Определение № 623 от 13.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4816/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от А. С. Т., приподписана от адв.М., срещу въззивно решение от 12.11.2020г., постановено по в.гр.д.№1310/2020г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение 05.12.2019 г. по гр. дело №9266/2019г. на Пловдивски районен съд, в частта, с което се признава за установено по отношение на А. С. Т., че дължи на ищеца „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД сумите, както следва: сумата от 9858.02 лева - главница, дължима по договор за кредит от 22.02.2013г., сключен с „Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД, вземанията по който са прехвърлени съгласно договор за цесия от 24.11.2014г. и Приложение 1 към него ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 21.03.2019г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4474/2019 г. на Районен съд Пловдив. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, чрез процесуален представител юрисконсулт В., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, намира следното: Искът е приет за основателен и е уважен за сумата от 9858,02 лв. – от вноска № 14 до вноска №72 включително от погасителния план /л.12 от д.РС/. Въззивният съд е посочил, че: кредиторът претендира процесните суми на основание настъпила изискуемост на всички погасителни вноски, неплатени от кредитополучателя с падеж на първата вноска -28.03.2013 г., а на последната – 28.02.2019 г.; кредиторът признава, че кредитополучателят е направил 14 вноски по погасителния план и 17,89 лв.- лихви за просрочие, при което е внесъл по кредита общо сумата 3310,66 лв.; като последната пълна вноска е №13, а 14-та вноска е платена в непълен размер от 73,97 лв. на 28.04.2014 г.; поради това общият размер на дължимата неплатена главница бил в размер на 9858,04 лв.; претендира и дължимата договорна лихва за периода- 22.02.2013 г.-24.11.2014 г. -985,29 лв. С решение №4649/05.12.2019 г. ПРС е отхвърлил претенцията за лихвите като погасена по давност. Решението в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е посочил, че кредитополучателят не оспорва, че е получил банковия заем по договор №1092899/22.02.2013 г., сключен с „Унинкредит Кънсюмър Файненсинг“, поради което върху него лежи доказателствената тежест да докаже, че е платил вноските по погасителния план. Въззивникът не е ангажирал доказателства по делото за плащането на вноски от №14 до №72, в размер на 9858,02 лв., поради което следва да бъде признато за установено по отношение на въззивника, че дължи исковата сума. Съгласно чл.11,ал.1 ЗПК –ДПК се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити; съгласно чл.11,т.7-договора трябва да съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, ГЛП,ГПР и общата сума дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит/т.10/, условията за издължаване на кредита, в т.ч. погасителен план, от който да видно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски/т.11/; съгласно чл.11,т.12 – потребителя да е информиран за правото при погасяване на главницата да получи извлечение от сметката; съгласно чл.11,т.20 –възможността за отказ от договора, срокове и условия; да е посочен лихвения процент на ден или да е конкеретизиран начинът на определяне на лихвата при отказ от договора. Въззивният съд е възприел съображенията на първоинстанционния съд, че на основание чл. 22 ЗПК договорът е действителен, защото договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, спазени са императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.10,т.11,т.12 и т.20 ЗПК. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба. Посочил е, че с разпореждане №43718/24.6.2020 г. по ч.гр.д.№4474/2019 г. ПРС,12 гр.с. е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в заповед №2479/22.3.2019 г. досежно датата на договора за потребителски кредит като вместо написаната дата 12.04.2014 г. да се чете -22.02.2013 г. Приел е, че с отстраняването на ОФГ е налице съответствие между предмета на заповедта по чл.410 ГПК и предмета на исковото производтво по чл.422 ГПК. Приел е по отношение оспореното качество на кредитора, че по делото са представени като доказателства: договор за цесия от 24.11.2014 г., потвърждение за сключена цесия на основание чл.99,ал.3 ЗЗД, с която цедента е потвърдил, че дължимата сума по договора за цесия е изплатена от цесионера, от което въззивният съд е приел, че въззиваемият се е суброгирал в правата на цедента. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на въззивника, че цесионера не е надлежно упълномощен да уведоми длъжника за извършената цесия, по съображения, че видно от представеното по делото/л.31 от д.РС/ пълномощно, цесионерът е надлежно упълномощен да уведомява от името на цедента длъжниците по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.11.2014 г. По отношение на възражението за нищожност на чл.16,ал.6 ОУ въззивният съд е посочил, че съгласно чл.16, ал.6 ОУ: Кредитодателят може по всяко време да прехвърли правата си по ДПК на трети лица като уведоми писмено потребителя, а съгласно чл.16,ал.7 ОУ – потребителят дава изричното си съгласие на кредитодателя да прехвърля правата си по кредита на трети лица; на л.7-10 по първоинстанционното дело са приети договора за потребителски кредит и общите условия към него, подписани от длъжника, от които е видно, че с изрична декларация кредитополучателят е декларирал, че е запознат и приема ОУ, поради което въззивният съд е приел, че не е налице хипотезата на чл.24 ЗПК във вр. с чл.146,ал.1 ЗЗП, вр. с чл.143,т.15 ЗЗП за признаване на тези клаузи на ОУ за нищожни. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. Становището на касатора за очевидна неправилност е несъстоятелно и е налице отъждествяване на очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1“ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си дори когато приема за правилно първоинстанционното решение и потвърждава неговите мотиви?“; 2“Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да изложи собствени мотиви по установяване спазването на императивни правни норми и по направетние възражения и доводи на страната, както и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?“; 3“Обстоятелството, че е подписан от потребителя договор за кредит и Общи условия към него, основание ли е да се приемат наличните в тях клаузи за индивидуално уговорени, както и това обстоятелство изключва ли извършването от съда на преценка за неравноправност на клаузите по смисъла на чл.143 ЗЗП при заявени възражения във въззивната жалба?“, по които според касатора въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС. За първите два въпроса касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с т.19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС, т.. 2 и т.5 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 95 от 21.01.2020г. по гр.д.№3579/2018г. ва ВКС, ІІг.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение №229/21.01.2013г. по т.д.№1050/2011г. на ВКС, ІІ т.о., а третия въпрос – на решение №231 по т.д.№875/2017г. на ВКС, Іт.о., решение №65/06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ВКС, Іт.о., решение №23/07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на ВКС, Іт.о. Първите два от поставените въпроси касаторът свързва с оплакването си в касационната жалба, че съдът не е изложил собствени мотиви по възражението му, че на основание чл.22 ГПК, вр. чл.11, ал.1, т.т.9, 10, 12, 20 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен; че липсва анализ на събраните доказателства, както и собствени фактически и правни твърдения. Въззивният съд е възприел съображенията на първоинстанционния съд възприел съображенията на първоинстанционния съд, че на основание чл. 22 ЗПК договорът е действителен, защото договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, спазени са императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.10,т.11,т.12 и т.20 ЗПК: „ В част „Характеристики и условия“ от договора е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му. Записани са и условията за издължаването, като е посочен размерът на вноските, техния брой, периодичността на плащанията, падежната дата, фиксираният годишен лихвен процент, общият размер на дължимата сума /всички плащания/, и годишният процент на разходите. Налице е и погасителен план, съдържащ размера, разпределението и падежа на всички вноски. Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, въвеждащ задължение за кредитора да информира потребителя за правото му при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно извлечение от сметката под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания. Това право на ответника е изрично записано в чл. 4, ал. 1 и 2 от ОУ. Спазено е и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, като в чл. 4, ал. 2 и ал. 4 е записана възможността за отказ, срокът и условията за това, като е посочено, че в тази хипотеза лихвата се изчислява на база на уговорения в договора лихвен процент. С това, взето предвид с уговорените условия за прилагане на лихвения процент по чл. 7, ал. 1 от ОУ, съдът намира, че са изпълнени изискванията на разпоредбата. Макар лихвеният процент на ден да не е записан изрично, е конкретизиран начинът на определянето на задължението за лихва при отказ от договора, каквато е реалната цел на закона.“. Настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС, което е постановено по въпроса: „Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд и, ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност“, на който е даден отговор, че: „Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.“, което се отнася и до приетото с посоченото от касатора решение № 95 от 21.01.2020г. по гр.д.№3579/2018г. ва ВКС, ІІг.о. В конкретния случай няма оплаквания мотивите на въззивния съд да не отразяват решаваща, а проверяваща правораздавателна дейност. Не е налице и твърдяното противоречи на въззивното решение с т.2 и т.5 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, които са по въпроси съответно за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада и в хипотези на нередовност на исковата молба, къквито не са поставени от касатора по настоящото дело. Не е налице противоречие и с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т.о., в което е прието, че: „В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на наведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевантни своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235, ал.2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.“, какъвто случай не е налице по конкретното дело. Не е налице противоречие и посоченото от касатора решение №229/21.01.2013г. по т.д.№1050/2011г. на ВКС, ІІ т.о., с което са разрешени правините въпроси за задължението на въззивния съд да следи служебно за нищожността на уговорената в приватизационен договор неустойка поради противоречие с добрите нрави и за приложението на преклузивния срок по чл.367, ал.1 във вр. с чл.370 ГПК към възражението на купувача за нищожност на неустоечната клауза, каквито въпроси не са относими към сега поставените въпроси от касатора и не са относими към предмета на конкретния спор. Отделно от това, вторият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си въззивният съд да не е изложил собствени мотиви по установяване спазването на императивни правни норми и по направетните възражения и доводи на страната, както и без да е извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства, т.е. предпоставя неправилност на въззивното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Третият от въпросите е поставен от касатора общотеоретично и не осъществява общо условие за допускане на касационно обжалване. Съдебната практика е последователна, вкл. посочените от касатора решения на ВКС, че в хипотезата на сключен потребителски договор, по който е предявен иск за обявяване на нищожност на клаузи от договора за неравноправни по чл.146 ЗЗП, вр. чл.143 ЗЗП /респ. направено възражение за нищожност/ тежестта за установяване на факта на договаряне е на търговеца. Дали такава клауза е неравноправна е въпрос на установяване по конкретното дело с оглед наличието или не и на всички елементи на неравноправна клауза по смисъла на чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП – не е индивидуално договорена; в нарушение на принципа за добросъвестност; причина за значителна неравнопоставеност между договарящите страни относно правата и задълженията; в ущърб на потребителя – във вреда на потребителя. В изложенията на основанието за допускане на касационно обжалване се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както се посочи основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81, вр. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.