Определение № 2002 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4230/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвани са: · решение № 842/08.06.2022 г. по гр.д. № 3139/2020 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 2774/04.05.2020 г. по гр.д. № 7718/2018 г. на Софийски градски съд, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е признал за недействителни по отношение на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД договора по н.а. № 56/11.06.2013 г., с който първият ответник К. П. Д. и неговата съпруга А. К. П. са дарили на втория ответник Л. Б. П. един апартамент и гараж в [населено място], имуществена общност, както и договора по н.а. № 62/17.06.2013 г., с който първият ответник и неговата съпруга са дарили на втория ответник друг апартамент в [населено място], имуществена общност, за Ѕ ид. части от дарените имоти, и · решение № 172/10.02.2023 г., с което Софийски апелативен съд е отказал да допълни своето решение. Решенията се обжалват от К. Д. и Л. П.. Касаторите искат основното решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуално-правни въпроси: 1. Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД длъжен ли е да се произнесе по всички възражения, с които възникването на вземането се оспорва от длъжника и от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил? 2. За отговора на въпроса има ли значение, че вземането е установено със сила на пресъдено нещо, но лицето, в полза на което длъжникът се е разпоредил, не е участвало в процеса по постановеното влязло в сила решение? и 3. Длъжен ли е съдът по иска за обявяване на относителната недействителност на разпоредителна сделка поради личен дълг на единия съпруг – за 1/2 ид. част от имота, да се произнесе по възражението на длъжника или на лицето, в чиято полза последният се е разпоредил, че макар имотът да е бил придобит по договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, е станал собственост на съпруга-недлъжник поради пълна трансформация на лично имущество? Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърдят, че въззивният съд е отговорил на първия в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, на третия - в противоречие с решение № 193/22.07.2016 г. по гр.д. № 4144/2015 г. ВКС, IV-то ГО, а вторият, повдигнат само от касатора Л. П., да има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения (по чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 296 ГПК), причината за неправилното прилагане и на чл. 135, ал. 1 ЗЗД – касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Те искат и второто решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос (уточнен и конкретизиран, съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): Налице ли е основание за допълване на конститутивното решение по чл. 135 ЗЗД, когато в мотивите съдът е пропуснал да се произнесе по някои възражения, с които вземането на кредитора е оспорено, а в диспозитива е пропуснал да отрази, че е установено със сила на пресъдено нещо? Касаторите считат въпросът обуславящ решението и твърдят да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество се оплакват, че е неправилно като постановено в нарушение по чл. 250 ГПК. Претендират разноските по делото. Ответникът по касационните жалби „Кей Би Си Банк България“ АД (правоприемник на „Райфайзенбанк България“ АД) възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. По основното решение: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 1526/18.07.2018 г. по гр.д. № 8514/2016 г. на Софийски градски съд по искове, предявени при условията по чл. 422 ГПК след издадена заповед за незабавно изпълнение, е признато за установено, че „Д. Къмпани“ ЕАД – кредитополучател и К. Д. – първият ответник, дължат солидарно на банката/на ищеца по предявените в настоящото производство два кумулативно обективно съединени иска по чл. 135 ЗЗД сумата 200 000 лв. – непогасена част от вземане за връщане на банков кредит № 1/16.07.2008 г. и дванадесет анекса. Прието е, че със същото вземане банката извежда легитимацията си като кредитор на първия ответник и носител на правото, упражнено с предявените искове по чл. 135 ЗЗД, а силата на пресъдено нещо на приложеното съдебно решение преклудира всички възражения, с които в настоящото производство ответниците са оспорили вземането, а с това – и титулярството на банката по потестативното право. Въззивният съд е намерил за преклудирани следните възражения: 1) К. Д. е поръчител, а кредиторът не разполага с иск по чл. 135 ЗЗД срещу поръчителя, и 2) поръчителството е погасено при условията по чл. 147 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че двата договора, чиято относителна действителност кредиторът иска да бъде прогласена, са сключени, след като вземането е възникнало. Пристъпил е към изясняване дали се е осъществил фактическият състав на Павловия иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че с договора по н.а. № 56/11.06.2013 г. първият ответник и неговата съпруга са дарили на втория ответник един апартамент и гараж в [населено място], а с договора по н.а. № 62/17.06.2013 г. - друг свой апартамент в [населено място]. Приел е, че с двете дарения длъжникът/първият ответник се е разпоредил в полза на втория ответник със своите 1/2 ид. части от имотите, които са били придобити при условията на имуществена общност, че така е намалил своите активи и е затруднил кредиторът/ищецът да се удовлетвори от дареното имущество (чл. 133 ЗЗД). Прието е, че фактическият състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД изисква знание на длъжника за увреждането, т.е. знание, че банката е негов кредитор, а по тази по делото е проведено успешно доказване. Прието е, че тъй като двете разпоредителни сделки са безвъзмездни, фактическият състав по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не изисква и знание на лицето, в полза на което длъжникът се е разпоредил/на дарения/на втория ответник. Заключил е, че исковете са основателни. В решението е прието също, че ответниците не са легитимирани по въведените от тях възражения, че към двете дарения имотите са били собственост на съпруга-недлъжник, защото макар да са били придобити с два договора за покупко-продажба - по н.а. № 27/22.04.1997 г. и по н.а. № 45/11.07.2001 г., по време на брак на името на първия ответник и на неговата съпруга, само тя е придобила собствеността поради пълна трансформация на лично нейно имущество. Намерил е, че в настоящото производство е длъжен да приложи презумпцията за съвместен принос (чл. 21, ал. 3 СК, вр. § 4, ал. 1 ПЗР на СК 2009 г.) и да приеме, че имотите са били придобити в режим на съпружеска имуществена общност, като с двете дарения първият ответник е прехвърлил на втория своите 1/2 ид. части. Намерил е, че по предявените облигационни искове по чл. 135 ЗЗД са ирелевантни събраните пред първата инстанция гласни доказателства, че цената по двата договора за покупко-продажба е била платена изцяло със средства, дарени от родителите на съпруга-недлъжник. При тези мотиви на въззивния съд първите два въпроса се свеждат до въпроса, какво е действието на влязло в сила решение, с което по приключил процес между кредитора длъжника е установено вземането, с което кредиторът извежда легитимацията си като носител на потестативното право по чл. 135 ЗЗД срещу длъжника и лицето, в полза на което длъжникът се е разпоредил. Те обуславят обжалваното решение. И двамата ответници са възразили, че вземането на банката срещу длъжника/срещу първия ответник не е възниквало, а вторият ответник е възразил, че решението по уважените искове на банката, разгледани при условията по чл. 422 ГПК срещу кредитополучателя (трето за процеса лице) и срещу първия ответник (солидарен длъжник), му е непротивопоставимо, доколкото не е участвал в процеса по чл. 422 ГПК. С т. 2 ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.д. № 2/2017 г. ОСГТК на ВКС се прие, че е налице връзка на преюдициалност в смисъла по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, винаги когато се касае за парично вземане. Извършеното тълкуване, което е задължително за съдилищата (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), налага да се приеме, че връзката на преюдициалност между двете дела придава задължителното действие по чл. 297 ГПК на влязлото в сила решение за паричното притезание. Когато със сила на пресъдено нещо е установено, че паричното вземане на кредитора срещу длъжника не съществува, съдът по иска по чл. 135 ЗЗД е длъжен да приеме, че кредиторът не е носител на потестативното право и да отхвърли иска за обявяване на относителната недействителност. Когато със сила на пресъдено нещо е установено, че паричното вземане на кредитора срещу длъжника съществува, възраженията срещу вземането в процеса по чл. 135 ЗЗД могат да бъдат основани само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е постановено влязлото в сила решение. Възраженията, основани на по-рано настъпилите факти, са преклудирани. Това важи не само за длъжника, но и за лицето, в полза на което той се е разпоредил със своето имущество. По иска по чл. 135 ЗЗД те са задължителни другари – аргумент, произтичащ от естеството на потестативното право. Лицето, в полза на което длъжникът се е разпоредил, не притежава повече права/възражения от тези, с които разполага самият длъжник. Следователно изходната позиция на извършеното от Върховния касационен съд нормативно тълкуване, предполага на двата въпроса да се отговори: Когато с влязло в сила решение е установено, че паричното притезание на кредитора срещу длъжника съществува, съдът по иска по чл. 135 ЗЗД е длъжен да се произнесе само по онези възражения, които не са преклудирани със сила на пресъдено нещо, и в частност, поради влязлото в сила решение е недопустимо възникването на вземането да се оспорва в процеса по чл. 135 ЗЗД. Преклузията настъпва и за длъжника, и за лицето, в полза на което той се е разпоредил със своето имущество, въпреки че то не е участвало в процеса, по който е постановено влязлото в сила решение. Обжалваното решение съответства на тези отговори, а по двата въпроса е изключена всяка допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Третият повдигнат въпрос също обуславя решението, но въпреки че по него е налице общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, за него също е изключена всяка допълнителна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В тълкувателните решения на ВКС по чл. 135 ЗЗД е изяснено, че Павловият иск е облигационен иск, който представлява средство за защита на кредитора в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него (цитираното по-горе тълкувателно решение). Разяснено е също, че когато длъжникът по личен дълг се е разпоредил с имот, възмездно придобит по време на брака със съпруга-недлъжник, успешно проведеният иск по чл. 135 ЗЗД налага съдът да прогласи относителната недействителност за 1/2 ид.части от имота (ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. ОСГТК на ВКС). Изводът е, че в процеса по облигационния иск по чл. 135 ЗЗД не може да се постави, респ. да се реши въпросът дали към сключената разпоредителна сделка имотът е бил имуществена общност или е бил собственост на съпруга-недлъжник поради трансформация на лично негово имущество. Съпругът-недлъжник не е легитимиран да участва в производството по иска по чл. 135 ЗЗД, а съпругът-длъжник и лицето, в полза на което той се е разпоредил със сделката, чиято относителна недействителност кредиторът претендира, не са легитимирани да предявяват чужди права (на съпруга-недлъжник). По второто решение: С него е отхвърлена молбата на двамата касатори/ответници по уважените с основното решение искове по чл. 135 ЗЗД за допълване на решението поради това, че въззивният съд е пропуснал да се произнесе по възражението за нищожност на договора за банков кредит поради неравноправни клаузи и в диспозитива на решението не е посочил, че вземането е установено със сила на пресъдено нещо. Следователно повдигнатият процесуалноправен въпрос обуславя решението по чл. 250 ГПК, но по него също е изключена всяка допълнителна предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че пропускът на съда да се произнесе по възражение е неотстраним по реда на допълване на решението, включително когато възражението привнася допълнителен предмет на делото (възражение за прихващане или за право на задържане). Този пропуск, ако е налице, е установим и поправим по реда на инстанционния контрол. В своята практика Върховния касационен съд е изяснил, че предмет на Павловия иск е потестативното право на кредитора да бъдат обявявени за недействителни спрямо него увреждащите актове на длъжника, т.е. и когато искът е отхвърлен, и когато искът е уважен, диспозитивът на решението не съдържа произнасяне по вземането, с което в исковата молба кредиторът е обосновал титулярството на упражненото с иска потестативно право. Решението по чл. 250 ГПК съответства на установената практика. При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите остават разноските по делото, така както са ги извършили. При тези мотиви, съдът