Определение № 1038 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1610/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „В. и К.”, чрез пълномощника му адв. Пл. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 340/30.05.2023 г., постановено по в. т. д. № 825/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 13 с-в, с което е потвърдено решение №260367/31.05.2022 година, постановено по т. д. 398/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-8 с-в, в частта, в която са уважени предявените под евентуалност от „Код Медия Енд Ентъртейнмънт Груп” ООД (с предходно търговско наименования „Код Фешън Интернешънъл” ООД) срещу Адвокатско дружество „В. и К.” кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, дадена при отпаднало с обратна сила основание - поради развалянето на сключеното между страните споразумение от 22.10.2019 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 05.03.2021 г., до окончателното ѝ заплащане и за заплащане на сумата от 2000,16 лв., представляваща законна мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 06.11.2020 г. до 05.03.2021 г. Въззивният съд е счел, че решението, с което са отхвърлени предявените главни кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД (за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, дадена при неосъществено правно основание) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (за заплащане на сумата от 2000,16 лв., представляваща законната мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 06.11.2020 г. до 05.03.2021 г.), като необжалвано от ищеца е влязло в законна сила, поради което не се е произнесъл относно тяхната основателност. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не се е произнесъл по всички наведени във въззивната жалба правни доводи за недопустимост, респ. за неправилност на първоинстанционното решение. Счита, че поради необоснованост на фактическия извод, че са възникнали всички юридически факти, включени във фактическия състав, при проявлението на който се поражда потестативното право с едностранно волеизявление да бъде развален процесният двустранен договор, апелативният съд неправилно е приложил и материалния закон (чл. 87, ал. 1 ЗЗД). В този смисъл, поддържа релевирания през целия исков процес правен довод, че непаричната престация, която е поел да извърши – „да осъществи цялостната работа по придобиване на всички права, които „ВГ” АД притежава върху комбинирана търговска марка „Sofia Fashion Weеk”, заявена в Патентното ведомство на Република България”, като впоследствие да прехвърли придобитите права върху тази търговска марка на ищеца, се дължи не на неговото виновно поведение, а на обективна (безвиновна) невъзможност за изпълнение на поетото непарично договорно задължение (тази обективна невъзможност се предпоставяла от отказа на „ВГ” АД да прехвърли правата върху процесната търговска марка). Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил релевирания във въззивната жалба правен довод за липса на основание за връщане на внесения от ответника на законно основание във фиска ДДС в размер на 10000 лв. (в този случай ищецът би се обогати с ползвания от него данъчен кредит в размер на тази сума). Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?” (по този въпрос твърди противоречие както със задължителната практика – ППВС № 1/53 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, така и с казуалната практика на ВКС – решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение №161/4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 222/6.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, II т. о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.). 2. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правния спор, следва ли съдът да отдели този факт като безспорен?”; 3. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правния спор, допустимо ли е съдът да игнорира или да интерпретира по своя преценка признатия от страните факт?”; 4. „При липса на спор между страните по отношение на конкретен факт или обстоятелство, включително признание за съществуването му и от двете страни в правни спор, длъжен ли е съдът да го приеме за осъществен без да бъде необходимо същият да бъде доказван в процеса?”; 5. „Длъжен ли е съдът при отделяне на спорното от безспорното да се съобрази с изявленията на страните?” (по тези процесуалноправни въпроси твърди противоречие с определение № 516/12.07,2011 г. по т. д. № 885/2010 г. на ВКС); 6. „Подлежат ли на доказване безспорните между страните правнорелевантни факти?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV гр. о. и решение № 14873/05.11.2019 г. по адм. д. № 7086/2019 г. на ВАС); 7. „Длъжен ли е съдът изрично да посочи момента, в който договорът е бил развален и от който се поражда задължението за връщане на платеното по договора, респ. моментът, в който започва да се начислява законна лихва?”; 8. „При уважаване на иска по чл. 87 ЗЗД следва ли съдът изрично да обсъди наличието на всички елементи от фактическият състав?”; 9. „За да бъде надлежно упражнено потестативното преобразуващо право на извънсъдебно разваляне на договора от кредитора по чл. 87 ЗЗД, следва ли длъжникът най-напред да е изпаднал в забава и длъжен ли е съдът да определи момента, в който длъжника е изпаднал в забава?” (по тези три процесуалноправни и материалноправни въпроси твърди противоречие с решение № 240/09.02.2018 г. по т. д. № 838/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 52/01.09.2015 г. по т. д. № 538/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 203/30.01.2012 г. по т. д. № 116/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 40/23.04.2020 г. по т. д. № 2110/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. на ВКС, I т. о.); 10. „Когато длъжникът не е обещал действието на трето лице по смисъла на чл. 23 ЗЗД, а изпълнението на задължението е поставено в зависимост от действието на трето лице, отказът на трето лице да извърши действието, представлява ли обективна пречка за изпълнение на задължението или длъжника носи отговорност?”; 11. „Отказът на третото лице, титуляр на правото на собственост, да прехвърли правото на собственост на търговската марка, когато длъжникът не е обещал действието на третото лице, освобождава ли длъжника от отговорност?” (по тези два материалноправни въпроса твърди противоречие с решение № 52/01.09.2015 г. по т. д. № 538/2014 г. на ВКС); 12. „Налице ли обективна невъзможност за изпълнение на задължение единствено при форсмажорни обстоятелства или при погиване на предмета на договора? Наличието на практически или правно непреодолимо препятствие, настъпването на което не може да бъде вменено във вина длъжника, може ли да се окачестви като обективна невъзможност за изпълнение, която да освободи длъжника от отговорност?”; 13. „Преценката за наличието на обективна невъзможност за изпълнение не следва ли да се извършва за всеки конкретен казус, като се държи сметка за наличието или липсата на практически или правно непреодолимо препятствие във всеки конкретен случай?” и 14. „Непреодолимото практическо или правно препятствие представлява ли обективна пречка за изпълнение на задължение, която освобождава длъжника от отговорност?” (по последните три материалноправни въпроси твърди противоречие с решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 383/29.01.2016 г. по гр. д. № 2225/2015 г. на ВКС, IV г. о.). По процесуалноправните и материалноправните въпроси от 7 до 14, вкл. твърди, че е налице специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като правният отговор по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните в настоящото исково производство не съществува спор, като този факт се установява и от представеното споразумение, че между ищеца и адвокатското дружество е породено облигационно правоотношение по договор за възлагане изпълнението на следните дейности: придобиване на всички права, които „ВГ” АД притежава върху комбинирана търговска марка „Sofia Fashion Weеk”, заявена в Патентно ведомство на Република България, като „Код Фешън Интернешънъл” ООД се е задължило да заплати за придобиване на търговската марка сумата от 60000 лв. (липсва спор и, че тази сума била преведена от ищеца на ответника - това обстоятелство се установявало и от платежни нареждания, намиращи се на л. 8, 9 и 10 от кориците на първоинстанционното дело, а издадената фактура (л. 11 от кориците на първоинстанционното дело) препращала към споразумението от 22.10.2019 г.). Анализирайки показанията на свидетеля У., апелативният съд е приел за установено, че между М. Б. и М. А. са водени разговори в болница „Доверие”, където е била настанена А. – тя била заявила, че няма намерение да предоставя търговската марка. Приемайки, че е сезиран с кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, въззивният съд е изяснил уредения в хипотезиса на тази правна норма правопораждащ фактически състав, като е счел, че ищецът следва да въведе като твърдение и докаже както факта на плащането на паричната сума, така и възникването на облигационното правоотношение и прекратяването на облигационната връзка, а ответникът - да докаже основанието за задържане на полученото, в какъвто смисъл са били и дадените от първоинстанционния съд указания в доклада по делото по чл. 146, ал. 1 ГПК. Апелативният съд е приел, че от представеното споразумение се установява пораждането и съществуването на валидно мандатно правоотношение между страните, поради което включените в него материални права и правни задължения следва да се подведат под нормативните правила, уреждащи договора за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД и сл. Счел е, че ответникът в качеството на довереник е поел договорно задължение по смисъла на чл. 292 ЗЗД да придобие всички права върху процесната търговска марка, които притежава „ВГ”АД, като се задължава да ги прехвърли на ищеца срещу осъществяване на насрещната парична престация – заплащане на възнаграждение в размер на 6000 лв. Изяснил е, че изцяло заплатената сума от 60000 лв. е предоставена целево на довереника с оглед изпълнение на поръчката, като изрично е уговорено, че тя не представлява възнаграждение по смисъла на чл. 286 ЗЗД (възнаграждението е размера, посочен клаузата на чл. 3 от споразумението), а „средства, необходими за изпълнение на поръчката” - по смисъла на чл. 285, предл. 1 ЗЗД. В случай че отпадне правната обвързаност, се поражда безусловно задължение за ответника да върне тези средства, доколкото те са собствени на доверителя – предоставени са му за изпълнение на уговорената поръча по смисъла на чл. 285, предл. 1 ЗЗД, като при неосъществяване на предмета/целта на правоотношението ответникът се лишавал изцяло от основание да ги задържа. След изясняване на тези принципни за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, правни съображения апелативният съд е разгледал наведения във въззивната жалба правен довод на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като в противоречие с диспозитивното начало, уредено в чл. 6, ал. 2 ГПК, СГС бил разгледал непредявен иск. Обосновал е правното съждение, че съдът е длъжен да даде защита само в пределите, очертани от ищеца, като предметът на делото се обуславя от обективна и субективна страна от твърденията в исковата молба – при квалифициране на спора от правна страна съдът се ръководи от фактическите твърдения, изложени в исковата молба, на които ищецът основава предявеното субективно материално право (основанието на иска) и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска). В този смисъл, съдът е длъжен да даде защита само на посоченото от ищеца основание за отпадане на правната причина, въз основа на която ответникът е получил процесната сума, а именно трябва да разгледа твърдяното от ищеца разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на ответника. Именно при доказване, че се е осъществил фактическият състав на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и установяването, че ответникът е неизправна страна, ще се достигне до липса на основание той да задържа полученото - би могъл да задържа само сумите по чл. 288 ЗЗД, но в случай че поръчката е била надлежно оттеглена. При анализиране на фактическите твърдения, на които ищецът е основал предявения под евентуалност кондикционен иск, въззивният съд е обосновал правното съждение, че такова основание (по чл. 288 ЗЗД) не е наведено от ищеца – той е заявил, че договорът за поръчка е развален поради виновно неизпълнение на договорното задължение за осъществяване на релевантната поръчка. При излагане на тези фактически твърдения, очертаващи основанието на иска, в тежест на ищеца е да установи развалянето на двустранния мандатен договор поради твърдяното неизпълнение на насрещните договорни задължения, а ответникът - фактите, с които обосновава правния довод за пораждане на обективна невъзможност от изпълнение на поръчката - поради отказа на трето лице да му прехвърли правата върху процесната търговска марка. След извършен самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е достигнал до правното съждение, че ответникът не е изправна страна по процесното мандатно правоотношение, поради което за ищеца се е породило потестативното право да развали договора за поръчка с едностранно волеизявление – именно с процесния мандатен договор ответникът е поел правното задължение да извърши за сметка на доверителя възложените му правни действия (придобиването и прехвърлянето на правата върху релевантната търговска марка). Съобразно постигнатото съгласие в преамбюла на процесното споразумение се изяснявало, че са били сключени договори за прехвърляне на търговска марка, както и тристранно споразумение, подписано от притежателя на търговската марка и адвокатското дружество – ответник в настоящото исково производство. От така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че ответникът е поел договорното задължение да извърши конкретно правно действие при осъществяване на грижата на добрия стопанин по смисъла на правната норма, уредена в чл. 281 ЗЗД. Тълкувайки действителните уговорки на страните по мандатното правоотношение, съдът е приел, че процесният договор за поръчка не е сключен под условие, поради което довереникът отговаря за поетото правно задължение да осъществи процесната поръчка, като в негова доказателствена тежест е да установи фактите, на които основава своето твърдение за освобождаване от отговорност. При извършения правен анализ на всички събрани по делото доказателства въззивният съд е счел, че тези оспорвания не са доказани от ответника. Изяснил е, че невъзможността за изпълнение би била налице при форсмажорни обстоятелства или при погиване на предмета, т.е. при заличаване на търговската марка, каквито обстоятелства нито се твърдят от страните, нито се установяват по делото. Обстоятелството, че ответникът не е могъл да изпълни поетото от него задължение да придобие търговската марка и да я прехвърли на настоящия ищец, представлява виновно поведение, за което същият отговаря. Поради неизпълнение от него на възложеното по споразумението от 22.10.2019 г. правно действие, за ищеца, явяващ се изправен кредитор по мандатното правоотношение, е възникнало потестативното право да развали споразумението, което е осъществено с едностранно уведомление, удостоверено в получената от ответника нотариална покана (в нея му е предоставен подходящ срок за изпълнение). За пълното на изложението въззивният съд е пояснил, че съобразно константната практиката на ВКС развалянето на двустранните договори може да бъде извършено и с исковата молба - независимо дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, респ. дали е даден определен срок или този срок е недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни поетото договорно задължение в хода на производството по делото - до изтичането на обективно подходящия срок (с оглед обстоятелствата), каквото изпълнение по споразумението не се установява от ответника по настоящото дело. Въззивният съд е изяснил, че процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване основание за задържане на полученото принадлежи на ответника - съгласно разпоредбата на чл. 288, ал. 2 ЗЗД той може да задържи разноските и да претендира възнаграждение само при оттегляне на поръчката, но тъй като той не е доказал това твърдяно от него обстоятелство, неоснователни се явяват неговите възражения, че от заплатената от ищеца сума трябва да се приспаднат направени разноски във връзка с извършено оценяване и други разходи. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приел за доказан предявения под евентуалност кондикционен иск, вследствие на което – в тази част, е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният първи процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че неизвършената от ответника насрещна непарична престация („да осъществи цялостната работа по придобиване на всички права, които „ВГ” АД притежава върху комбинирана търговска марка „Sofia Fashion Weеk”, заявена в Патентното ведомство на Република България”, като впоследствие да прехвърли придобитите права върху тази търговска марка на ищеца) се дължи на обективна (безвиновна) невъзможност. След като е приел за неоснователен довода на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение (СГС е разгледал предявения правен спор, очертан чрез наведените в исковата молба правопораждащи спорното кондикционно вземане юридически факти – предаване на исковата сума от ищеца на ответника за изпълнение на уговорената поръчка по мандатния договор, но поради виновното неизпълнение на мандата с едностранно волеизявление ищецът е развалил договора за поръчка, като се е произнесъл съобразно заявения вид и обем на търсената съдебна защита – връщането на исковата сума се претендира на отпаднал с обратна сила годен юридически факт, при разваляне на мандатния договор поради виновно неизпълнените на уговорената поръчка), апелативният съд, въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, е обосновал правното съждение, че поради субективното (виновното) неизпълнение от ответника на договорното задължение за осъществяване на уговорения мандат в патримониума на ищеца е породено преобразуващото право с едностранно волеизявление да развали договора за поръчка, като това потестативно право е било надлежно извънсъдебно упражнено, вследствие на което е възникнало кондикционното вземане – да бъде върната предоставената сума за изпълнение на поръчката при отпаднало с обратна сила правно основание (годния юридически факт – мандатния договор). Дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представлява необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените процесуалноправни въпроси (от втория до шестия, вкл.) не отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са от значение за изхода на правния спор (правният въпрос да е обусловил решаващата воля на въззивния съд - съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) – касаторът не е обосновал връзката на този правен въпрос с конкретно правно съждение на въззивния съд. Както бе изяснено, въззивният съд не е приел, че неизпълнението на уговорения мандат е предпоставено от обективната (безвиновната) невъзможност за осъществяване на поръчката от довереника, а напротив – тя не е изпълнена поради неговото виновно противоправно поведение. В същия смисъл са били и заявените в исковата молба фактически твърдения – поради неизпълнение на насрещната непарична престация ищецът е отправил до ответното адвокатско дружество нотариална покана, с която е даден подходящ срок за изпълнение с предупреждението, че след изтичане на срока ще счита договора за поръчка за развален, поради което въззивният съд не е имал повод да отделя за безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване с други доказателствени средства обстоятелството, че „изпълнението на задължението обективно не е било възможно”, в какъвто смисъл е поддържаният от касатора касационен довод. Поставените седми, осми и девети процесуалноправни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с тази, която е посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Апелативният съд е изяснил, че след като са възникнали материалноправните предпоставки, обуславящи пораждането на потестативното право за разваляне на двустранния договор поради виновно неизпълнение от длъжника на договорно задължение, това преобразуващо право може надлежно да бъде упражнено както извънсъдебно – чрез отправяне на покана по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, така и чрез предявяване на исковата молба (в този случай, ако с нея се претендират материалноправните последици на развалянето, тя представлява покана за изпълнение с предупреждението, че ако в подходящ срок не бъде осъществена насрещната престация изправният кредитор ще счита договора за развален). При обосноваване на своето правно съждение, че в обективната действителност са възникнали всички правопораждащи това потестативно право юридически факти въззивният съд не е извел като материална предпоставка за неговото надлежно упражняване изпадането на недобросъвестния длъжник в забава, поради което на самостоятелно основание седмият и деветият процесуалноправни въпроси не се явяват обуславящи за формиране на решаващата воля на съда – в този смисъл те не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По тъждествени правни съображения и последните пет материалноправни въпроса не отговарят на общите нормативни изисквания, предписани в правната норма на чл. 280, ал. 1 ГПК и изяснени в задължителната за правосъдните органи тълкувателна практика на ВКС (по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). При формиране на своето вътрешно убеждение – въз основа на приетите от него за установени по делото правнорелевантни факти и закона (арг. чл. 12 ГПК, във вр. с чл. 235, ал. 2 ГПК), апелативният съд нито е обосновал правен довод, че с процесния мандатен договор ответното адвокатско дружество е обещало задължение или действие на трето на това облигационно правоотношение лице (по смисъла на чл. 23 ЗЗД), нито че неизпълнението на поръчката се предпоставя от безвиновната (обективна) невъзможност за осъществяване на насрещната непарична престация. Напротив, при извършения самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства той е достигнал до правния извод, че неизпълнението на мандата се дължи на виновното противоправно поведение на адвокатското дружество, поради което е приложил материалноправните последици на развалянето на договора при субективна (виновна) невъзможност за изпълнение на уговорената престация – връщането на даденото благо при отпаднал с обратна сила годен юридически факт (мандатния договор). Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – по процесуалноправните и материалноправните въпроси от 7 до 14, вкл. От една страна, както бе изяснено, касаторът не е обосновал връзката на материалноправните въпроси от 9 до 14, вкл. с конкретно правно съждение на въззивния съд, поради което не е налице общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК (правният въпрос да е от значение за изхода на спора по настоящото дело, т.е. да е обусловил решаващата воля на въззивния съд). От друга, при пораждане на потестативното право за разваляне на двустранния договор и надлежното му упражняване от изправния кредитор спрямо недобросъвестния длъжник възниква притезателното право за връщане на всичко, което е било дадено по отпадналото с обратна сила облигационно правоотношение, вкл. и сумата, послужила за заплащане на ДДС (при т. нар. пряка престационна кондикция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД). В този смисъл, материалноправните предпоставки, които обуславят възникването и надлежното упражняване на преобразуващото право за разваляне на двустранен договор поради субективна (виновна) невъзможност да бъде осъществена уговорената насрещна престация, респ. материалноправните последици от разваляне на двустранни договор, вкл. и взаимната реституция на даденото при отпадналото с обратна сила облигационно правоотношение, са изяснени както от правната доктрина, така и от практика на ВКС, вкл. и тази, формирана по реда на чл. 290 ГПК, поради което произнасянето по тези правни въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 87, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези правни институти, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на разноски в размер на сумата от 6540 лв. с ДДС, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд