Определение № 3936 от 07.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1564/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца по делото Д. Д. К. – непълнолетен, действащ със съгласието на майка си В. Д. Р. и чрез процесуалния си пълномощник адв. П. В., срещу решение № 215/07.12.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 379/2022 г. на Бургаския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната от ищеца част първоинстанционно решение № 751/19.07.2022 г. по гр. дело № 1350/2021 г. на Бургаския окръжен съд, предявеният от касатора срещу ЗД „Бул инс“ АД частичен осъдителен иск с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие причиняване на телесни увреждания при пътнотранспортно произшествие (ПТП) на 22.06.2018 г., е отхвърлен за разликата над присъдения по настоящото дело размер от 70 000 лв. до претендирания по настоящото дело размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 12.07.2018 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на процесуалните правила, необоснованост и нарушение на материалния закон при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на непълнолетния жалбоподател, също чрез адв. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите, настъпили след решението на първоинстанционния съд, които имат значение за спорното право, относими към приложението на чл. 235, ал. 3 от ГПК; как следва съдът да цени тези доказателства в случай, че същите не са оспорени, а същите представляват официални документи; 2) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни и психични повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; длъжен ли е съдът да посочи всички критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; как следва да се отчете необратимостта на увреждането (психични заболявания) и следва ли да се вземе предвид възрастта на пострадалия и определящото отражение на увреждането върху качеството на живот занапред с оглед възрастта му (умствена изостаналост); длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г.; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; 3) длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 4) следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, които отразяват промените в икономическите условия; следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчетен лимитът при застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ при определяне на справедливото обезщетение; следва ли съдът задължително мотивирано да посочи към кой момент определя обезщетението; следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит; 5) след като съдът се позовава на съдебна практика по сходни случаи, длъжен ли е да я посочи в конкретика; длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 6) определянето на обезщетения, очевидно несъвместими с търпените морални вреди и с установения лимит, и занижаването им представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 7) към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и отчитат ли се инфлационните процеси. От страна на касатора се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първата група въпроси – в противоречие с решение № 178/13.05.2011 г. по гр. д. № 984/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС; втората група въпроси – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 151/12.11.2013 г. по търг. д. № 486/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 104/25.07.2014 г. по търг. д. № 2998/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС; въпрос № 3 – в противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. по търг. д. № 708/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; четвъртата група въпроси – в противоречие с решение № 27/15.04.2015 г. по търг. д. № 457/2014 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 28/09.04.2014 г. по търг. д. № 1948/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; въпрос № 5 и всички останали поставени въпроси – в противоречие с решение № 28/09.04.2014 г. по търг. д. № 1948/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 23/25.03.2014 г. по търг. д. № 1154/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС; въпрос № 7 – в противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Ответното ЗД „Бул инс“ АД, в отговора си на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните от страна на касатора правни въпроси, които са такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 432 от КЗ, се припокриват по съдържание и смисъл помежду си, като на практика се свеждат до първия от втората група въпроси, който е най-общо и пълно формулиран, но се нуждае от уточнение (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: как следва да се прилага принципът на справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи се в телесни и психични увреждания, причинени в резултат на деликт, в хипотезата на предявен от пострадалия пряк иск срещу застрахователя. Отговор на този въпрос е даден със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и част от посочените от страна на жалбоподателя решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на причиняване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на деликта. Съдът трябва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и в мотивите към решението да посочи конкретно релевантните обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на техния анализ и съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Също съгласно константната практика на ВКС, горното се отнася и за въззивната инстанция, и то независимо от възможността за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, когато във въззивното производство остава спорен размерът на обезщетението за неимуществени вреди; в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая, извън препращането по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил само следните свои собствени съображения относно размера на процесното застрахователно обезщетение: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди съдът съгласно чл. 52 от ЗЗД трябва да определи по справедливост. Понятието „справедливост“ е всякога свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото. Това разбиране е обусловено от обективните икономически условия в страната, индиция за които са нормативно определените лимити на застрахователните покрития. За да определи паричния еквивалент на понесените от ищеца болки и страдания, въззивният съд е посочил, че съобразява характера, вида и тежестта на нанесените телесни увреждания, проведеното лечение, болките и неудобствата по време на лечението и възстановяването, психическата и емоционална травма от шокиращото и болезнено преживяване, тежкото възстановяване и наличието на трайни и необратими последици от травмите. Апелативният съд е посочил още, че пострадалото дете към момента на инцидента е било на 10 години, а към момента все още не е навършило 14 години; пътното произшествие му е причинило тежки увреждания – фрактура на дясната бедрена кост и черепно-мозъчна травма със сътресение на мозъка, някои от които са необратими; вследствие на черепно-мозъчната травма е развил посттравматична епилепсия, чието лечение все още продължава, а прогноза за бъдещето развитие още не може да се направи; травмата на главата и диагностицираната епилепсия са довели до промени в психическото и емоционалното състояние и до органична халюциноза. Съобразявайки тези обстоятелства ведно с лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2018 г., съдът е намерил, че за обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца е справедлива сума в размер на 150 000 лв. Приел е още, че този общ размер на обезщетението с оглед вида, характера и тежестта на уврежданията не може да се приеме за прекомерен, в какъвто смисъл са оплакванията на застрахователя. От друга страна апелативният съд е посочил, че така определеният размер не е занижен, каквито са оплакванията на ищеца, тъй като този размер, според съда, е над обичайно възприетия в съдебната практика за вреди от телесни увреждания, и като „държи сметка за конкретните обстоятелства“: възрастта на пострадалия, тежестта на уврежданията и последиците им, както и за обективните икономически условия в страната към 2018 г., когато вредите са настъпили. В заключение, при съобразяване и на вече определената и платена от ответника-застраховател част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди – в размер на 80 000 лв., въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен до размер от 70 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че излагайки горните мотиви относно определянето на размера на процесното обезщетение, въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС, посочения по-горе, уточнен от съда, правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 432 от КЗ. С оглед това, касационното обжалване на въззивното решение следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: как следва да се прилага принципът на справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи се в телесни и психични увреждания, причинени в резултат на деликт, в хипотезата на предявен от пострадалия пряк иск срещу застрахователя. Непълнолетният жалбоподател-ищец е освободен от внасянето на държавни такси и разноски по делото, на основание и по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, с определение № 1014/30.08.2021 г. на първоинстанционния съд. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение