Определение № 3672 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1498/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. Ч., ЕГН [ЕГН], против Решение №721 от 05.02.2025г. по в. гр. д. №3984/2024г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено Решение № 20003855/14.01.2022 г. постановено по гр. дело № 20703/13.04.2021 г. по описа на Софийски районен съд, 162 състав с което с което е отхвърлен предявения от ищцата Г. И. Ч., ЕГН [ЕГН], срещу ответницата Т. А. В.-Н., ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 441 ГПК във вр. с чл. 74, ал. 1 Закон за частните съдебни изпълнители /ЗЧСИ/, вр. с чл. 45, ал. 1 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/ за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда- 13.04.2021г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (накърняване на достойнство и унижение) от противоправно поведение на ответницата при изпълнение на дейността й като ЧСИ по изпълнително дело №20207910400191 и по изпълнително дело №20207910400279, изразяващо се в образуване на делата и налагане на запори върху трудово възнаграждение без основание, липса на предприети действия по превеждане на дълга на взискателя, по администриране на жалба, по прекратяване на производството по изпълнителното дело и вдигане на наложени запори. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск. Касационната жалба съдържа и изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторката се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея ЧСИ Т. А. В.-Н., ЕГН [ЕГН], рег. №* на КЧСИ, с район на действие- СГС, чрез пълномощника й по делото адв. В. Б., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Третото лице-помагач на страната на ответника ЗК „Лев Инс“ АД, не е взело становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение, включително чрез препращане по реда на чл.272 от ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел следното:

С разпореждане от 21.08.2020г. въз основа на подадена молба от НАП и приложен към нея изпълнителен лист от 23.05.2019 г., издаден от АССГ, I Отделение, 14 състав, по адм. дело № 2393/2019г. за сумата от 500 лв.- разноски, ответницата ЧСИ Т. В.- Н. е образувала изп. дело № 20207910400191 с длъжник ищцата Г. И. Ч.. По делото са начислени такси и на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение от 15.09.2020г. за общата сума от 738,00 лева, която е получена лично от нея. По искане на взискателя и след изискана справка за актуално състояние на действащите трудови договори на длъжницата към 16.09.2020г., в която е посочено наличие на такъв с Районен съд- Тутракан с дата на сключване 12.10.1998г., е бил наложен запор на трудовото й възнаграждение при посочения работодател. Запорното съобщение е получено от PC- Тутракан на 17.09.2020г. С писмо от 21.09.2020г. постъпило по изпълнителното дело на 23.09.2020г., административният ръководител на Районен съд- Тутракан уведомил съдебния изпълнител, че Г. И. Ч. е освободена от длъжността „съдия“, считано от 28.04.2009г., и не се намира със съда в други трудови или служебни правоотношения. По изпълнителното дело постъпило удостоверение от НАП, че Г. И. Ч. има непогасени публични вземания в размер на 26038,32 лв. Г. И. Ч. е платила доброволно на вноски, последната от които извършена на 15.12.2020г., всички суми по изп. дело № 20207910400191, като на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК съдебният изпълнител е приключил с разпореждане на 18.03.2021г. изпълнителното дело.

Изпълнително дело № 20207910400279 по описа на ЧСИ Т. В.-Н. е образувано по молба от 30.09.2020г. на НАП за събиране на вземане срещу Г. И. Ч. в размер на 100 лв., представляващи съдебни разноски, удостоверено с приложен към молбата изпълнителен лист от 27.02.2020г., издаден от АССГ, I Отделение, 14 състав, по адм. дело № 2393/2019г. По делото са начислени такси и на длъжника е изпратена покана за доброволно изпълнение от 26.10.2020 г. за общата сума от 290 лева. Поканата е получена лично от длъжника на 27.10.2020г., като на същата тя е вписала, че сумата по изпълнителния лист е платена преди образуване на изпълнителното дело и ще представи квитанция за това. На 26.10.2020г. са наложени запори на банковите сметки на длъжницата в следните банки: „Обединена българска банка“ АД, „Търговска банка Д“ АД, „Централна кооперативна банка“ АД и „Банка ДСК“ АД. От „Централна кооперативна банка“ АД е получен отговор, че лицето е титуляр на банкова сметка там, но без наличност. „Банка ДСК“ АД е уведомила съдебният изпълнител, че лицето има сметка в банката, върху която има наложени два запора. „Обединена българска банка“ АД и „Търговска банка Д“ АД са признали вземането, но не са превели никаква сума по сметка на съдебния изпълнител. От представените и приети по делото писмени доказателства се установява, че длъжникът е заплатил на 29.10.2020г.- в срока за доброволно изпълнение, сумата от 100 лева с основание вноска по изп. дело № 20207910400279, която сума не е достатъчна да погаси изцяло дълга по делото. От постъпилото по изпълнителното дело удостоверение изх. № 220372003363157 от 11.11.2020 г. се установява, че Г. И. Ч. има непогасени публични вземания в размер на 26 638, 64 лв. Г. И. Ч. е депозирала директно пред Софийския градски съд жалби срещу извършени от ЧСИ Т. А. В.-Н. действия по изпълнителното дело, които са били препратени от съда за администриране на ЧСИ, която е извършила предвидените в чл. 436, ал. 2 и 3 от ГПК действия. С постановление за отказ за прекратяване на изпълнително производство от 31.03.2021 г., постановено в изпълнение на указанията, дадени с определение от 18.03.2021 г. по ч. гр. дело № 2521/2021 г. по описа на СГС, I въззивен брачен състав, съдебният изпълнител е отказал да прекрати делото, тъй като дългът не е погасен изцяло. Отказал е да намали и разноските по изпълнителното дело. Постановлението е връчено на длъжника лично на 13.05.2021 г. Същото е обжалвано изцяло, като с решение № 356 от 21.09.2021 г. по ч. гр. дело № 20211100509370 по описа на СГС, ГО, IV-Д въззивен състав, е потвърдено в частта, с която съдебният изпълнител е отказал да прекрати изп. дело № 20207910400279. С Решение № 356/21.09.2021 г. по ч. гр. дело № 9370/2021 г. по описа на СГС, IV-Д състав е оставена без уважение жалба с вх. № 320131/25.05.2021 г.

По делото са изслушани свидетелските показания на С. М., която познава ищцата от 2013 г. Знаела за изпълнителните дела, тъй като често общували лично или по телефона. Приемала извършените изпълнителни действия като тормоз, тъй като неоправдано бил наложен запор на трудовото й възнаграждение в институция, в която тя не работела от 2009 г. За това обстоятелство свидетелката знаела по повод на получена ПДИ, в която било вписано за наложения запор. Изпитвала силни притеснения и по повод наложените в четири банки запори на банковите й сметки, тъй като това я е поставило в ситуация да не знае дали ще може да плаща наем и да осигури детето, за което се грижела.

При така установената по делото фактическа обстановка от правна страна съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен. По възражението на ищцата, че с цел да бъде злепоставена бил наложен запор на трудовото й възнаграждение в Районен съд-Тутракан, където тя не работела от 2009г., съдът е посочил, че това действие е било предприето по искане на взискателя и след получена справка от НАП, от която е видно, че към момента на издаването й Г. Ч. има трудов договор с РС- Тутракан, за който липсват данни за прекратяване. Ответницата, в качеството й на частен съдебен изпълнител се е подчинила на съдържанието на официалния документ, като по делото липсват доказателства тя да е знаела, че длъжницата е адвокат. Според съда подобен извод не може да се направи от наличието на друго изпълнително дело при същия съдебен изпълнител срещу нея, тъй като по последното няма данни, че на адреса, на който е била уведомявана длъжницата, който е бил посочен от взискателя, има адвокатска кантора. За неоснователни са приети и доводите на ищцата, че налагането на запор върху трудовото й възнаграждение предшествало изпращането на поканата за доброволно изпълнение. В случая поканата за доброволно изпълнение е с изх. № 4437 от 15.09.2020г., а запорното съобщение до РС Тутракан е с изх. № 4439/15.09.2020г., като двата акта са от една и съща дата, и ответницата, в качеството си на ЧСИ, е спазила разпоредбата на чл. 507, ал. 1 ГПК, съгласно която запорното съобщение до третото задължено лице се изпраща едновременно с поканата за доброволно изпълнение. Не е прието за основателно и възражението на ищцата, че налагането на запор върху вземанията й от четири банки за задължение от 100 лв. представлява свръхобезпеченост. Съдът е посочил, че налагането на запор е за всички задължения по изпълнителното дело, а не само за тези по изпълнителния лист. В случая дължимата от длъжника сума по изпълнителното дело, посочена в поканата за доброволно изпълнение към 09.11.2020 г. е в размер на общо 290 лв., до какъвто размер е наложен запорът в изпратените запорни съобщения до четирите банки. Съгласно чл. 442а, ал. 1 ГПК наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи трябва да са съразмерни на задължението, като съгласно ал.2 въпросът за наличието на несъразмерност може да бъде повдигнат от длъжника с възражение, каквото в не е било направено от ищцата. По доводите на ищцата за наличието на забавяне в администрирането на подадена от нея жалба по изп. дело № 20207910400279 съдът е приел, че това е станало по вина на самата нея, тъй като тя е подала жалбата директно в Софийския градски съд, а не чрез съдебния изпълнител съгласно изискването на чл.436, ал.1 от ГПК. С разпореждане от 03.11.2020 г. на заместник- председателя на СГС и председател на въззивното отделение жалбата е изпратена на ЧСИ за нейното администриране, като на 24.11.2020 г. са дадени указания за внасяне на дължимата се такса и на 23.02.2021 г. в СГС е постъпила администрираната жалба.

Въз основа на така изложените мотиви въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърлянето му.

В касационната жалба, съдържаща и изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като освен доводите по съществото на спора е формулирала следните „питания“ към ВКС, с които предвид липсата на други указания следва да се приеме че тя претендира селектиране на касационната си жалба:

1. Налице ли е съществен пропуск в съдопроизводствените правила на въззивното решение, с което се потвърждава изцяло решението на пьрвоинстанционния съд, при условие че първоинстанционното решение е неправилно поради съществен порок- противоречие между диспозитив и мотиви /видно е в първоинстанционното решение, че изцяло се пише за имуществени вреди, а диспозитива е отхвърлителен за причинени неимуществени вреди/?

2. Ако се приеме, че този пропуск е съществен, не следва ли въззивната инстанция да се произнесе по същество, като в производството пред нея всички допълнителни доказателства не трябва ли да се приемат като допустими?

3. Съществен пропуск ли е на съда по такъв род дела- обезщетение за причинени вреди от действията на ЧСИ, когато въззивната инстанция не разглежда сторените действия от ЧСИ едновременно в контекста на деликтната отговорност по ЗЗД и специалния закон- ЗЧСИ?

4. Допустимо и добросъвестно поведение ли е ЧСИ да прави едновременно запор на несъществуващо трудово възнаграждение на съдия в районен съд и заедно с това да изпраща ПДИ в адвокатската кантора на същото лице или е укоримо и виновно поведение след като законът дава възможност на ЧСИ за проверка на адрес, месторабота, трудови договори навсякъде /НАП, НОИ, Бюра по труда, други изпълнителни дела и прочие/?

5. Приема ли ВКС, че за задължение от 100 лева, предварително налагане на запор на всички актуални банкови сметки на едно физическо лице с връчването на ПДИ е свръхобезпечение и къде тук пада акцентът- върху законосъобразността на сторените действия от ЧСИ или последствията, които претърпява длъжника при умишлено непрекратяване на изпълнителното дело от страна на ЧСИ над 1 година, въпреки изпълнението което прави?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

В случая поставените от касаторката „питания“ в касационната й жалба нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, които да са били разрешени в обжалваното решение и по които въззивният съд да се е произнесъл, поради което не отговарят на общото изискване на посочената разпоредба за допускане на касационно обжалване. Въпросите са формулирани съобразно поддържаните от нея доводи в касационната жалба и предпоставят основателност на същите; съдържат твърдения и условия, каквито въззивният съд не е приемал за установени, и се отнасят до преценката на събраните доказателства и правилността на обжалваното решение. Несъгласието на касаторката с направените от въззивния съд изводи не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а правилността на същите не е предмет на проверка в настоящото производство, а може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на посочените в чл.280 от ГПК основания.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид горното обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и направеното от ответната страна искане касаторката следва да бъде осъдени да й заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,