Определение № 5272 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2811/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби от прокурор в Апелативна прокуратура София и от Н.-И. В. А., чрез процесуалния представител адвокат Ш. против въззивно решение № 426 от 8.04.2025г. по в.гр.д. № 440/2025г. на Софийски апелативен съд, с ко3то е потвърдено решение № 3469 от 12.06.2024г. по гр.д.№ 3865/2022г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Н.-И. В. А., на основание чл.2, ал.1, т.3, изр.1 ЗОДОВ, сумата от 32 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.чл.201 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по в.н.о.х.д. № 630/2012г. на РС Кюктендил, ведно със законната лихва, считано от 8.09.2022г., като е отхвърлено искането в останалата част до претендираните 500 000лв. и са присъдени разноски. В изложението, приложено към касационната жалба, прокурорът в Апелативна прокуратура се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, с оглед изпълнението от страна на въззивния съд на задължението да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства. Твърди се противоречие на въззивния акт с ППВС № 4/23.12.1968г.на ВС, т.3 и т.11 от ТР № 3 от 22.04.2005г.на ОСГК на ВКС и приложени актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Счита, че не са налице надлежни мотиви, обосноваващи такъв завишен размер на обезщетение, при положение, че спрямо ищеца не е налагана мярка за неотклонение „задържане под стража“, не са прилагани мерки, създаващи неудобства и през - макар и продължителния - период на водене на производството, търпяна процесуална репресия няма. Срещу така подадената жалба е постъпил отговор от Н.-И. В. А., подадена чрез процесуалния представител адвокат Ш., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Излага подробни съображения по съществото на спора. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. за изготвяне на отговор, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 28.05.2025г. /вж.стр.25/, в чл.4, ал.3, от който е посочено, че договорът служи и за разписка. В изложението, приложено към касационната жалба на Н.-И. В. А., подадена чрез процесуалния представител адвокат Ш., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК също се поставят въпроси, свързани с начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и по-специално: 1. относно критериите за неговото определяне, 2. за задължението на въззивния съд при преценката си да съобрази всички обстоятелства, които са в причинна връзка с незаконно повдигнатото обвинение, 3. за съобразяване на ангажираните по делото доказателствата при определяне на размера и 4. За отчитане на обществените представи за справедливост, в аспект на съществуващите икономически условия в страната, жизненият стандарт, средно статическите показатели за доходи, покупателна способност, при съобразяване на принципа на порпорционалност между претърпените вреди и паричното им възмездяване. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил за справедлив размер на дължимо обезщетение от 32 000лв., съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: Ищецът е бил е привлечен на 15.09.2006г. като обвиняем за деяние по чл.202,ал.2, т.1 вр. чл.201НК /за това, че в периода 2002-2004г., на пункт на Управление“Пътни такси и разрешителни“Кулата, в качеството му на длъжностно лице – контрольор на Гранична служба „Кулата Златарево Илинден“ е присвоил 45 734лв., собственост на Изпълнителна агенция „Пътища“гр.София, връчени в това му качество и поверени му да ги пази или управлява, като присвояването е в големи размери/.Впоследствие, с други два акта – от 25.03.2008г. и 8. 04.2009г. обвинението е изменяно по отношение на размера, който е увеличен, съответно на 90 681.94лв. и 91 247.76лв. Повдигнатото обвинение е за „тежко“, по смисъла на НК престъпление /предвиденото наказание е от три до петнадесет години лишаване от свобода/. Наложена му е мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000лв. Наложена му е „полицейска регистрация“ и мярка „забрана за напускане на пределите на Република България без разрешение на прокурор“. Продължителността на производството е около 15 години, като ищецът е присъствал на почти всички проведени на брой 45 открити съдебни заседания в първата инстанция и шест във втората. Още първата инстанция го е признала за невинен, въззивната е потвърдила оправдателната присъда, която е влязла в сила на 8.09.2022г. Двукратно съдебното производство е било прекратявано и делото връщано с указания на Прокуратурата. Правени са отводи, което е водело до необходимост ВКС да определи съда, който да разгледа спора. Въззивният съд е приел продължителността за прекомерна. Прието е за установено, че обвинението предявено само две години след като ищецът е постъпил в митницата и че медийната разгласа е била широка, още повече, че негова сестра е била прокурор в [населено място]. Въз основа на ангажирани гласни доказателства е изяснено, че в резултат на воденото наказателно производство и неговата медийна разгласа, ищецът е преживял стрес, поведението му се е променило, изпитвал притеснение и загриженост не само за личното си бъдеще, но и за професионалната си дейност, защото обвинението е било свързано с упражняваната от него професионална дейност. Първоначално колегите са се отдръпнали от него, бил е и уволнен, независимо, че впоследствие отново е започнал да работи в митницата, незаконното обвинение е възпрепятствало неговата реализация за период от около 10 години.Отчетена е както младата възраст на пострадалия /бил е на 31 години към момента на повдигане на обвинението/,така и факта, че не е осъждан, както и обществено-икономическата обстановка в страната, включително настъпилите промени и инфлацията. Въззивният съд е приел, че не се установява воденото производство да е причинило на пострадалия вреди с извънреден или необичаен характер, доколкото не се установява нито сериозна промяна в неговия начин на живот, нито предприемане на извънредно интензивни действия спрямо него от ответната страна. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито една от подадените касационни жалби, доколкото основният поставен в тях въпрос, касаещ определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди, е разрешен от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същите - справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Допълнително по подадените жалби следва да се посочи, че принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и установеното състояние, общественото му и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Въззивният съд е изпълнил задължението си да съобрази всички релевантни обстоятелства, така както са установени съобразно ангажираните по делото доказателства, извеждайки правните си изводи относно наличието на причинна връзка незаконно повдигнатото обвинение и установените като реално причинени вреди. В производството по допустимост обаче касационната инстанция не осъществява проверка за правилност на тези изводи. С оглед изхода на спора, направеното искане, на основание чл.78, ал.3 ГПК и при липсата на направено възражение за прекомерност, следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500лв. само за изготвяне на отговор на касационна жалба. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение