Определение № 5075 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3912/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. В., чрез служебния му защитник адв. Б. Х. З., срещу определение № 458/17.07.2024 г., постановено по в.ч.гр.д. № 363/2024 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 437/28.02.2024 г. по гр. д. № 406/2023 г. на Окръжен съд- Плевен, с което е прекратено пред гражданския съд производството по предявения от Г. В. В. иск и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд - Плевен. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакуваното определение, иска се отмяна му и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от Окръжен съд- Плевен. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставя се въпроса носи ли физическо лице, което е на служба надзирател в затвор, деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от Г. В. В. против М. Г. Т. иск за заплащане на сумата от 30 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразни действия на Т., в качеството му на надзирател в Затвора - П. при изпълнение на неговите задължения като служител в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Окръжен съд - Плевен е изпратил по компетентност образуваното пред него производството за разглеждане от Административен съд - Плевен. Изложил е съображения, че се претендира обезщетение за вреди от незаконосъобразна дейност на служител от затворническата администрация, като материалноправният режим на отговорността на държавата за вреди от административна дейност е регламентиран в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, който съгласно чл. 1, ал. 2 ЗОДОВ е подсъден на административния съд. Съгласно т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по тълк. дело № /2014 г. по описа на ВКС и ВАС, „делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода и пробация, или задържане с мярка за неотклонение задържане под стража са подсъдни на административните съдилища“. С обжалваното в настоящото производство определение Великотърновския апелативен съд е споделил изложените от окръжния съд мотиви и е допълнил, че ищецът е предявил иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради незаконни действия на служител на Затвора - П., който е квалифициран като такъв по чл. 284 ЗИНЗС и съгласно чл. 285, ал. 1 от същия закон подлежи на разглеждане по реда на глава единадесета от АПК. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. По поставения въпрос настоящият състав на Върховния касационен съд, трето г.о., намира следното: Формулираният от жалбоподателя в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос е обуславящ изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На въпроса е даден отговор в практиката на ВКС, обективирана в определение № 149/15.01.2024 г. по в. гр. д. № 5363/2023 г. на ВКС, I г.о.; определение № 2971/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1985/2024 г. на ВКС, III г.о. и др., съгласно която по аргумент от чл. 19, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, лицата, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража, са държавни служители. Спрямо тяхната имуществена отговорност за вреди от неизпълнение на служебните задължения се прилага Закон за държавния служител /ЗДСл/. Съгласно чл. 101, ал. 1 ЗДСл, държавният служител отговаря за вредите, които е причинил умишлено или при груба небрежност на държавата или на гражданите чрез незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод изпълнение на служебните му задължения. Отговорността по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е специална спрямо общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, поради което я изключва. Тази имуществена отговорност се осъществява по исков ред - чл.102 ЗДСл. По тези искове отговарят лицата, които са в служебни правоотношения със съответния компетентен орган на държавна власт, съгласно приетото в мотивите на мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК. Когато става въпрос за вреди, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС, има специален текст за отговорността на държавата – чл.284, ал.1 ЗИНЗС. В чл.285, ал.1 ЗИНЗС е предвидено, че исковете по чл.284, ал.1 се разглеждат по реда на глава 11 от АПК. Следователно надзирателите в затвори, които са държавни служители, носят имуществена отговорност за свои незаконосъобразни действия и бездействия при и по повод изпълнение на служебните им задължения при условията на чл.101, ал.1 ЗДСл. Солидарната отговорност по чл. 101, ал. 2 ЗДСл, която обуславя възможност за предявяване на искове за вреди по чл. 101, ал. 1 ЗДСЛ и чл. 284 ЗИНЗС срещу надзирателя на затвора и срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, не изключва възможността за предявяване на тези искове и поотделно, т.е. може да бъде предявен иск само срещу надзирателя на затвора. Тъй като административните съдилища са компетентни да разглеждат исковете по чл. 284 ЗИНЗС според изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1 от същия закон, то когато се претендира солидарна отговорност между държавата и държавния служител подсъдността следва да е същата – на административните съдилища. Същата ще бъде подсъдността и когато искът за вреди по чл. 101, ал. 1 ЗДСл е насочен само срещу надзирателя на затвора. Дадените разрешения от въззивния съд в обжалвания акт кореспондират напълно на практиката на ВКС, а изводите му са в съответствие с приетото в т. 8 от Тълкувателно постановление № 2/2014 г. по тълк. дело № 2/2014 г. на ВКС и ВАС, на която въззивният съд изрично се е позовал. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение