Определение № 1083 от 02.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5378/2014 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Т. от [населено място] срещу решение № 542/10.04.2014г., постановено по в.гр.д. №3471/2013г. по описа на Варненски окръжен съд, гражданско отделение. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение №2746/06.06.2013г. по гр.д.№6015/2011г. на Варненски районен съд, ХVІІІ с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Г. Т. против Й. С. Д. иск за заплащане на сумата от 6556.82 евро, с левова равностойност от 12 824.03лв., представляваща дължима за периода от 30.10.2010г. до 31.01.2011г. неустойка в размер на законната лихва върху сумата на неизплатен остатък от продажната цена, уговорена в сключен между страните договор за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба /20.04.2011г./ до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, с която С. Г. Т. е осъдена да заплати на Й. С. Д. сумата от 4463.79 лв., по предявеният от последната като частичен насрещен иск, целият в размер на 10785.58 евро, с левова равностойност 21094.00 лв., представляваща дадена над задатъка от 21000.00 евро сума по същия предварителен договор, подлежаща на връщане поради развалянето му. С въззивното решение също така е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. С. Д. срещу С. Г. Т. насрещен иск за заплащане на сумата от 20536.21 лв., представляващи част от общо дължими 42 000.00 евро, съставляващи двоен размер на заплатен задатък по сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и вместо него е постановено друго, с което е осъдена С. Г. Т. да заплати на Й. С. Д. сумата от 20536.21 лв., по предявения от нея частичен иск, целия в размер на 42000.00 евро, представляващи двоен размер на заплатен задатък по сключения между страните предварителен договор. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба Й. С. Д. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв.Г. С. от АК-В.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от С. Г. Т. срещу Й. С. Д. обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 във вр. с чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата неустойка за забава в размер на законната лихва върху сумата на неизплатен остатък от продажната цена по сключен между страните договор за покупко-продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска, както и в частта с която ищцата по първоначалния иск е осъдена да заплати на ответницата по предявения от нея насрещен иск, предявен като частичен дадената над задатъка сума по същия предварителен договор, подлежаща на връщане поради развалянето му, на основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от ответницата по първоначалния иск Й. С. Д. срещу ищцата С. Г. Т. насрещен иск с правно основание чл.93, ал.2, изр.2-ро от ЗЗД, предявен като частичен, за заплащане на двоен размер на платения задатък по сключения между страните предварителен договор, като е осъдена последната да го заплати. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел следното: Между страните е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот на 25.06.2010г., по силата на който С. Г. Т. се е задължила да продаде собствения си недвижим имот-ателие на две нива, на партерния етаж на сградата, находяща се в [населено място], [улица], с обща площ от 162.46 кв.м., ведно с 76 кв.м. идеални части от дворно място, цялото с площ от 270 кв.м., съставляващо УПИ в кв. по плана на -ти подрайон на [населено място], за сумата от 210 000.00 евро и в срок до 30.10.2010г., евентуално продължен до 31.01.2011г. Окончателен договор за покупко-продажба не бил сключен нито в договорения срок, нито по-късно. Въззивният съд е приел, че предварителния договор е развален от страната-купувач по него Й. Д., поради виновното неизпълнение на задълженията на насрещната страна-продавач С. Т., изразяващи се в ненабавянето в уговорените срокове за изпълнение на удостоверение за данъчна оценка, скица и схема на имота и най сетне-желание да се сключи окончателния договор при различни условия в сравнение с тези по предварителния договор. За да достигне до този извод, съдът е приел, че страните са уговорили срок за сключване на окончателния договор до 30.10.2010г. До края на този срок не се установява готовност на купувача да бъде осъществена сделката, поради ненабавяне на уговорената между страните цена. Не се установява обаче и готовност от страна на продавача, тъй като тя не е оказала на купувача необходимото съдействие за сключване на окончателния договор. От показанията на свидетелките С. З. М. и К. С. К. съдът е приел за установено, че при опитите си Й. Д. да съществи контакт със С. Т. по телефона към края на м.Октомври 2010г., последната не отговаряла на обажданията и съобщенията й. От приложените по делото удостоверение с изх.№94-10246-03-10-4203/18.04.2012г., издадено от АГКК, писмо и справка-извлечение от масива с данни за искания за услуги от [община] съдът е установил, че до 30.10.2010г. Т. не е предприела никакви действия за снабдяване със скица и данъчна оценка за имота, необходими за сключване на сделката. В подписания между страните предварителен договор е уговорена възможността в случай, че купувачът не е в състояние да изпълни задължението си в уговорения срок да плати пълния договорен размер на продажната цена, срокът за изпълнението му, съответно срокът за сключване на окончателния договор да се продължи с още три месеца, считано от 30.10.2010г./следователно до 31.01.2011г., понеже 30.01.2011г. е неприсъствен ден/. Тъй като в срок до 30.10.2010г. не се е стигнало до подписването на окончателен договор за покупко продажба, въззивният съд е приел, че страната-купувач се е възползвала от възможността да бъде продължен срокът за изпълнение с още три месеца. Позовавайки се на разпоредбата на чл.6.1 от предварителния договор, ищцата Т. е поискала ответницата Д. да бъде осъдена да й зплати сумата от 6556.82 евро и левова равностойност от 12824.03лв., представляваща дължима при неспазен срок за изпълнение до 30.10.2010г. неустойка. Въззивният съд е приел това искане за неоснователно, тъй като неустойката е предварително уговорена парична сума, която длъжникът трябва да заплати на кредитора в случай на неизпълнение на поетото задължение. В чл.6.1 от предварителния договор, където е уговорено плащането на неустойката, изрично е предвидено, че ако купувачът не е в състояние да плати договорената продажна цена в срок до 30.10.2010г., това няма да се счита за неизпълнение. Без да е налице неизпълнение на противната страна, не може да се породи правото на изправната страна да получи неустойката. Поради това съдът е приел, че искът на страната-продавач следва да бъде отхвърлен и първоинстанциотнното решение в тази част-потвърдено. Въззивният съд е приел, че към 31.01.2011г. страната-купувач е била изправна страна и е изпълнила точно уговорките в предварителния договор, а страната-продавач-не. До тези изводи съдът е достигнал, като е взел предвид, че уговорената продажна цена възлиза на сумата от 210 000.00 евро. Видно от твърденията на страните и представените по делото писмени доказателства за направени плащания и заключението на вещото лице Д., страната-купувач е заплатила сумите по чл.3 от предварителния договор: стоп-депозит в размер на 2000.00 евро, остатък в размер на 19 000.00 евро от договорения задатък в общ размер на 21 000.00 евро и е правила месечни вноски по изтегления от С. Т. от [фирма] кредит в размер на 1440 евро месечно, считано от сключването на предварителния договор 25.06.2010г. Според приетото от въззивния съд страните са договорили помежду си /чл.4.2 от предварителния договор/ плащане от купувача на сумата от 124 183.72 евро, представляваща задължение на С. Т. по договор за кредит с [фирма], чрез встъпване в дълга от Й. Д. и плащане от последната на месечните вноски от по 1440 евро до изплащането на кредита по погасителния план. В изпълнение на тази уговорка, видно от представените по делото писмени доказателства за направени плащания и заключението на вещото лице, до 31.01.2011г. Й. Д. е започнала плащане на ежемесечните дължими вноски по кредита. Според въззивния съд е налице встъпване в дълг по смисъла на чл.101 от ЗЗД, а не заместване в дълга по чл.102 ЗЗД, както твърди ищцата Т.. Според установеното от въззивния съд, към крайната уговорена дата за сключване на окончателния договор-31.01.2011г. Й. Д. вече е платила уговорения задатък от 21 000.00 евро и уговорените месечни вноски от по 1440 евро или сума в общ размер на 31 785.58 лева, встъпила е в дълга по кредита на С. Т. в [фирма], плащайки дължимите месечни вноски по определения погасителен план, като размерът на задължението към тази дата следва да се приеме, че е не по-висок от сумата от 124 183.72 евро-размера към 25.06.2010г. Д. е разполагала в наличност по сметката си в [фирма] със сумата от 54 900.00 евро, видно от приложеното по делото нареждане/разписка. Тъй като уговорената продажна цена е в размер на 210 000.00 евро, съдът е приел, че дължимият остатък към 31.01.2011г. е в размер на 54 030.72 евро /по-малко от наличните по банковата сметка на страната-купувач 54 900.00 евро/. От тези данни съдът е направил извода, че към 31.01.2011г. Й. Д. е била изправна страна по задължението си да плати уговорената продажна цена при наличната сума и след прихващане на направените вече от нея плащания и валидното й встъпване в дълга на Т. по кредита към [фирма]. Съдът е приел за неоснователно становището на ищцата Т., че за да е изправна страна, Д. е следвало да разполага на 31.01.2011г. в наличност с разликата между договорената сума от 210 000.00 евро и сбора от платеното капаро от 21 000.00 евро и месечните вноски, направени до 31.01.2011г. или общо сума в размер на 177 480.00 евро, тъй като плащането по кредита е извършено чрез встъпването в дълга, както е уговорено в предварителния договор. От издаденото от нотариус Н. Д. удостоверение №7/23.04.2012г. и приложение, съдът е приел за установено, че на 31.01.2011г. не е имало предварително уговорен от някоя от страните час за изповядване на сделката за покупко-продажба. За явяването на Й. С. Д. в кантората му в 14.00 часа на 31.01.2011г. нотариусът е съставил констативен протокол №7, т.І, рег.№274, в който се съдържа констатацията, че С. Г. Т. не се е явила и изявлението на явилата се страна-купувач, че разваля предварителния договор от 25.06.2010г. поради виновното поведение на страната-продавач, поканвайки я да й върне всички платени до момента суми. По делото не са ангажирани доказателства за връчване на така съставения констативен протокол на С. Т.. Д. обаче е изпратила до нея нотариална покана акт №53, т.І, рег.№710/02.02.2011г. на пом. нотариус по заместване на нотариус В. В., с която заявява, че разваля предварителния договор от 25.06.2010г. поради неизпълнение от страна на Т., считано от 01.02.2011г., канейки последната на 28.02.2011г. в кантората на нотариус Н. Д. да й върне всички платени до момента суми по договора. Тази нотариална покана е връчена на Т. на 14.02.2011г., поради което следва да се приеме, че на тази дата е развален подписания предварителен договор, поради неизпълнение на поетите в чл.11, предл.2 от продавача задължения. Съдът е счел за неоснователно направеното в тази връзка възражение, че в предварителния договор не е уговорена възможност за развалянето на договора поради неизпълнение. При двустранните договори, какъвто е и предварителният договор за покупко-продажба възникват задължения и за двете страни. Дори и да не е предвидено изрично в предварителния договор, законът дава право на страната по договора да иска развалянето му поради неизпълнение на поетите от насрещната страна задължения /чл.87 ЗЗД/, а в чл.14 от договора е уговорена отговорността на продавача в случай, че тя се явява неизправна страна. По повод едностранното волеизявление на страната-купувач, че разваля предварителния договор, съдът е приел, че не е имало причина да се дава срок за изпълнение съгласно разпоредбата на чл.87, ал.1 от ЗЗД, с изтичането на който договорът да се счита развален. С предварителния договор страните са уговорили срок за изпълнение, който е изтекъл и допълнителен такъв, който също е изтекъл. Дори и да се приеме, че свръчването на тази нотариална покана, поради недаването на срок, развалянето на договора не е настъпило, то Д. е изпратила и втора нотариална покана №38, т.1, рег.№461/24.02.2011г. на нотариус Г. Г., получена от С. Т. на 28.02.2011г. Даденият с тази покана седемдневен срок за изпълнение е подходящ за изпълнение, но е изтекъл без да се е стигнало до сключване на окончателен договор. Впоследствие необходимите документи за сключване на окончателния договор са били набавени, но на 07.03.2011г. Т. е предложила в изготвения от нея проект за нотариален акт плащане на продажната цена при условия, различаващи се съществено от уговорените в предварителния договор, което отново представлява неизпълнение на поетите от нейна страна задължения, за което отговаря. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че Т. дължи връщане на платения по разваления поради неизпълнение от нейна страна предварителен договор задатък в двоен размер, съгласно уговорката в чл.14, предл.1 от договора. Платеният от Д. задатък е в размер на 21 000.00 евро. Частично предявената от Д. насрещна претенция е в размер на 20 536.21 лв., цялата в размер на 42 000.00 евро или 82 144.86 лева е основателна, поради което първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде отменено и насрещния иск-уважен. Въззивният съд е приел за основателен и другият предявен като частичен насрещен иск за връщане на сумата от 4463.79 лв., целият от 10785.58 евро или 21 094.76лв., като платени на отпаднало основание, съгласно чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Размерът от 10 785.58 евро се установява от заключението на вещото лице като разлика между посочената от него сума от 31 785.58 евро, представляваща общ размер на направените от Д. плащания по предварителния договор и заплатеното капаро от 21000 евро, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част. Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя следнят процесуалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК: Длъжен ли е въззивният съд да провери дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по спора, с който е сезиран и ако констатира нейната неправилност, длъжен ли е да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? Счита, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в ТР №1/09.12.2013г. на ВКС по т.д.№1/2013г. ОСГТК и решение №216 от 04.01.2011г. по гр.д.№87/2010г. на ВКС, ІІ т.о., както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице соченото основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие, а напротив-в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана както в посочените от касатора, така и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика. В съответствие с тях съдът е обсъдил всички въведени от страните релевантни за спора обстоятелства и събраните по делото гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на които е постановил обжалваното решение, като е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличието на фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД по предявения насрещен иск от ответницата по първоначалния иск /в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК/. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК също не е налице. Посоченото основание би било налице, ако поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона- когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящия случай. Жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитието на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Видно от изложеното, ако по въпроса е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено той да има значението по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Останалите поставени от касатора многобройни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. По същество тези въпроси изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора. С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение