Определение № 228 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 924/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. И. и М. К. С. срещу решение № 173 от 27.11.2021 г. по в.гр.д.№ 518 от 2021 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 260394 от 27.05.2021 г. по гр.д.№ 2400 от 2017 г. на Добричкия районен съд за отхвърляне на предявения от К. С. И. и М. К. С. срещу Р. В. Д. и К. И. В. иск по чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението на следния недвижим имот: административна сграда със застроена площ от 101 кв.м., построена съгласно описанието в нотариален акт № .......от 22.06.2016 г. върху нормативно определена прилежаща държавна земя с площ от 447 кв.м., съставляваща имот I по плана на Стопански двор- Овцеферма в [населено място], [община], попадаща в ПИ ...........с площ от 1707 кв.м. по кадастралната карта на селото, одобрена със заповед № РД-18-260 от 24.08.2017 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В жалбата се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се, че решението е очевидно неправилно, че противоречи на посочена от касаторите практика на ВКС /решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 585 от 23.11.2015 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 05.01.2022 г. по тълк.д.№ 3 от 2020 г. на ОСГК на ВКС и решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о./ и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /завладяване/, намира ли приложение презумпцията по чл.69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си ?

2. Следва ли да бъде уведомен съсобственика за намерението за своене на владелеца ?

3. При иск по чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може ли да уважи искането за предаване на владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца ?

4. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, следва ли презумпцията по чл.69 ЗС да се счита за оборена ?

5. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва ли да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота ?

В писмен отговор от 28.02.2022 г. ответницата Р. В. Д. оспорва жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендира за направените по делото разноски за адвокат.

Ответникът К. И. В. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск по чл.108 ЗС за сграда с площ от 101 кв.м., находяща се в [населено място], Добричка община, въззивният съд е счел за основателно направеното от ответниците възражение за придобиване на сградата по давност. Приел е, че ищците К. С. И. и М. К. С. и ответниците Р. В. Д. и К. И. В. са били съсобственици на сграда с площ от 203 кв.м., части от която са закупили от едно и също лице- Кооперация „А.“ /в ликвидация/- [населено място], с нотариални актове № ...от 22.06.2006 г. и № ....от 01.11.2005 г. Въз основа на събраните по делото гласни доказателства, съдът е приел за безспорно установено, че ответникът К. В. и праводателя на ответницата Р. Д.- В. Д. Д. /починал на 09.02.2014 г. и оставил за наследници дъщеря си Р. Д. и двамата си синове М. Д. и В. Д./ са установили фактическа власт върху цялата сграда /включително и върху закупената по-късно от ищците част/ веднага след закупуването на част от нея с нотариалния акт № ....от 01.11.2005 г. Ответниците са извършили ремонтни дейности и са преустроили сградата в три жилищни части, в които се установили да живеят с близките си. По правилото на чл.69 ЗС ответниците са установили владение върху цялата сграда още преди ищците да са закупили част от нея с нотариалния акт № ....от 22.06.2006 г. След 22.06.2006 г. между ответниците и ищците не е имало уговорки относно ползването на сградата, както и ищците никога не са живяли и ползвали каквато и да било част от нея. След като ответниците поначало са установили фактическа власт с намерение да своят цялата сграда, то те са станали владелци на идеалните части на другия съсобственик и това не било променяно. Владението им е било постоянно, несъмнено, спокойно и явно, не е било прекъсвано от ищците до предявяване на исковата молба по делото /10.07.2017 г./ и е продължило повече от изискуемия съгласно чл.79, ал.1 ЗС срок от 10 години.

I. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението- противоречие с посочени съдебни актове на ВКС:

1. В посоченото решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й /допускане от собственика/, презумпцията по чл.69 ЗС следва да се счита оборена. В този случай, за да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Приетото в това решение на ВКС е напълно неотносимо към конкретното дело, по което нито се е твърдяло, нито е доказано бившият собственик на имота Кооперация „А.“ /в ликвидация/- [населено място] да е допуснал /да е дал съгласие/ ответниците да ползват цялата сграда, включително и тази част от нея, която не е била продадена на ответниците с нотариалния акт № ....от 01.11.2005 г., а е продадена по-късно на ищците с нотариален акт № ....от 22.06.2006 г.

2. Определение № 585 от 23.11.2015 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е постановено по реда на чл.288 ГПК и като такова не представлва практика на ВКС, която би могла да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд, тъй като в този тип определения не се дава отговор на правни въпроси, а само се преценява дали са налице някои от предвидените в чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване и то на конкретно въззивно решение.

3. В Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията по чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, в които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Приетото в обжалваното решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с него въззивният съд е приел, че в случая презумпцията по чл.69 ЗС не е оборена, тъй като ответниците като съсобственици на сградата са установили фактическа власт с намерение да своят цялата сграда, още преди ищците да са придобили другата част от тази сграда. Тоест, започнали са да владеят непритежаваната от тях част от сградата, като това тяхно владение е изключвало владението както на ищците, така и на техния общ праводател Кооперация „А.“ /в ликвидация/- [населено място].

4. В Тълкувателно решение № 3 от 05.01.2022 г. по тълк.д.№ 3 от 2020 г. на ОСГК на ВКС е прието, че по иск по чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за ид.ч. от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване на владението върху претендираната ид.ч., когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Приетото в обжалваното решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС: В него въззивният съд е отхвърлил иска по чл.108 ЗС, не защото съсобственик не може да претендира за предаване на владението върху притежаваната от него ид.ч. от съсобствения имот, а защото по делото е било установено, че към настоящия момент ищците не притежават никакви вещни права върху сградата с площ от 203 кв.м. /тъй като ответниците са придобили притежаваните от ищците ид.ч. от тази сграда още в края на 2015 г. на основание давностно владение, упражнявано в продължение на повече от 10 години, считано от 01.11.2005 г./.

5. Посоченото решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. е постановено по въпрос, разрешен по-късно с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Поради това, решението на ВКС, ГК, II г.о. вече не е актуална практика на ВКС и не следва да се съобразява.

II. Не е налице и посоченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставените въпроси: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице в няколко случая: когато по приложимия към конкретното дело въпрос няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато е налице неясна правна уредба, което налага тълкуването на закона от ВКС или когато са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, което налага промяна на вече даденото от ВКС тълкуване на закона. В конкретния случай и по петте поставени от касаторите в изложението им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, има задължителна практика на ВКС /по въпроси № 1, № 2, № 4 и № 5- Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, а по въпрос № 3- Тълкувателно решение № 3 от 05.01.2022 г. по тълк.д.№ 3 от 2020 г. на ОСГК на ВКС/, на която обжалваното решение не противоречи.

III. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата Р. Д. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 400 лв.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение