Определение № 2814 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1071/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 631/20.01.2023г. на Н. Н. А.-изтърпяващ наказание лишаване от свобода в затвора в П., подадена чрез назначения от съда особен представител адв.В. Н., против въззивно решение № 447 от 09.12.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 548/2022г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 618 от 02.06.2022г. по гр.дело № 142/2022г. на РС-Пазарджик и по този начин са отхвърлени исковете на Н. А. с правно основание чл. 71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр, предявени против ГД „Изпълнение на наказанията“ за установяване, че в периода от 14.04.2014г. до 18.09.2020г. администрацията на затвора в П., която е подчинена на ответника, е нарушила правото на ищеца на равенство в третирането в сравнение с лишените от свобода в затворите в [населено място], в [населено място], в [населено място] и в [населено място] д., тъй като за разлика от тях, на него не му е разрешено да ползва устройства за възпроизвеждане на аудиофайлове в MP3 формат /MP3 player/ и файлове в МР4 формат, устройства за съхраняване на информация в електронна форма - 2 бр. флаш памет с музика и филми, както и слушалки без микрофон, което нарушение е основано на признака лично положение, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК без да поставя конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд. Излага съображения за неправилност на въззивното решение, сочейки, че в преценката си за наличие на дискриминационно третиране съдът е съпоставил единствено и само личното положение на ищеца спрямо осъдените лица, настанени в затвора в П., вместо с всички осъдени на еднакво на него по вид и размер наказание в цялата страна. Сочи, че атакуваното решение е постановено в противоречие с решение № 231/31.03.20210г. по гр.д. № 204/2009г.; решение № 101/02.08.2021г. по гр.д. № 1871/2020г. на IV ГО; решение № 74/25.05.2022г. по гр.д.№ 4046/2021г. на III ГО. Според касатора съдът нарушил правилото на чл.6, ал.2 и ал.2 и чл. 121 от Конституцията на РБ, както и чл.20 и чл.21 от Хартата на основните права на ЕС и е постановил съдебен акт в противоречие с решение № 14/10.11.1992г. по конст.дело № 14/1992г. на Конституционния съд на РБ. Не на последно място касаторът сочи, че от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника юрк. Р. Р., в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Направено е искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), дали решаващия мотив на съда по обжалваното решение за отсъствие на нарушение при третирането на ищеца по защитения признак „лично положение“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр при преценка за наличието на „сравними сходни обстоятелства“, не е в противоречие с принципа за равенство пред закона, установен в чл. 20, чл.21 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл. 14 от ЕКЗПЧОС. Върховният касационен съд намира искането по чл. 628 ГПК за неоснователно по следните съображения: Според разпоредбите на чл. 628 ГПК и на чл. 629, ал. 3 ГПК преюдициално запитване може да бъде направено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на правото на Европейския съюз, относими към конкретния правен спор. Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата от същото ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Преюдициалното запитване трябва да се отнася до тълкуването или валидността на правото на Съюза, а не до тълкуването на националните правни норми или до фактически въпроси, повдигнати по главното производство-препоръка 2018С257/01. В процесния случай формулираният от касатора въпрос не касае установяване противоречие на националното право с нормите на чл.20 и чл.21 ХОПЕС и чл. 14 ЕКЗПЧОС, а се сочи, че решаващият извод на съда, постановил въззивното решение за отсъствие на дискриминационно третиране на основата на признака „лично положение” през призмата на понятието „сравними сходни обстоятелства”, влиза в противоречие и нарушава посочените разпоредби на ХОПЕС и на ЕКЗПЧОС. По този начин се иска тълкуване от СЕС на правен въпрос, въведен за решаване в първоинстанционното и въззивно съдебно производство, по който според касатора въззивният съд е формирал неправилен извод в обжалваното решение. С оглед на тези съображения искането е неоснователно ще следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Предявени са искове с правно основание чл. 71, ал.1, т.1 и т.2 ЗЗДискр. Ищецът твърди, че пряко и непряко е дискриминиран по признак „лично положение“ при сравними сходни обстоятелства, като за разлика от лица лишени от свобода, изтърпяващи наказанието „доживотен затвор без право на замяна“ в други затвори в страната, не му е разрешавано от началника на затвора в П. в периода от 14.02014г. до 18.09.2020г. да ползва музикална система възпроизвеждаща МР3 файлове със слот /гнездо за поставяне/ на SD карта памет и файлове в МР4 формат, устройства за съхраняване на информация в електронен вариант-2бр.флаш памет с музика и филми, 1бр. слушалки за музика без микрофон и U. за СД карта памет и отделен четец. Ответникът оспорва предявените искове, като счита, че „сравними сходни обстоятелства“ по смисъла на чл.4 ал.2 от ЗЗДискр, следва да се разглеждат единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание, в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо ищеца дискриминация по смисъла на закона. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ищецът изтърпява наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в [населено място] от 14.02.2014г. За периода от 14.04.2014г. до 18.09.2020г. лишеният от свобода е подал две молби, с които е поискал получаване на 2бр. флашпамет и слушалки за МР4-видеоплеър, на които е получил отказ от началника на затвора поради това, че исканите вещи не са в списъка за разрешени вещи и предмети, които лишеният от свобода може да държи при себе си, съгласно действалата в този период заповед №ЛС-04-642 от 28.11.2018г. на министъра на правосъдието. Не е установено ищецът да е отправял искания до началника на затвора за получаване на МР3-плеър. Съдът е направил подробен анализ на събраните в производството писмени доказателства - на издадените в процесния период (от 14.04.2014г. до18.09.2020г., за който се твърди, че спрямо ищеца е извършена пряка дискриминация) от министърът на правосъдието и от неговия заместник, на основание чл.10 ал.1 във връзка с чл.122 ал.1 от ЗИНЗС и чл.82 ал.7 от ППЗИНЗС, заповеди за утвърждаване на списъци на разрешените лични вещи, предмети и хранителни продукти, които могат да получават, ползват и държат при себе си лишените от свобода и задържаните под стража по реда на НПК, настанени в затворите, поправителните домове, затворническите общежития и арестите в затворите; на изисканите в първоинстанционното производство писма от началниците на затворите в С.. З., Л., С. и Б. д., според които на лишените от свобода в тези затвори е разрешено ползването на аудиоплеъри-без записващо устройство, неподдържащи безжична комуникация с жични слушалки; батерии и адаптер, а на лишените от свобода в затвора [населено място] е разрешено да ползват и касети и музикални СД във фабрична опаковка, с които работят тези аудиоплеъри. Съдът е посочил, че ползването на определени вещи от лишените от свобода в местата за изтърпяване на това наказание е поставено под разрешителен режим, като съставянето, одобряването и утвърждаването на позитивния разрешителен списък относно вещите, предметите и хранителните продукти, които може да получават, ползват и държат лишените от свобода е от изключителна компетентност на министъра на правосъдието и може да бъде разширяван, изменян или променян само по негова преценка, която преценка подлежи на съдебно-административен контрол. Съдът е направил извод, че доколкото в случая процесните технически вещи и устройства не фигурират в утвърдения разрешителен списък от вещи, които лишените от свобода могат да притежават, отказът на затворническата администрация да ги предостави на ищеца не представлява действие или проявна форма на пряка или непряка дискриминация на лично положение на ищеца, който е със сходно положение на лица, лишени от свобода. Според въззивния съд обстоятелството, че в някои от затворите подобни технически устройства се предоставят на лишените от свобода е отговорност на началника на съответния затвор, а и подобно действие на затворническата администрация в нарушение на заповедта и на утвърдения разрешителен списък на вещите не би могло да се тълкува като право в полза на ищеца да иска и спрямо него да се приложи превратно и неправилно заповедта на министъра на правосъдието и по същество да се промени основно разрешителния списък на вещите, без за това да е издадена съответната надлежна и влязла в сила заповед на министъра с утвърден нов списък на вещите, включващ и посочените. Предвид това е направен извод, че не е налице твърдяното дискриминационно отношение на затворническата администрация на затвора в П. по отношение на ищеца. Въззвният съд е споделил мотивите, изложени от първоинстанционния съд, че наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т. е. лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. В подобно идентично или сходно положение с ищеца по отношение на личното положение, определено от актовете на управление на затвора в [населено място] са само лицата, намиращи се под юрисдикцията на началника на този затвор, но не и лицата, които изтърпяват наказание в друг затвор в страната. По делото не е установено различно третиране на ищеца в сравнение с останалите лишени от свобода в затвора в [населено място] при спазването на утвърдения от началника на затвора вътрешен ред. Равното третиране на всички тези лица изключва както пряката, така и непряката дискриминация спрямо ищеца по смисъла на ЗЗДискр. Върховният касационен съд, състав на IV ГО намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. По този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе за преценката на допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. Посочването на допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, посочени от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд, а вместо това излага съображения и релевира оплаквания за неправилност на въззивното решение. Те се основават на тезата, че съдът в преценката си за наличие на дискриминационно третиране е съпоставил единствено и само личното положение на ищеца спрямо осъдените лица, настанени в затвора в П., вместо с всички осъдени на еднакво на него по вид и размер наказание в цялата страна. Дори от съдържанието на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК и на молбата по чл. 628 ГПК да може да се изведе въпрос относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения, да бъдат субекти на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, подобен въпрос не е обуславящ, доколкото в случая решаващите правни изводи на въззивния съд са свързани с предвидения в заповедите на министъра на правосъдието (действащи в процесния период -заповед №ЛС-04-642 от 28.11.2018г.) разрешителен режим относно вещите, предметите и хранителните продукти, които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при себе си и в тази връзка за законосъобразност на отказа на началника на затвора да ги предостави за ползване на ищеца. Освен тези изводи въззивният съд, на основание чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, с което ги е направил свои мотиви, а решаващите правни изводи на районния съд са, че ищецът следва да бъде сравняван с лица, които се намират в идентично с неговото положение, като такива лица са лишените от свобода, намиращи се под юрисдикцията на началника на затвора в П., но не и лицата, които изтърпяват наказание в други затвори в страната. В допълнение следва да се посочи, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и това, че то се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Изтърпяващите наказанието „доживотен затвор без право на замяна“, настанени в даден затвор, се намират при „сравними сходни обстоятелства“ в смисъла по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр само с лица, изтърпяващи същото наказание в същия затвор. Единствено сравнението на личното положение на лицата, настанени в един и същи затвор, е от значение за преценката дали от администрацията на затвора е осъществена пряка или непряка дискриминация. В този смисъл решение № 244/14.08.2012г. по гр. д. № 777/20Пг.; решение № 101/2.08.2021г. по гр. д. № 1871/2020г.; решение № 50213/9.11.2022г. по гр. д. № 247/2022г., решение № 3/ 22.07.2013г. по гр. д. № 534/2012г.; решение № 85/13.09.2016г. по гр. д. № 4328/2015г., всичките на IV ГО на ВКС. Според цитираната съдебна практика по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗДДискр или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Ето защо, не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства“ с изтърпяващите наказание в друг затвор. Следователно, в подобни „сравними сходни обстоятелства“ ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл.4, ал.2 ЗЗДискр. Твърденията на ищеца, на които основава исковете си касаят сравняването на лишени от свобода, изтърпяващи наказанията си в различни затворнически заведения, поради това е приложима именно цитираната съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Предвид изложеното, този състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът е изложил съображения за неправилно присъдени, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, от въззивния съд в негова тежест разноски за юрисконсултско възнаграждение. В тази част касационната жалба има характер на молба за изменение на решението в частта за разноските, по която компетентен да се произнесе е съдът, постановил въззивното решение, съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО