Определение № 367 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3925/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба от А. Й. Т., чрез пълномощника му адвокат А. Ж. от САК, срещу решение № 16/17.05.2021 г. по в.гр.д. 20201800500571/2020 г. на Софийски окръжен съд /СОС/, с което се потвърждава решение № 119/19.06.2019 г. по гр.д. № 483/2015 г. по описа на PC – Самоков, и е определена отговорността за разноските за въззивната инстанция. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, с искане същото да бъде обезсилено или отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивния съд или касационния съд да реши спора по същество, като уважи изцяло исковете на касатора. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и по чл.280, ал.2 ГПК. Насрещните страни по касационната жалба- Държавата, и Община Самоков, оспорват поотделно касационната жалба с писмени отговори, като неоснователна, оспорва се и наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което е и процесуално допустима. Дали формулираните в това изложение въпроси покриват изискването на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и отговаря на допълнителните изисквания според сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 до т.3 ГПК според разясненията по ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е преценка не по допустимостта на касационната жалба, а такава по същество за наличие на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване в производството по селекция по чл.288 ГПК. Производството е образувано пред РС - Самоков по предявените от А. Т. установителен иск срещу Община Самоков за установяване съществуването към момента на предявяване на иска на наемно правоотношение по договор от 22.10.1992 г. за отдаване под наем на терен в к.к. Б., установителен иск, предявен срещу Община Самоков и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, за установяване, че ищецът притежава на основание изтекла в негова полза 5 г. придобивна давност вещно право на строеж върху сгради с обща застроена площ от 107,02 кв.м., разгъната площ около 225,28 кв.м. и застроен обем от 531,27 куб.м., построени върху имот с идентификатор № *** в к.к. Б. (описван още предмета на претендираното ограничено вещно право на строеж от ищеца и като сграда (двуетажна) от две свързани (инкорпорирани) части, макар и нанесени в кадастъра поотделно), както и осъдителен иск срещу Община Самоков и Държавата за ревандикация на това право на строеж. Въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че с договор за наем от 22.10.1992 г., Община Самоков е предоставила на А. Т. терен в к.к. Б. за временно и възмездно ползване за срок от 10 години, считано от дата на подписването му. С анекси от 22.10.2022 г. и 24.09.2003 г. страните удължили срока на договора за наем, като на 10.10.2005 г. подписали допълнително споразумение към договора, с което в раздел IV, т.14 е определен срок на действие на договора от 23.10.2005 г. до 30.04.2008 г. В т.15 от допълнителното споразумение е посочено, че действието на договора се прекратява с изтичане на срока по т.14, като ако наемателят желае продължаване на договорните отношения след този срок, най-малко един месец преди изтичането му следва да подаде писмена молба за това до наемодателя и след решение на общински съвет Самоков може да бъде сключено допълнително споразумение. Посочил е, че по делото е представен договор за наем на общински недвижим имот от 21.05.2008 г., който не е подписан от наемателя. Поради това въззивният съд е приел, че договорните отношения между страните са прекратени с изтичане на срока – 30.04.2008 г. Със Заповед № ЛС-0120/11.01.2010 г. на кмета на Община Самоков на основание чл.44, ал.2 от ЗМСМА, във вр. с чл.65, ал.1 от ЗОбС е наредено да се изземе от А. Т. владението на общински недвижим имот, представляващ празен общински терен, намиращ се в общ. Самоков, к.к. Б., с площ 189,00 кв.м., върху който е разположен временен обект, поради владеене на имота без правно основание - след изтичането на срока на действие на договор за наем № Б-25/22.10.1992 г., анексите и допълнителното споразумение към него, на дата 30.04.2008 г. Тази заповед е оспорена от Т., чиято жалба е отхвърлена от административния съд, като с Решение № 9894/04.07.2011 г. по адм. дело № 13910/2011 г. на ВАС е оставено в сила решението на административния съд, а с Решение № 1892/08.02.2012 г. по адм. дело № 13910/2011 г. на ВАС е отхвърлена молбата на Т. за отмяна на влязлото в сила съдебно решение № 9894/04.07.2011 г. на ВАС. Съдът е посочил, че Общината е пристъпила към принудително изпълнение на влязлата в сила Заповед № ЛС-0120/11.01.2010 г. на кмета на Община Самоков. В протокол за оглед от 28.11.2012 г., осъществен съвместно от работници на фирмата изпълнител „Бекастрой“ ЕАД и служители на Полицейско управление – Б., е отразено, че към момента на огледа обектът е бил празен, имуществото е било изнесено от собственика, след което служители на фирмата "Бекастрой" ЕАД предприели СМР за демонтиране на обекта и освобождаване на общинския терен. В протокола е посочено, че СМР са приключили окончателно на 29.11.2012 г., като годните за използване материали от обекта са предоставени на разположение на собственика, а общинският терен е почистен чрез извозване на отпадъчните материали. С оглед на това, съдът е заключил, че към момента на предявяване на иска наемно правоотношение между страните не е съществувало, тъй като вече е било прекратено поради изтичане на срока – от 30.04.2008 г. Поради това предявеният установителен иск за установяване съществуването на наемното правоотношение по договор от 22.10.1992 г. е приет за неоснователен и подлежащ на отхвърляне, и е потвърдил първоинстанционното решение в този смисъл. За неоснователно е счетено от въззивния съд възражението на въззиваемата страна Обшина Самоков за недопустимост на установителен иск за придобиване от ищеца на правото на строеж върху процесните сгради с обща площ 107,02 кв.м., като се е позовал на влязлото в сила прекратително определение № 8091/20.11.2013 г. по гр. д. № 42/2013 г. на СОС, с което е било прекратено производството по делото по други предявени искове, с изключение на тези, разгледани във въззивното решение. Въззивният съд е констатирал, че делото е изпратено по подсъдност на РС - Самоков с определение № 911/07.05.2015 г. по гр. д. № 42/2013 г. на СОС, като от страна на РС– Самоков са давани многократно указания на ищеца за изясняване какви искове и срещу кого предявява, като е уточнено, че се предявява установителен иск за собственост на право на строеж на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност. Произнасяйки се в рамките на така уточнения иск, въззивният съд е приел за установено, че с договора за отдаване под наем от 22.10.1992 г. между ищеца като наемател и община Самоков като наемодател, на ищеца не е било учредено право на строеж, а и съгласно ЗЗД учредяване със сделка на право на строеж трябва да е във формата на нотариален акт като условие за действителност. Приел е за установено, че процесният имот е частна общинска собственост. Изложени са правни съображения, че право на строеж може да се учреди чрез договор под формата на нотариален акт, както и да се придобие по давност, ако лицето владее самото право в продължение на давностния срок, че посредством действията по построяване на сградата, извършени с намерението за реализиране на правото на строеж, се осъществява владение на ограниченото вещно право на строеж, което при наличие на предпоставките на чл. 79 може да доведе до придобиването му по давност. Изложени са принципни разсъждения, изведени от анализ на посочени норми на ЗС, че до 01.06.1996 г. не може да се придобива по давност вещ- държавна или общинска собственост, след това забраната остава само за вещи публична държавна или общинска собственост, а имотите-частна държавна или частна общинска собственост не могат да се придобиват по давност, въпреки владение от 01.06.1996 г. до 31.05.2006 г., защото 10 г. давностен срок изтича на 01.06.2006 г., а от 31.05.2006 г. е наложен мораториум върху течението на давностния срок от 31.05.2006 г. (установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46/2006 г.), удължен впоследствие до 31.12.2017 г. и до 31.12.2022 г. Като спорен по делото въпрос въззивният съд е приел да е този за статута на процесната сграда и дали ищецът притежава право на строеж за нея. Установено е въз основа на преценка на посочени писмени доказателства и заключение на приетата СТЕ, че изграждането на процесната сграда е по чл.197 ЗТСУ/отм./, и общината поддържа, че сградата е временна такава. За неотносими към преценката за временния статут на сградата са счетени доводите на въззивника-ищец, извлечени от наличие на одобрени архитектурни проекти и придаването на идентификатор на същата в кадастралната карта. Посочил е въззивния съд, че приложимата нормативна уредба определя сградите-временни строежи, като законни, но без траен градоустройствен статут - чл.120, ал.4, изр.последно ППЗТСУ/отм./, което изключвало възможността собственикът на такива да притежава правото на строеж за тях или да може да го придобие по давностно владение. Счел е, че приложимите във времето норми на § 50а ПЗР ЗТСУ /ДВ бр. 124 от 1998 г., отм./ - създадена възможност в установените срокове ползвателите на временни строежи да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена, § 17 ПР ЗУТ - предвидена отново възможност в шестмесечен срок от влизане в сила на закона, временните строежи по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на Закона за държавната собственост и Закона за общинската собственост, в противен случай същите подлежат на премахване, без да се заплащат, създават нормативно изключение от правилото, че притежаване право на собственост върху земята и сградата от различни лица е възможно само при наличие право на строеж, и доколкото в настоящия случай временният строеж не е придобил траен градоустройствен статут, то собственикът му има възможност само да го ползва до настъпване на предпоставките за премахването му и нормативно предвиденото условие-възникване на инвестиционна инициатива за реализиране предвижданията на подробния устройствен план изключвало възможността правото на строеж да се придобива по давност чрез владение на временен обект. По тези съображения е формиран краен решаващ извод, че ищецът не се легитимира като носител на правото на строеж на построена в чужд терен сграда на основание придобивна давност и установителният иск следва да се отхвърли, и тъй като ищецът не е носител на това право на строеж, то и ревандикационният иск се явява неоснователен. Като краен резултат е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете, предмет на делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на ищеца А. Й. Т. се твърди наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС, на КС на Република България, и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Сочи се, че са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като съдът е разгледал непредявен иск за правото на собственост върху имот, а не за придобито по давност вещно право на строеж, също и поради допуснато грубо нарушения на основни принципи на ГПК и императивни норми. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставя въпрос: Следва ли в мотивите на съдебното решение да се съдържа изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо не обсъжда и игнорира доказателства по делото? По този въпрос се сочи противоречие с практика на ВКС решение № 1488/08.11.1999 г. по гр. д. № 814/1999 г., V г.о., решение № 145/05.08.2021 г. по гр. д. № 1178/2020 г., IV г.о., решение № 161/01.07.2013 г. по гр.д. № 564/2012 г., IV г.о., решение № 76/11.05.2016 г. по т. д. № 3503/2014 г., II т.о., решение № 79/25.06.2013 г. по т. д. № 28/2012 г., I т.о., решение № 161/01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г., IV г.о., решение № 367/30.05.2006 г. по гр.д.№ 2965/2004 г., ІV г.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г., II т.о, решение № 136/6.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г., ІІ т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д.№ 1618/2014 г., ІІ т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д.№ 3768/2014 г., ІІ т.о., решение № 161/4.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г., ІІ т.о., решение № 81/9.06.2017 г. по гр.д.№ 2631/2016 г., решение № 222/6.04.2017 г. по т.д.№ 425/2015 г., ІІ т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г., ІІ т.о., решение № 212/1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г., ІІ т.о., решение № 147/31.07.2018 г. по т.д.№ 1715/2017 г., ІІ т.о. Не е налице основание за допускане касационно обжалване по този въпрос. Той е относим към задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора, да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към релевантните за изхода на спора факти доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, както е прието в посочената към тези въпроси практика на ВКС (към която не могат да се отнесат тези от сочените от касатора решения, които не са постановени по чл.290 ГПК, съобразно т.2 от ТР № 1/2010 г. пот.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Прегледът на мотивите на обжалваното въззивно решение не сочи то да е постановено в отклонение с тази съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е анализирал относимите към спора доказателства, взел е отношение по наведените от страните доводи и възражения, изложил е фактически констатации и правни изводи за характера и срока на договора между ищеца и община Самоков от 1992 г. и анексите към него, за притежание правото на собственост на общината върху имота, разгледал е релевантния за предмета на спора въпрос какъв е статута на вещта-сградата и може ли да се придобие по давност правото на строеж за тази вещ от лице, което не е собственик на земята, в която е построена, поради което се е произнесъл в рамките на правния спор по делото, и решението му се явява така и допустимо. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал.2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По същество с този въпрос касаторът оспорва направената от въззивния съд преценка на събраните доказателства и формираните изводи, и така представлява оплакване по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на изводите на въззивния съд, но същите не могат да се обсъждат в тази фаза по чл.288 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставя въпрос: Съществува ли възможност за придобиване по давност на недвижим имот или вещно право /в настоящия казус върху имот/ - частна или държавна собственост в периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г. с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС /отм. и § 1 ЗД на ЗС/ ДВ. Бр. 46 и бр. 105/2006 г.?. Твърди се противоречие по въпроса с решение № 251/27.12.2012 г. по гр. д. № 429/2012 г., II г.о., решение № 558/07.01.2011 г. по гр. д. № 269/2010 г., II г.о. Иска се и спиране на касационното производство до постановяване решение от Конституционния съд по конст. дело № 16/2021 г. Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения, обща предпоставка за допускане касационно обжлаване по сочен от касатора правен въпрос е той да се изведе от предмета на спора, и да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства, и по отношение на който са осъществени и допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1, т.1 до т.3 на чл. 280 ГПК. Този въпрос на касатора се явява необуславящ, неотносим, към решаващия извод на въззивния съд. Като вече бе посочено, в мотивите на въззивното решение са изложени принципно разсъждения за пречките за придобиване по давност на имоти държавна или общинска собственост, но не е направен извод, че въззивникът-ищец в случая не е могъл да придобие по давност твърдяното от него право на строеж поради законова забрана за придобиване по давност на вещ-държавна или общинска собственост. Решаващия извод на въззивния съд за невъзможност ищеца да придобие твърдяното от него право на строеж в чужд имот е изграден върху приетия за спорен по делото въпрос за статута на сградата и дали ищецът притежава право на строеж за нея, и поради приетото, че този статут е временен, без траен градоустройствен статут, то се изключвало правото на строеж на такава в чужд имот да се придобива по давност, по който извод въпрос не е поставен. Приетата от въззивния съд невъзможност да се придобие по давност право на строеж на временен обект е изложена като самостоятелно основание за отхвърляне на установителния иск, без да е сочена връзка на обусловеност или кумулативност на този извод с изложеното принципно становище за пречка за придобиване по давност на имот-частна държавна или общинска собственост след 01.06.1996 г., поради което този въпрос не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на решението. Ето защо по него не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос, поради което не следва да се обсъжда дали по него е налице противоречие със сочена практика на ВКС. Неотносимостта на въпроса прави неоснователни и искането за допускане касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК - поради противоречие с практиката на Конституционния съд на РБългария /КС/–решение по к.д.№ 16/2021 г., също и искането за спиране на настоящето касационно производство до постановяване решението по същото това т.д.№16/2021 г. на КС, като се има предвид и това, че към датата на постановяване на въззивното решение и подаване на касационната жалба, решението на КС по посоченото дело още не е било постановено-това е станало на 24.02.2022 г., а към датата на образуване на настоящето касационно дело във ВКС решението на КС по т.д.№ 16/2021 г. вече е било постановено. От касатора се поставят и два подвъпроса, които се твърди да са решени в противоречие с практика на ВКС, насочващо последното към приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по тях се твърди наличие и на основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК-решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно: Може ли да се придобие по давност вещно право на строеж върху имот частна общинска собственост без нотариална форма, когато своенето е започнало по силата на нормата на чл. 18 ЗС /отм./ за прехвърляне правото на собственост или за учредяване друго вещно право върху недвижим имот, когато се е изисквала само писмена форма; нотариална форма не е била необходима и от съдържанието на документа е имало изискване да може да се направи извод за точното съдържание на волята на собственика, учредил правото на суперфиция, както и да може да се направи извод за обема на отстъпеното ограничено вещно право на строеж? Може ли да се придобие по давност право на строеж върху имот, частна общинска собственост и може ли да започне своенето? Поставеният първи подвъпрос е неясен по начина на формулирането му, което препятства преценката за неговата относимост към мотивите на въззивния съд, по него не е посочена практика на ВКС, с която има противоречие, и така за него не са налице нито общото, нито допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Втория подвъпрос не е изрично обсъждан във въззивното решение- въззивният съд е изложил общ извод, че е допустимо придобиване по давност на ограниченото вещно право на строеж ако лицето го владее в продължение на давностния срок, без да е правил разграничение върху какъв по вид имот-частна, общинска, държавна собственост- се осъществява владението на това ограничено вещно право, поради което се явява частично необуславящ, същевременно, дори и да се приеме за обуславящ, касаторът не е посочил практика на ВКС/ВС, с която да има противоречиво произнасяне от въззивния съд по него, поради което отсъстват както общото, така и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по тези два подвъпроса. По същите тези два подвъпроса не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради липсата както на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК- не са обуславящи, така и на допълнителното основание - касаторът не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането за точното прилагане на закона при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставя и въпрос както такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: Приложими ли са разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС, обнародван в ДВ, бр. 105 от 2006 г., посл. доп. ДВ, бр. 18/2020 г. и на § 2 ЗР към Закона за изменение на Закона за собствеността, обн. ДВ, бр. 7/2018 г., в сила от 31.12.2017 г. по отношение на започнало своене на вещно право на строеж върху имот частна общинска или държавна собственост по време на действащите разпоредби на ЗС към 1992 г., при условие че владелеца, който свои вещното право има писмено начало на давностно владение договор за наем, по силата на който е признато от кмета на общината, че става собственик на постройката, което доказва, че не е ползвател на сградата и какъв се явява владелеца – добросъвестен или недобросъвестен, при условие че собственикът не се е противопоставил на своенето на правото на строеж и строителството на сгради и не е поискал събарянето им от компетентните органи и от кога се приема, че започва своенето на правото на строеж? Както вече бе посочено по-горе, въпрос относим към забрана за придобиване по давност на имот-частна държавна или общинска собственост, извлечена от посочените параграфи на ЗС, са необуславящи, поради което не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационното обжалване по него. Същевременно въпросът съдържа и редица фактически твърдения и изводи на касатора в подкрепа на тезата му за основателност на иска за придобиване по давност на правото на строеж, които са изцяло на плоскостта на доказателствата и зависят от установите по делото факти и обстоятелства, поради което допълнително лишават въпроса от характер на правен такъв по смисъла на горепосоченото ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото с него се въвежда касационно основание за неправилност по чл.281, т. 3 ГПК, а не общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение, по този въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- липсва направена обосновка на това допълнително основание аналогично на липсата на такава и по предходния въпрос, общото твърдение, че това е въпрос от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона, не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсват данни за вероятна недопустимост на решението, както вече бе посочено по-горе, въззивният съд е разгледал и се е произнесъл в рамките на предявения иск за придобиване по давност на правото на строеж. Няма данни за нищожност на въззивното решение. Прочитът на мотивите на същото не сочи да е налице порок по смисъла на понятието “очевидна неправилност“, дадено в практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на разноски. На насрещната страна по касация-община Самоков, касаторът дължи юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в минимален размер от 100 лв. съгласно чл.37 от ЗПрП, вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Няма основание на насрещната страна Държавата да се заплаща възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, Гражданска Колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК