Определение № 1158 от 13.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2726/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 258/10.01.2023 г. (подадена по пощата, с дата на пощенското клеймо 09.01.2023 г.), на Н. И. С., чрез адвокат Д. Р., срещу решение № 383 от 17.11.2022 г. по гр. д. № 564/2022 г. на Окръжен съд – Русе, с което е: отменено решение № 260469 (погрешно посочено във въззивния акт като № 260429) от 14.06.2021 г. по гр. д. № 503/2019 г. на Районен съд – Русе в частта, с която са отхвърлени претенциите по сметки над 117.87 лв. до 292.57 лв., като вместо това е осъдена Н. И. С. да заплати на О. И. С. още 174.70 лв. по претенциите по сметки; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена възлагателната претенция на О. И. С. и имотът е изнесен на публична продан, както и в частта, с която са отхвърлени претенциите по сметки над 292.57 лв. до 1993.69 лв. Въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила решение по първата фаза на делбата районният съд е допуснал до делба процесния недвижим имот - апартамент в [населено място], при права по 1/2 ид. ч. за всеки от съделителите О. С. и Н. С.. В обжалваното решение по втората фаза на делбата Районен съд - Русе е приел, че не са налице предпоставките за възлагане на неподеляемия имот по чл. 349 ГПК и го е изнесъл на публична продан. Уважил е частично претенциите по сметки на О. И. С. за сумата от 117.87 лв. и е отхвърлил исковете до размера от 1993.69 лв. В уважената част по претенциите по сметки решението не е обжалвано и е влязло в сила. Същото е обжалвано в останалата част. Въззивният съд е посочил, че с изключение на претенцията по сметки, решението на първоинстанционния съд е обосновано и законосъобразно, и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. Визирал е, че възлагателната претенция по отношение на делбения имот е била заявена от О. С. в преклузивния срок по чл. 349, ал. 4 ГПК и е допустима. Намерил е, че не са налице предпоставките за поставяне в дял на имота. Изложил е, че в чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК са предвидени две хипотези за това. И в двата случая от правно значение е способът за възникване на съсобствеността между съделителите. В хипотезата на ал. 1 съсобствеността следва да е възникнала в резултат на съпружеска имуществена общност, какъвто не е казусът пред него. А в хипотезата на ал. 2 изискването е тя да е в резултат на наследяване - т. 7 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. Окръжен съд – Русе е приел, че в случая съсобствеността между съделителите е възникнала вследствие на договор за покупко-продажба на недвижим имот срещу поемане на задължение за издръжка и гледане. Следователно липсва правно основание за възлагането на имота в дял на О. С., а единственият способ за извършване на делба на неподеляемото жилище е изнасянето му на публична продан. Относно претенциите по сметки е изложил, че съгласно правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки от съсобствениците следва да участва в извършените подобрения съразмерно на частта си - 1/2. Претендиращият съсобственик, вложил свои средства, трябва да установи причинната връзка между направените разходи и влагането им в съсобствения имот. В конкретния случай, обаче, са представени доказателства, установяващи извършените разходи, като част от тях са направени не във връзка с подобренията в имота, а за заплащане на консумирани от Н. С. консумативни разходи - вода и топлоенергия за периода, през който само тя е ползвала имота (не е спорно, че О. С. не е ползвал съсобствената вещ). По тази причина отношенията между страните следва да се уредят на плоскостта на неоснователното обогатяване и С. дължи пълния размер на консумираните от нея топлоенергия и вода. В пълен размер дължи и платения от насрещната страна данък върху имота, като нейно задължение за 1/2 от същия. Или Н. С. следва да бъде осъдена да заплати на О. С. още 174.70 лв. по претенциите по сметки, като в тази отхвърлителна част решението следва да се отмени. В останалата отхвърлителна част въззивният съд е намерил решението на Районен съд – Русе за правилно. Визирал е, че представените писмени доказателства не установяват извършени разходи, които да имат отношение към процесния имот. Н. С. атакува решението на въззивния съд като частично неправилно. Твърди, че е била лишена в първата съдебна инстанция от възможността да поиска своята част от направените разходи във връзка с жилището. Счита, че имотът е следвало да бъде възложен на нея. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е във втората инстанция да бъдат претендирани направените разноски, от категорията необходими разноски, когато страната е била лишена, по една или друга причина, да стори това в първата инстанция; 2. Допустимо ли е в случаи, като настоящия, когато съделителката е майка, която сама отглежда детето си, а също полага грижи и за болната си майка, която е на възраст, и не разполага с друго жилище, да й бъде възложен имотът-предмет на делбата. Насрещната страна счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран според защитната теза на жалбоподателката, която не намира подкрепа от материалите по делото. В случая няма данни Н. С. да е била обективно възпрепятствана да се яви в първото съдебно заседание след допускане на делбата или да депозира в срока по чл. 346 ГПК искания по сметки, или това да е в резултат на процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд. Същата е била редовно представлявана в съдебното заседание от 18.05.2021 г. от пълномощника й адвокат Д. Р.. Искания по чл. 346 ГПК не са заявени пред въззивната инстанция. Вторият въпрос е изцяло неотносим, доколкото Н. С. не е отправила искане за възлагане на имота, поради което и съдът не е разгледал такова. Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидна неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. О. С. претендира заплащане на направените пред ВКС разноски. Съдът не следва да уважава това искане, тъй като представеният договор за правна защита и съдействие от 07.03.2022 г. няма характера на разписка за сумата от 1200 лв., доколкото не е посочено, че последната е платена в брой. Същевременно липсват други доказателства за извършено плащане. В този смисъл е т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,