Определение № 72 от 10.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2448/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Ф. А. и Р. М. А., чрез адв. Н. И. против решение № 36 от 15.03.2021 г. по в.гр.д. № 301/2020 г. на Окръжен съд Разград, с което след отмяна на решение от 17.09.2020 г. по гр.д. № 442/2019 г. на Районен съд Кубрат в обжалваната му част, е отхвърлен предявения от И. Ф. А. и Р. М. А. против П. И. Ф., иск с правно основание чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договор за дарение на 1/2 ид. ч. от недвижим имот, сключен на 29.12.2008 г. с нот.акт № ..., нот.дело № ..../..... г. на нотариус С.С. на НК и р-н на действие при КРС. В частта, с която искът по чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД предявен срещу ответника Е. Ф. е уважен за останалата 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото цената на иска е над 5 000 лв. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е интерпретирал представените от ответницата писмени доказателства, установяващи извършени преводи на суми през 2015 г. и през 2019 г. и въз основа на тях е достигнал до необоснован извод, че благодарение на тях ищците разполагат със средства, достатъчни за покриване на нуждите им. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са формулирали правни въпроси в сочената от тях хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а твърдят единствено, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР № 1/21.11.2013 г. по т.д. № 1 от 2013 г. на ОСГК, както и с практиката, обективирана в решение № 225 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 911/2011 г. и решение № 432 от 22.01.2014 по гр.д. № 3321/2013 г. и двете на IV г.о. Поддържа се основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с обосновка, че очевидната неправилност на решението е свързана с необосноваността на изводите на въззивния съд с установената по делото фактическа обстановка и с материалния закон. Ответната страна по жалбата – П. И. Ф., чрез пълномощника си адв. Н. Б., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът без посочване на конкретен правен въпрос, цитира практика на ВКС, която обаче не е относима към конкретния спор, при който решаващият извод на съда за отхвърляне на иска по чл.227, ал.1, б. „В“ ЗЗД е поради недоказване от страна на ищците на факта, че имат нужда от издръжка и съответно за проявена от ответницата непризнателност. С отговора на касационната жалба са ангажирани писмени доказателства, че след постановяване на въззивното решение, с което искът е отхвърлен, ответницата по собствено желание е започнала да превежда на дарителката по 300 лв. месечно за издръжка. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД срещу ответницата П. И. Ф. - дъщерята на ищците до размера на 1/2 ид.ч. от сключения на 29.12.2008 г. договор за дарение на недвижим имот в [населено място], въззивният съд е приел, че за да бъде уважен иска следва да се налице следните кумулативни предпоставки: изпадане на дарителя в трайна нужда от издръжка; отправено от него до надарения искане за издръжка и обективиран от последния отказ (изричен или мълчалив) за даване на издръжка, като в тежест на ищците – дарители е доказването на всеки от елементите на фактическия състав, пораждащ претендираното право на отмяна на дарението, като по отношение на отказа на ответника да предоставя издръжка, доколкото съставлява липса на дължимо поведение, е достатъчно да се релевира твърдение. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, е прието, че самата искова има значение на покана за дължимото им се от надарения материално подпомагане, като в доказателствена тежест на надарения е да ангажира доказателства за установяване на факта за предоставяне на издръжка. Като е взел предвид изложеното от ищците в исковата молба, поддържано и в хода на делото, че ответницата е останала задължена към тях с връщане на парични суми, които са й давали през годините, както и че са й предоставили в заем сума и то непосредствено преди завеждане на иска, въззивният съд е приел, че тези твърдения на ищците влизат в противоречие с изведената в основание на иска нужда от издръжка и е възприел същите като признание на неизгоден за тях факт. Същевременно е приел, че с отговора на исковата молба ответницата е признала недоброто здравословно състояние на ищците, като е посочила конкретни случаи, в които родителите й са търпели оперативно и болнично лечение. Анализирайки събраните по делото писмени доказателства, съдът е приел, че на 31.01.2019 г. ответницата е превела по дебитната сметка на ищцата Р. А. сумата от 18 000 лв. с посочено основание в банковия документ „покупка на имот“, т.е. преди датата на подаване на исковата молба – 24.06.2019 г. дарителите са разполагали с наличната по сметката на ищцата А. сума от 18 000 лв., за която няма данни, а и не се и твърди да е усвоена. Анализирайки събраните по делото писмени доказателства, съдът е достигнал до извода, че към датата на предявяване на иска, който има значение на покана за предоставяне на издръжка, ищците са разполагали със сумата от 18 000 лв., която съобразно заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза относно необходимия месечен разход за задоволяване на потребностите на дарителите, се явява достатъчна за покриването им, както към датата на предявяване на иска, така и за година напред. Приел е, че доказателствата по делото, в т.ч. и показанията на свидетелката Х., не сочат на извод за доказана нужда от издръжка, както и за проявена от надарената непризнателност, а по-скоро причините за предявяване на иска са от субективен характер и са основани на личностните взаимоотношения между страните. При решаващия извод за липса на първата предпоставка от фактическия състав на нормата на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД - изпадане на дарителите в трайна нужда от издръжка, въззивният съд е отхвърлил иска като неоснователен. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, като съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поради липсата на поставени от касаторите правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се разглежда соченото от тях допълнително основание - противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления или с практиката на ВКС. Само за пълнота следва да се отбележи, че в обжалваното въззивно решение не е разрешаван изобщо въпросът, който е предмет на тълкувателно решение 1/21.11.2013 г. по т.д. № 1 от 2013 г. на ОСГК. Посочените две решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК също са неотносими към конкретния спор, доколкото с тях е дадено разрешение на въпросите дали в необходимите средства за живот на дарителя следва да се включват и разходите за наем, след като такива не се заплащат и трябва ли при конкретната преценка за наличие на нужда от издръжка да се вземе предвид и обстоятелството, че единственият доход на дарителя е значително по-нисък от определения от държавата размер на линията на бедност, по които въпроси въззивният съд не се е произнасял. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай твърдяната от касаторите явна необоснованост на решението, предполагаща грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се разкрива от съдържанието на съдебния акт. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,