Определение № 50273 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 482/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Д., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуален пълномощник, против решение № 199 от 24.11.2021 г., постановено по в. т. д. № 499/2021 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260073 от 11.05.2021 г. по т. д. № 53/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик в обжалваната му част – за отхвърляне на предявените от настоящия касатор срещу „Дженерали застраховане“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86 ЗЗД за сумата от 70 000 лв. (разликата между доброволно заплатените от застрахователя 80 000 лв. и претендираните 150 000 лв.), представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на 16.11.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2020 г., до окончателното изплащане на главницата. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл. 52 ЗЗД и е нарушил регламентирания в него принцип за справедливост. Според касатора не са отчетени в достатъчна степен получените от процесното ПТП пет средни телесни повреди, претърпените пет хирургични интервенции в период от 15 месеца, времетраенето на постелния и възстановителния режим, наличието на трайни негативни последици върху опорно-двигателната му система, невъзможността за постигане на пълно възстановяване, както и редица други обстоятелства, които съдът е бил длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв следва да е справедливият размер на обезщетението. Моли се за отмяна на въззивното решение и за постановяване на друго, с което исковата претенция (чрез присъждане на още 70 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата) да бъде уважена. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя?; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 3. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 4. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика?; 5. Длъжен ли е въззивният съд да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?; 7. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?; 8. Как следва да се отчете настъпило трайно пожизнено увреждане, представляващо трайно ограничение функциите на долните крайници и развитие на заболяването остеопороза, като следва ли да се има предвид възрастта на пострадалия и отражението на качеството на живот занапред с оглед възрастта?; 9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, изложения и възражения на страните във въззивната жалба, които са от значение за формулиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви? и 10. Въззивният съд следва ли да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички други допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и следва ли да приеме за безспорно установени обстоятелствата, които не са въведени с възраженията на страните? Поддържа се, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следната съдебна практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. – по първите осем въпроса и Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. – по последните два. Ответникът по касационната жалба – „Дженерали застраховане“ АД и третите лица – помагачи на негова страна – Сълзица В. М. и П. В. М., чрез процесуални пълномощници, с писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становища за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Застрахователното дружество претендира и присъждане на разноски -юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. За да достигне до обжалвания резултат по спорния във въззивното производство въпрос относно уврежданията, причинени на ищеца, респ. – какви по вид, интензитет и продължителност са претърпените от него болки и страдания, установени със събраните по делото доказателства, и какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца – настоящ касатор неимуществени вреди, съставът на въззивния съд е съобразил събраните по делото доказателства – медицинска документация, представена към исковата молба, заключението по приетата и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза и гласните доказателства, въз основа на които е намерил, че при процесното ПТП на ищеца са причинени следните травматични увреждания: транскондилна фрактура на голямопищялната кост на десен крак, раздробена фрактура на костите на дясната подбедрица в дисталната им трета, счупване на ходилните (метатарзални) кости от първа до пета на десен крак, счупване на костите на лявата подбедрица в долната им трета, както и мозъчно сътресение. Посочил е, че във връзка с тези увреждания ищецът е претърпял пет хирургични интервенции през периода 16/17.11.2017 г. до 26.02.2019 г., като първата от тях, която е непосредствено след ПТП, се изразява в открито наместване с вътрешна фиксация – тибия и фибула на десен крак с дистална плака за тибия и реконструктивна плака за фибула, тибия проксимално с кондилна плака на десен крак, метатарзални кости от първа до четвърта на дясно стъпало (първата с външен фиксатор и от втора до четвърта с Киршнерови игли). Счупванията на левия крак са фиксирани с дистална плака за тибия и Киршнерови игли за фибула. Тази оперативна интервенция е извършена със спинална анестезия, продължила е четири часа и след нея двата крака на ищеца са били имобилизирани с поставяне на гипс. Престоят му в болница е 15-дневен, а след това е изписан за домашно лечение. Следващите четири оперативни интервенции са извършени съответно на 08.01.2018 г., 16.05.2018 г., 26.09.2018 г. и 26.02.2019 г. и при тях са отстранявани имплантирани уреди от костите, като двете операции са с венозна анестезия, едната е със спинален блок и тази от 26.09.2018 г. – с интубационна анестезия. Ищецът е бил със стабилизиращи гипсови шини до първата рехабилитация; на постелен режим около шест месеца след ПТП, като първите му опити за ставане от леглото с помощта на проходилка са около 4-4.5 месеца след ПТП; уврежданията на крайниците са определени от вещото лице като тежки, довели до трайно затрудняване на основната им функция – ходенето; ищецът е имал нужда от чужда помощ, за да се придвижва, както и от помощни средства за около 8-9 месеца след датата на травмата; през периода от 16.11.2017 г. до 10.12.2018 г. е бил в отпуск по болест заради временна нетрудоспособност; през целия този период той е имал болки, затруднени движения в дясната колянна и двете глезенни стави, мускулна слабост, като е посещавал личния си лекар, травматолози и рехабилитатори. При тези прегледи са установени намален обем на движенията в дясна колянна и двете глезенни стави, инактивитетна хипотрофия на мускулатурата и патологично костно преустройство – остеопороза. Според заключението на вещото лице ищецът е провеждал всички необходими лечебни и рехабилитационни процедури, предписани от съответните специалисти, като поставянето на мускулатурата на долните крайници в принудителен покой е довело до инактивитетна мускулна хипотрофия, проявявяща се в намален обем на мускулната маса, и намалена мускулна сила. Остеопорозата на костите на подбедриците е установена при ищеца с рентгенография на 13.07.2018 г., тя е локална и според вещото лице е последица от принудителното обездвижване, като за преодоляването ѝ е било необходимо възстановяване на физическата активност и пълноценно хранене. Към момента на изготвяне на експертизата (05.04.2021 г.) обемът на движения в двете глезенни и в колянната става е възстановен, като при достигане на крайните етапи на свиване ищецът е съобщил за поява на болка. Оздравителният процес при ищеца е приключил, макар че според вещото лице не може да има възстановяване на първоначалното състояние и при физически натоварвания, статични натоварвания и метеорологични промени при ищеца ще се появява болка. Съобразявайки вида на установените по делото травми, интензитета и продължителността на болките и страданията, провежданото лечение, промяната в начина на живот на ищеца, включително в трудовата му заетост до отшумяване на травмите, както и непреодоления до момента страх да се вози в автомобил и отказа да шофира сам, въззивният съдебен състав е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е 80 000 лв., колкото са определени и изплатени от застрахователя. Отхвърлена е тезата на ищеца, че справедливият размер на обезщетението е по-висок. В тази връзка съставът на Апелативен съд – Пловдив е изложил съображения, че действително става дума за комплексна травма на двата долни крайника, от която ищецът се е възстановявал в продължение на една година след ПТП, като половин година той е бил изцяло неподвижен, на легло, налагало се е да разчита на помощта на други хора дори за ежедневното си обслужване; няколкото счупвания на долните крайници и поставените множество укрепващи елементи – плаки и пирони, са довели и до необходимостта от извършване на четири оперативни интервенции след първоначалната, за да бъдат отстранени; в периода след ПТП и докато е бил обездвижен при ищеца се е стигнало до мускулна хипотрофия и остеопороза на костите на подбедриците, както и че до момента той изпитва болки при физически натоварвания и при промяна на времето. От друга страна въззивният съдебен състав е посочил, че по делото е установено, че една година след ПТП ищецът се е върнал на работата, която е изпълнявал преди, и продължава да я работи и до момента, т. е. няма промяна в начина му на живот и в трудовата реализация извън едногодишния период, необходим за възстановяването му; процесът на лечението му е приключил без усложнения; подвижността на ставите му е възстановена, както е посочило вещото лице; от твърдените в исковата молба душевни страдания със събраните доказателства, по-конкретно със свидетелските показания, е установено само че до момента ищецът изпитва страх при возене в автомобил и не шофира сам; липсват доказателства, установяващи изпадане в безсъзнание до степен на комоционна кома след ПТП; изложените в исковата молба обстоятелства, свързани с това, че ищецът не е възвърнал в пълния обем движенията на наранените крайници и че прогнозата за пълното му възстановяване е негативна, се опровергават от приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, от която е видно, че лечението е приключено, движението на ставите е възстановено в пълен обем, като остатъчна е само болката, която се проявява и ще се проявява за в бъдеще при натоварвания и при промяна на времето. По отношение на установената при преглед на 13.07.2018 г. остеопороза, въззивният съд е посочил, позовавайки се на заключението на вещото лице, че ищецът е бил неподвижен за дълъг период от време, като при възстановяване на движението на долните крайници този процес отшумява, а при данни, че от края на 2018 г. ищецът се е върнал на работа и работи и до момента, като работата му е свързана с движения, и при липса на други доказателства, опровергаващи заключението на вещото лице, следва да се приеме, че установената през лятото на 2018 г. остеопороза, както и мускулната хипотрофия, са временни състояния, дължащи се на обездвижването на ищеца по време на лечението му. Анализирайки представената по делото медицинска документация, съответна на заключението на вещото лице, съдът е заключил, че периодът на лечение на получените при ПТП травми е приключил, като е останала само болката в определени ситуации. Що се отнася до негативните психологически последици, достигащи до състояние на дистрес (високи нива на стрес) с голяма продължителност и до посттравматичното разстройство, твърдения за които са изложени в обстоятелствената част на исковата молба, въззивният съд е счел, че по делото липсват доказателства в тази насока, поради което същите не могат да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението. Със свидетелските показания е установено само, че докато е бил на легло, ищецът е бил затворен в себе си и че все още изпитва страх да се вози в автомобил и отказва да шофира, което е съобразено от съда при преценка на размера на обезщетението. В резултат на горната установеност въззивният съдебен състав е заключил, че сумата от 80 000 лв. би обезщетила справедливо ищеца за претърпените от него неимуществени вреди, като този размер е съобразен освен с обсъдените обстоятелства относно характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания, също и с общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и с конкретните икономически условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – 16.11.2017 г. Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени две групи въпроси, които обобщено се свеждат до: 1/ приложението на чл. 52 ЗЗД, принципа за справедливост на обезщетяването и критериите, които следва да се съобразяват при определяне на размера на същото; и 2/ задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, свързани с обсъждането на доводите и възраженията на страните по предмета на спора и събраните във връзка с тях доказателства. Въпросите са обусловили решаващата правна воля на съда и имат значение за изхода по конкретното дело, поради което удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за извършване на проверка за съответствие между въззивното решение и цитираната от касатора задължителна съдебна практика и практика на по чл. 290 ГПК по първия обобщен правен въпрос. По втория въпрос съдът ще вземе отношение при произнасянето си по същество. Условие за разглеждане на касационната жалба е предварителното внасяне на държавна такса в размер на 1 400 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение