Определение № 452 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 133/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на туризма, срещу решение № 265536/26.08.2021 г. по възз. гр. д. № 213/2020 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 475250/22.08.2018 г. по гр. д. № 45191/2017 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният срещу „Ейч-Ем Хотели“ АД иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 13 271.30 лв. - неустойка по чл. 8.8 от договор № РД-02-28-8 от 23.04.2015 г. за отдаване под наем на обект изключителна държавна собственост, представляващ част от морски плаж „Бяла-Централен 3“. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол на касационния контрол по въпросите: 1) следва ли при тълкуване на сключения между страните договор, съгласно чл. 20 ЗЗД съдът да търси действителната воля на страните по отношение начините на налагане на неустойката, като наред с това се изследва и изразената, а не предполагаемата воля на страните за изпращане на покана за поправяне на неизпълнението на другата страна; 2) следва ли при тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД на клаузите на договора, касаещи изпращането на покани и съобщения, съдът да търси конкретната цел на тяхното приемане, както и да има предвид и да изследва всички обстоятелства, при които е сключен договорът, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. Ответната страна „Ейч-Ем Хотели“ АД, представлявана от адв. П. М., в писмен отговор излага доводи за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че на 23.04.2015 г. между страните е бил сключен договор за наем, съгласно който Държавата е предоставила на ответното дружество под наем морски плаж „Бяла-Централен 3“ за срок от 5 години, срещу поето от ответника задължение за заплащане на годишна наемна цена, уговорена в чл. 4 от договора; както и да осигури на морския плаж водно спасяване при условията, подробно посочени в чл. 6.1.10, б „в“. С клаузата по чл. 8. 8, вр. с чл. 9. 1, б. „а“ от договора страните се съгласили, че при съществено неизпълнение на задълженията по чл. 6.1.10, б „в“ от договора, наемателят ще дължи заплащане на неустойка в размер на годишната наемна цена. Съдът е приел, че клаузата за неустойка е валидна, тъй като уговореното в чл.6.1.10, б „в“ задължение е за осигуряване безопасността и здравето на плажуващите, поради което с оглед благата, които тези задължения обезпечават, както и факта, че тя обезпечава съществено неизпълнение на тези задължения, уговореният размер на неустойката не надхвърля присъщите й обезпечителна, санкционна и обезщетителна функции. В случая е установено, че ответникът не е осигурил изискуемия минимален брой спасители на трите спасителни поста – 6-ма спасители за периода от 01.06.2016 г. до 30.09.2016 г., съгласно изискванията на чл. 17а от Наредбата за водноспасителната дейност и обезопасяването на водните площи. Необходимият брой спасители (6 бр.) е имало само в периода от 15.08.2016 г. до 30.09.2016 г., поради което е налице неизпълнение от страна на ответното дружество на предвиденото в чл. 6.1.10., б „в“ от договора задължение. За да отхвърли иска за заплащане на неустойка, въззивният съд е приел, че вземането по чл. 8.8 от договора не е възникнало, тъй като в чл. 8.9 страните изрично са уговорили, че в тези случаи наемодателят трябва първо да уведоми наемателя за констатираните нарушения и да му предостави възможност в 3-дневен срок от получаване на съобщението да ги отстрани. Едва след това, при неотстраняване на нарушенията възниква задължението на наемателя да плати неустойка. Представените по делото уведомителни писма от 26.07.2016 г. и 16.09.2016 г., съдържащи констатациите от извършените от наемодателя проверки, за които са били съставени протоколи от 01.07.2016 г. и 31.08.2016 г., са доведени до знанието на ответника едва на 26.09.2016 г. Срокът за отстранение на констатираните нарушения е започнал да тече от 27.09.2016 г., а разпоредбата на чл. 17а от Наредбата предвижда краен момент на задължението да осигуряване на спасители – 30.09.2016 г. При тези данни е прието, че наемателят не е бил своевременно уведомен от наемодателя за нарушенията, които следва да отстрани, поради което не се е осъществило основанието за възникване на задължението за плащане на неустойка. Предвид тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. По поставените от касатора въпроси, касаещи приложението на нормата на чл. 20 ЗЗД, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а в съответствие с трайно установената съдебна практика (вж. - решение № 80/08.05.2012 г. по гр.д. № 1315/2010 г., IV г.о., решение № 213/06.01.2017 г. по гр.д. № 5864/ 2015 г., IV г.о., решение № 133/21.06.2019 г. по гр. д. № 2918/2018 г., III г.о. и др.), според която във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни, неточни, или щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се преценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Думите следва да се възприемат според общоприетото им книжовно значение и вложения от страните смисъл предвид действителната им воля. На преценка подлежат също обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивният съд е съобразил изцяло тези правни разрешения при анализа и тълкуването на клаузите на представения договор за наем. Несъгласието на касатора с приетото от решаващия съд, че задължението за заплащане на неустойка възниква след изтичане на 3-тридневен срок от уведомяването на наемателя за констатираното нарушение, в случай, че последният не го отстрани, респ. изложената в тази връзка аргументация е негова защитна теза, която не касае принципите положения, установени с правилото по чл. 20 ЗЗД. Развитите доводи са изцяло относими към правилността и обосноваността (чл. 281, т. 3 ГПК) на обжалвания съдебен акт, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение