личност, на успял в социалната си среда човек. Въззивният съд е изтъкнал, че в резултат на проведеното наказателното преследване, са били засегнати авторитета и доброто име на ищеца в обществото. Прието е, че преди да бъде образувано наказателното производство, ищецът е бил уважаван в региона като човек и професионалист в администрацията на [община]. Посочва се, че след разпространяване на новината за воденото наказателно дело, ищецът е чувствал дистанциране на познати и колеги, изпитвал срам и неудобство от случващото се с него. Посочено е, че макар, че продължил да работи на същото място ищецът е загубил интерес и амбиции в работата си, тъй като е живеел в малко населено място, в което бил лесно разпознаваем, предвид заеманата длъжност в сферата на публичните интереси. Въззивният съд е приел, че е доказана причинно-следствената връзка между повдигнатото от Прокуратура на РБ обвинение и претърпените от ищеца по настоящето дело неимуществени вреди. При постановяването на своето въззивно решение въззивният съд е съобразил тежестта на престъплението, за което е бил обвинен ищеца и размера на предвидените за него наказания; фактическата продължителност на наказателния процес – повече от шест години, задължителното участие на подсъдимия в съдебната фаза на производството, в рамките на която са проведени 19 с.з., както и приложената мярка за неотклонение – „подписка“. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства справедливия размер на дължимото от Прокуратурата на РБ обезщетение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ възлиза на сумата от 9 000 лв. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Прокуратурата на Република България, чрез процесуалния си представител поддържа, че в обжалваното решение са разрешени правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да съобрази и посочи кои конкретни обстоятелства е взел предвид при определяне размера на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване, както и как се определя и какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принципно при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване като се позовава на практиката на ВС обективирана Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Поддържа също така че е нелице и основание по чл.280, ал.2 ГПК,тъй като решението е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК се приема, че понятието "справедливост", по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В трайната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставените в изложението въпроси въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката и е преценил всички обстоятелства по делото и тяхната относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Съобразени са възрастта на ищеца, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на преследването за период от шест години По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Решението не е очевидно неправилно. О чевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед разпоредбата на чл.78 ГПК на ответника по жалба не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за реално направени такива. Предвид изложените съображения, съдът