Определение № 3052 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. В., подадена чрез адвокат П. П. от АК Р., срещу въззивно решение № 248 от 05.11.2025г. на Окръжен съд Враца, постановено по в.гр.д.№ 360/2025г., в частта, с която е потвърдено решение № 79/03.03.2025 г. постановено по гр.д.№ 405/2024г. по описа на PC - Бяла С. в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Г. В. против „К. У. Б.” Е. иск по чл.200 КТ за разликата над уважения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 35000,00лв. до пълния предявен размер от 65000,00 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск в пълен размер, ведно със законната лихва.Заявено е и искане за присъждане на разноски. В приложеното към касационната жалба изложение се поддържа от касатора, че са налице условията, предвидени в чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“. Изложението не съдържа обосновка относно поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. В касационната жалба също е инкорпорирано изложение на основания за допускане на касационното обжалване. Поддържа се наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД като се поддържа противоречие на въззивния акт с т.11 от ППВС №4/23.12.1968г. Ответната страна „К. У. Б.” Е., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, е подала писмен отговор чрез адв. П. Р. от САК. Счита, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна.Претендира разноски. Третото лице помагач В. С. Ц. не е подал отговор по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че към датата на настъпване на злополуката - 25.10.2022 г., страните са се намирали в трудово правоотношение; че на 25.10.2022 год. ищецът претърпял трудова злополука, изразяваща се в това, че при изпълнение на служебните си задължения като „крупие“, при възникнал конфликт между него и В. С. Ц. – също служител в ответното дружество, последният ударил ищеца първоначално с ръце, впоследствие и с бухалка, в резултат на което му била причинена временна неработоспособност - счупване на десен лакътен израстък, което увреждане е причинило трайно затруднение на движенията на горен десен крайник; кръвонасядания на главата и шията; оток, охлузване и кръвонасядане на лява лакътна става, причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Спазен е административният ред за установяване по надлежния ред на процесната трудова злополука, настъпила на 25.10.2022г. с ищеца- с влязло в законна сила Разпореждане №32259/25.11.2022г. на НОИ-ТП София-град, злополуката е призната за трудова, като в същото е описан механизмът, по който е настъпило увреждането. Посочил е, че с влязла в сила присъда по НОХД №144/2023 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина, е установено извършването на противоправно деяние от В. С. Ц., както и вината му. Причинно-следствената връзка между злополуката и причинените на ищеца неимуществени вреди - претърпените болки и страдания, съдът е приел, че се установяват от събраните в първоинстанционното производство медицински документи и гласни доказателства. Счел е за установено както от заключението на експерта-медик по СМЕ, така и от показанията на свидетелката И. И., че злополуката е причинила на ищеца болки, както към момента на травмата, така и в следващ период, и че се е отразила негативно върху психическото му състояние в продължение на няколко месеца. С оглед на гореизложеното е обосновал извод, че е налице основание за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя по реда на чл.200, ал.1 КТ за обезщетяване на причинени вследствие на настъпила трудова злополука неимуществени вреди, тъй като се установява кумулативното наличие на всички елементи на този институт: трудова злополука; вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания, и причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди. За да определи справедливия размер обезщетение, съдът е приел, че ищецът е претърпял телесни увреждания от нанесения му на работното място побой, изразяващи се в „счупване на десния лакътен израстък, придружено от кръвонасядания по главата и шията, оток, охлузване и кръвонасядане на лявата лакътна става“, които увреждания са му причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота; постъпил е в МБАЛ „Д-р Г. С.“ – П., в периода от 25.10.2022 г. до 04.11.2022 г., където на 28.10.2022 г. му е извършена операция – наместване и фиксиране с остеосинтетичен материал (ОМ); лечението му продължило близо шест месеца, като е бил в отпуск по болест в периода от 25.10.2022 г. до 21.04.2023 г., а през м.октомври 2023 г. му е извършена втора операция за отстраняване на остеосинтетичния материал. Съдът е отбелязал, че според съдебно-медицинската експертиза възстановителният период за счупването е от около четири месеца, а за мекотъканните увреждания – две седмици. Счел е за установено, че остатъчното ограничение в движението на лакътната става, е последица от недобро наместване при операцията, а не на самата злополука. В тази насока е кредитирал становището на вещото лице, което е посочило, че поради не добро наместване по време на оперативната интервенция на счупения костен фрагмент, няма да настъпи пълно възстановяване на ищеца от полученото увреждане. Като е кредитирал показанията на бабата на ищеца, съдът е приел за установени и болките, ограниченията в движението на ръката, невъзможността на ищеца да се обслужва сам и необходимостта от продължително лечение и чужда помощ. Посочил е, че тези нейни показания се подкрепят от заключението на съдебно-медицинската експертиза и представената медицинска документация. Обобщил е, че ищецът е претърпял средна по тежест телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота, но довело до болки, физически ограничения и необходимост от продължително лечение и рехабилитация. Ищецът е бил подложен два пъти на оперативно лечение, последвано от близо шестмесечно възстановяване и временна неработоспособност. Съгласно експертното заключение, поради недобро наместване на фрагмента при първата операция, е останало трайно ограничение в движенията на дясната ръка. Това обаче не е пряка последица от самата злополука, а от медицински пропуск, който прекъсва причинната връзка между трудовата злополука и остатъчното увреждане. Приел е също, че работодателят отговаря само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука, а не за такива, настъпили впоследствие поради неправилно или неуспешно лечение, както и, че за последните е възможно ангажиране на деликтна отговорност на лечебното заведение, но не и на работодателя. Съобразил е, че в случая ищецът е млад човек на 31 години/към датата на трудовата злополука/, намиращ се в активна трудова и социална възраст, в период, когато личността е в пълния си професионален и физически капацитет. В тази връзка е посочил, че именно поради младата възраст настъпилото телесно увреждане има по-дълбок и продължителен неблагоприятен ефект върху физическото и психическо състояние на пострадалия. При лица в млада възраст физическото възстановяване обичайно протича по-бързо от биологична гледна точка, но социалните и психологическите последици от временната загуба на трудоспособност са по-осезаеми и дълготрайни. Ограничаването на възможността да упражнява професията си, да води активен начин на живот и да се самообслужва в ежедневието води до чувство на безпомощност, зависимости, които младият човек преживява по-тежко. Периодът на лечение и възстановяване от четири месеца, съпроводен с невъзможност за работа и нормално общуване, има по-значимо отражение върху личността именно в тази възрастова група, в сравнение с лице в пенсионна или детска възраст. По тази причина е обосновал извод, че макар болките и физическите страдания да са ограничени във времето, емоционалният и социалният дискомфорт при млад човек е по-интензивен и трае по-дълго. Поради това съдът намерил, че възрастта на ищеца е увеличаващ фактор при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Приел е, че следва да се има предвид, че ищеца не е с намалена трудоспособност, не е представено решение на ТЕЛК относно трудовата злополука и като се вземе предвид тежестта на травмите, възрастта на ищеца към момента на трудовата злополука- 31 години, неудобствата и ограниченията от личен, битов, трудов и социален характер, отражението на побоя върху физическото и върху психо - емоционалното му състояние, което не е довело до коренна промяна на социалната му активност и взаимодействие в семейния и приятелския кръг, се обосновава извод, че справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди би била сумата от 35 000,00 лв. Съдебният състав е отчел при определяне на този размер и практиката на съдилищата по сходни казуси: Определение № 769 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2080/2024 г., I т. о., ТК, Решение № 481 от 16.04.2025 г. на САС по в. гр. д. № 447/2025 г., Решение № 369 от 23.03.2023 г. на САС по в. гр. д. № 3052/2022 г. и др., като е съобразил и обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното събитие - 2022 г., както и инфлационните процеси до настоящия момент. Счел е, че поисканото обезщетение в размер на 65 000 лв. от ищеца с исковата молба е почти двойно повече и не отговаря на принципа на пропорционалност и справедливост, тъй като надхвърля реалното страдание, болка и временно ограничение на нормалния живот, които ищецът е преживял. Медицинската експертиза и свидетелските показания показват, че болките и ограниченията са били временни и лечими, а остатъчните ограничения в движението се дължат на медицински пропуск, а не на самата трудова злополука. В конкретния случай, липсват особено отегчаващи или утежняващи обстоятелства, които да обосновават по-висока компенсация – напр. животозастрашаващо състояние, многократни операции, дълъг болничен престой, трайна инвалидизация, психически страдания, променящи трайно начина на живот на пострадалия. Следователно, исканата сума от 65 000 лв. би нарушила принципа за съразмерност и би довела до необосновано обогатяване на пострадалия. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на работодателя за съпричиняване на вредата от страна на пострадалия и за наличие на основание за освобождаването му от отговорност. Посочил е, че след внимателна съпоставка и анализ на всички доказателства по делото- свидетелските показания, видеозаписите от охранителните камери и материалите от наказателното производство, се установява несъмнено, че не е налице съпричиняване на трудовата злополука от страна на ищеца, нито са налице предпоставки за обосноваване на извод, увреждането да е причинено умишлено от пострадалия. При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая поставеният от касатора въпрос е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Обобщен по този начин, въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика / пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и с установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. Не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е обосновал наличието на това поддържано допълнително основание. По принцип то е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а е изразил единствено несъгласието си с формираните от съда крайни изводи относно справедливия размер на обезщетението. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в касираната му част. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се следват, а в полза на ответника по жалбата съдът не присъжда, тъй като липсват доказателства за реално сторени такива в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,