Определение № 1887 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4228/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. Е. А., [населено място], чрез пълномощника адвокат Н. С., и на „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД, със седалище и адрес на управление в Д., представлявано от директора Ф. Б., чрез адвокат Е. Ф., срещу въззивно решение № 262184/27.06.2022 г. по гр. д. № 6269/2020 г. по описа на Софийски градски съд. А. А. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено постановеното на 28.10.2019г. по гр. д. № 57826/2018 г. на Софийски районен съд решение в частта, с която е уважен предявеният от „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД против А. А. установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на лек автомобил „Фолксваген”, модел „Тоуран 1.4 ТСИ”, с датски рег. № B., с рама № W.. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1. Възможно ли е при отрицателен установителен иск, искът да бъде уважен, ако ищецът не е доказал притежанието на самостоятелно право, което е оспорено. 2. Възможно ли е при отрицателен установителен иск, искът да бъде уважен, ако ищецът не е доказал действителното фактическо състояние, на което се позовава; 3. Възможно ли е при отрицателен установителен иск, искът да бъде уважен, ако ищецът не е доказал активната си легитимация, да се приеме, че би придобил права, ако отрече правата на ответника; 4. Възможно ли е при липса на подпис /или подпис на неустановено лице, пък той бил и електронен/ да се приеме, че подписът е на лице, посочено от ищеца. По въпросите не се сочи противоречие с конкретно тълкувателно решение или постановление на ВКС или ВС, нито с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, като не се обосновава и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от един от ответниците по касационната жалба – Прокуратурата на Република България, в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 256434/28.10.2019 г. по гр. д. № 57826/2018 г. на Софийски районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от дружеството против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 108 ЗС. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и доказателства по делото и да изложи мотиви по тях съобразно изискването на чл.235,ал.2 и чл.236,ал.2 ГПК. Твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.02.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., IV г. о., решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г., I г. о., решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г., IV г.о., решение № 65/30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г., II т.о. и решение № 72/25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г., IV г.о.; 2. Кои предмети, иззети по висящо наказателно производство, и по кои критерии се преценява в гражданския процес дали отговарят на характеристиките на веществено доказателство по смисъла на чл. 109 НПК. Дали всички предмети, за които е съставен протокол за приобщаването им като веществено доказателство или назначена експертиза по досъдебно производство, се явяват веществено доказателство по чл. 109 НПК. По този въпрос се твърди, че е налице основаниe за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3. Кои са предпоставките за наличие на спор по чл. 113 НПК като основание за държане на вещ от страна на прокуратурата. Дали винаги и при всякакви обстоятелства при наличието на претенции от две или повече лица за връщане на една и съща вещ – веществено доказателство, е налице спор за права по смисъла на чл. 113 НПК. Поддържа се противоречие с ТР № 2/12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСНК, ВКС, като в условия на евентуалност се сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4. Съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва ли да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Твърди се противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС. В писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Прокуратурата на Република България сочи, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 256434/28.10.2019 г. по гр. д. № 57826/2018 г. на Софийски районен съд в частта, с която е уважен предявеният от „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 108 ЗС за признаване на установено, че ищецът е собственик на лек автомобил „Фолксваген”, модел „Тоуран 1.4 ТСИ”, с датски рег. № B., с рама № W. и за осъждане Прокуратурата на РБ да му предаде владението на автомобила, като неправилно и вместо това е отхвърлен така предявеният ревандикационен иск. Първоинстанционото решение е потвърдено в частта, с която по предявен от „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че А. Е. А. не е собственик на посочения по-горе лек автомобил. Решението от 18.05.2020 г., постановено от Софийски районен съд по реда на чл. 250 ГПК, с което е допълнено решението от 28.10.2019 г., като на основание чл. 194, ал. 3 ГПК е признато за установено, че договор за покупко-продажба на МПС от 04.03.2018 г. представлява неистински документ в частта на подписа, положен от Й. В., е влязло в сила като необжалвано. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от А. А. част, въззивният съд е съобразил, че при отрицателния установителен иск необходимостта от защита се поражда при неоснователно претендирано от другата страна право, което ищецът по този иск отрича и то препятства упражняването на неговите права. Преценката за правния интерес от предявяването на иска е конкретна и се определя от твърденията на ищеца в исковата молба. Посочил е, че съгласно дадените с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС задължителни разяснения, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: 1/ ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или 2/ позовава се на фактическо състояние, или 3/ има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В случая материално- и процесуалноправната легитимация на ищеца „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД, обосноваващи правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу ответниците А. А. и Д. А. – А., се установява от представени по делото документи – фактура от 30.01.2018 г. за закупване на процесния фабрично нов автомобил от "Фолксваген"- К., в която като купувач било посочено дружеството "Норданиа Финанс", а като ползвател - И. В., за който е установено, че е сключил лизингов договор с дружеството- ищец /прекратен впоследствие поради неплащане на лизингови вноски/, както и справка от регистър на превозните средства към Данъчна служба, в която като първи собственик на процесния автомобил е посочен ищецът „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД, считано от 30.01.2018 г. Представена е и декларация за собственост от 08.05.2018 г., с която ищецът е декларирал, че е собственик на процесното МПС. Установено е, че автомобилът е обявен за откраднат на 19.04.2018 г. в Д.. От И. - К. е постъпила информация в МВР във връзка с ДП № 290/2018 г. на РУП- Шумен, че процесният автомобил е бил регистриран в Д., негов собственик е „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ " АД /"Нордания Лизинг"/ и че автомобилът е бил обявен за издирване в Д. във връзка с извършено обсебване, обявено пред полицейските власти в К. на 19.04.2018 г. Относно легитимацията на ответника А. А. като собственик на процесния автомобил е представен договор за продажба от 04.03.2018 г. /недостоверна дата/ в "частичен превод от немски на български език", според който Ж. В. /И. В./ му продал автомобила за сумата 5 000 евро. Договорът е оспорен от ищеца. С допълнително решение по чл. 250 ГПК, постановеното на 18.05.2020 г. и влязло в сила на 13.06.2020 г. като необжалвано от страните, на основание чл. 194, ал. 3 ГПК е признато за установено, че договорът за продажба на МПС от 04.03.2018 г. представлява неистински документ в частта на подписа, положен от Й. В. Поради това ответникът не се легитимирал като купувач по валидно сключен договор за покупко-продажба с предмет процесния автомобил и съответно като негов собственик, с оглед на което въззивният съд е намерил, че искът по чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ" АД против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е посочил, че основателността му предполага кумулативнното наличие на следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендираната вещ; 2/ процесната движима вещ - лек автомобил, да се намира във фактическата власт на ответника и 3/ ответникът да владее или държи вещта без правно основание. Съдът е приел, че в случая липсва основание за уважаване на предявения иск, тъй като осъществяваното от Прокуратурата на РБ държане на автомобила има законно основание, изведено от нормите на чл. 109, чл. 110, чл. 159 и чл. 113 НПК. Констатирал е от събраните доказателства, че процесният автомобил бил обявен за издирване по линия на И. – Д., като въз основа на отправено по линия на Ш. информационна система искане автомобилът бил издирен от органите на полицията в РБ. Той е иззет от А. А. чрез доброволно предаване с протокол от 06.03.2018 г. на РУ – Шумен и е приобщен като веществено доказателство по ДП № 290/2018 г. На 15.05.2018 г. А. А. заявил искане по чл. 111, ал. 2 НПК, а на 18.05.2018 г. дружеството- ищец, също е депозирало такова искане пред Районна прокуратура – Шумен. По повод на последното е издадено постановление от 25.05.2018 г. на прокурор от РП- Шумен по ДП № 290/2018 г., с което е отказано връщане на автомобила, представляващ веществено доказателство, потвърдено с определение от 30.08.2018 г. по ч.н.д. № 2265/2018 г. на РС – Шумен /окончателно/. Според мотивите на цитираните прокурорско постановление и определение на РС – Шумен, представени по делото, отказът процесната вещ да бъде върната на ищцовото дружество е обоснован с разпоредбата на чл. 113 НПК, тъй като за същата спорят лицето, което я е предало доброволно на РУ- Шумен – А. А., и ищецът по делото, поискал връщането й - „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ" АД. Въззивният съд е приел, че отказът за връщане на вещта не се основава на приложението на чл. 111 НПК /процесната вещ да е била предназначена или послужила за извършване на престъплението, върху която има следи от престъплението или е била предмет на престъплението, или може да послужи за изясняване на обстоятелствата по делото - арг. от чл. 109 и чл. 111 НПК/, а на съществуващия спор за собственост върху процесната вещ на основание чл. 113 НПК, съгласно който, когато възникне спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, който подлежи на разглеждане по реда на Гражданския процесуален кодекс, те се пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила. Решението по спора за собственост между „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ" АД и А. А. не е влязло в сила, поради което и основанието за задържане на процесния автомобил като веществено доказателство по посоченото досъдебно производство не е отпаднало. Предявяването на иск за ревандикация срещу Прокуратурата на РБ се явява преждевременно, като едва след влизане в сила на решението относно собствеността върху автомобила органите на досъдебното производство дължат връщането му на лицето, което се легитимира като негов собственик. Отбелязал е, че не било необходимо воденето на съдебен процес, а в този случай искането от собственика и съответно връщането на вещта следвало да бъдат осъществени по административен ред. Въззивният съд е посочил, че не е налице основание да се произнесе по предявения от „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ" АД иск по чл. 108 ЗС с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост на процесния автомобил съобразно даденото разрешение в ТР № 4 /14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г., ОСГК, ВКС, тъй като ответникът по този иск не оспорва правото на собственост на ищеца, поради което и липсва правен интерес за ищеца от искова защита, изразяваща се в признаване на правото му на собственик на автомобила. По въпроса за правото на собственост върху процесната вещ изобщо не съществува спор, тъй като ответникът – Прокуратурата на РБ, има положението само на орган, контролиращ действията на разследващите органи в рамките на образуваното досъдебно производство. При тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от А. А. част, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първите три, формулирани от касатора А. А. въпроса, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване, доколкото не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. В случая е предявен отрицателен установителен иск, с който ищецът твърди, че правото на собственост на ответника върху процесната вещ не съществува, т.е. предмет на спора е правото на собственост на ответника. Въззивният съд е съобразил постановките на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г., ОСГТК, ВКС, които определят при какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, като е посочил, че правен интерес от предявяване на такъв иск е налице, когато: 1/ ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, или 2/ позовава се на фактическо състояние, или 3/ има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Въпросът за евентуалното наличие, респ. липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т.е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. За пълнота следва да се посочи, че не са налице и допълнителните основания за селектиране на касационната жалба, тъй като не се сочи противоречие с конкретно тълкувателно решение или постановление на ВКС или ВС, нито с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Твърдяната хипотеза по чл.280,ал.1,т.2 ГПК не е обоснована. За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в тази хипотеза следва поставеният от касатора правен въпрос да е решен в противоречие с актове на КС на РБ и на СЕС, каквито не се сочат. Не се обосновава и защо разрешаването на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Простото позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без необходимата обосновка на това основание, не е достатъчно, с оглед разясненията на т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Четвъртият въпрос, поставен от касатора А. А., не е относим към решаващите изводи на въззивния съд. Последният е отбелязал единствено, че представеният по делото договор за покупко-продажба на МПС от 04.03.2018 г. е бил оспорен от ищеца „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, като с постановеното от СРС на 18.05.2020 г. допълнително решение по чл. 250 ГПК, влязло в сила на 13.06.2020 г. като необжалвано от страните, на основание чл. 194, ал. 3 ГПК е признато за установено, че договорът представлява неистински документ в частта на подписа, положен от И. В. Отделно от това, и по този въпрос не се обосновава допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на жалбата до касационен конктрол. По касационната жалба на „ДАНСКЕ ЛИЗИНГ“ АД. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по повдигнатите процесуалноправни въпроси относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение. Въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди относимите към правния спор доказателства, на които страните основават правата си, както и доводите и възраженията им, съобразно очертания пред него предмет на правния спор, е обуславящ изхода на делото. Касационното обжалване следва да се допусне с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС и посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според които въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди относимите към предмета на спора доказателства, както и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въпросът е относим към поддържаната от ищеца /касатор/ защитна теза относно съотношението на предявените искове и значението на изхода от предявения срещу ответника – физическо лице, отрицателен установителен иск за собственост върху процесния автомобил за крайния изход от спора с ответника – Прокуратурата на РБ и основанието за задържане на автомобила при спор по смисъла на чл. 113 НПК. Останалите въпроси в изложението на дружеството – касатор, не могат самостоятелно да предпоставят допускане на касационно обжалване на решението в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те следва да бъдат разгледани от касационната инстанция в решението по чл.290 ГПК. На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 75 лева /чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ по сметка на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.