Определение № 2827 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 679/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 309759/03.11.2022 г., подадена от Ю. Б. Х., чрез адвокат Г. И., срещу решение № 262968 от 19.09.2022 г. по гр. д. № 3330/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20277941/16.12.2020 г. по гр. д. № 29509/2019 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска на Ю. Б. Х. срещу В. С. С. за заплащане на обезщетение в размер на 7000 лв. за нанесени неимуществени вреди от публикуван на 01.10.2018 г. коментар във „Фейсбук“ ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.05.2019 г., до окончателното плащане.

Въззивният съд е посочил, че с исковата молба Ю. Х. претендира претърпени неимуществени вреди от изнесени неверни и клеветнически твърдения и квалификации в публикация във фейсбук страницата на ответника на 01.10.2018 г., която впоследствие била възпроизведена, разпространявана и обсъждана и съдържала обиден и клеветнически характер по адрес на ищеца, която го засегнала и му причинила сериозни неимуществени вреди; публикацията била достъпна и посочвала имената, псевдонима и други изрази, които безспорно идентифицирали ищеца, като: „продуцентът на предаването Ю. Х.“, „Д.“, „Ю.“ и т.н. В уводната част В. С. направил встъпление, касаещо бившия репортер Д. В., но по-нататък били направени и изявления, подробно описани в исковата молба, като например: „Нямаше да взема отношение към случая, ако в обширно интервю продуцентът на предаването Ю. Х. (с нежния прякор „Д.“) нагло и арогантно не се беше обяснил, упреквайки за гафа всички други, само не себе си.“; „Задължително изискване при подбора ли е нестандартна сексуална ориентация, природна наглост и амбициозност, да си подлец и манипулатор...?“; „Защо не е „освободен“ и операторът?“; „...Освобождава се човек, който не е на трудов договор, което подсказва за укриване на данъци и осигуровки“; „При такъв екип колко души е „изгорило“ ...Господари на ефира“ със скалъпени пошли обвинения и очерняне на лични и фирмени репутации, включително и на политици?“, „Става въпрос за разпространение на лъжа и манипулация в милиони български домове“; „Къде е СЕМ? Или „Господари на ефира“ не е лъжица за техните устни“ и „Докога с манипулации, крясъци, подвиквания, дебелашки шеги и порно балет ще ни внушават ежедневен нихилизъм, че България е „уникална държава“ и едва ли най-доброто, което човек може да направи е да я напусне“, „Докога нагло и самодоволно хора без грам морал, ще претендират да са единствени блюстители на истината и кръстоносци за справедливост? В интервюто си Ю. казва: „нашата философия е една, на повечето медии - друга”. Не, Ю., вашата философия е „друга“. Философията на скункса. Философия на подлостта, безсрамието и лъжата“.

Съдът е приел, че наличието на подобна публикация в социалната мрежа „Фейсбук“ и нейното съдържание се установяват от съставения на 16.11.2018 г. констативен протокол от нотариус И. И.-Ж.. peг. № * от РНК. От представените с исковата молба писмени доказателства е видно, че публикацията е била разпространена от редица електронни издания - bliz.bg, novinite.bg, blagoevgrad24.bg, olitikavplovdiv.com, zovzaistina.com, slivensega.wordpress.com, radiovox.bgq dnes.bg, actualno.com, pik.bg, news.bg, big5.bg. Визирал е, че спорно по делото е дали изявленията, на които се позовава ищецът, са направени от ответника, съставляват ли неправомерно поведение, нанесло неимуществени вреди на ищеца, чието обезщетяване се цели по реда на чл. 45 ЗЗД.

Софийски градски съд е изложил, че вреда по смисъла на чл. 45 ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитени от закона права и интереси на увредения. За да възникне право на обезщетяване за вреди, следва от страна на ищеца да е доказано, пълно и главно, противоправно деяние (действие или бездействие) по вина на лицето-изпълнител на действието (която се презумира съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД), причинените от конкретното деяние вреди и причинно-следствена връзка между него и вредите, които се цели да се обезщетят. Законът изисква предпоставките за реализиране на отговорността да са налице кумулативно. Липсата на която и да е от тях води до неоснователност на претенцията. Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали определено изказване, освен оценка и мнение по обществен въпрос, свързан със засегнатото лице, обективира и твърдение за злепоставящи факти.

Според въззивния съд, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39, ал. 1 КРБ, като правото на мнение не е абсолютно. Ограничаването на правото да се изразява мнение, с оглед високата си обществена значимост и интензитет, е допустимо по изключение и само за да се осигури защита на конкуриращ интерес и право, и с цел охраната на други, също конституционно защитени права и интереси, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ (чл. 39, ал. 2 КРБ и чл. 10, ал. 2 ЕКЗПЧОС). Не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) са заложени същите принципи по отношение на свободата на словото и възможността тя да бъде ограничавана. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свободно изразяване на мнение, КРБ посочва присъщите на личността чест, достойнство, добро име. Те могат да са обект на посегателство при нанасяне на обида (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клевета (съзнателното разгласяване на неистински, позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление). Гражданската отговорност за обида и клевета, като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име, представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо от Конституцията и от Конвенцията. Обидата касае изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия, и според моралните норми, възприети от обществото, са неприлични, цинични, вулгарни. Обидата е лично унизително отношение към определено лице. Клеветата представлява съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление. Във всеки конкретен случай следва да се прави разграничение между обидата и клеветата, които са в обсега на ограниченията на правото на свободно изразяване на мнение по чл. 39-41 КРБ, и оценъчните съждения, които са извън този обсег. Не е противоправно поведението по повод изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ, колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Разсъжденията на дадено лице ще ангажират отговорността на автора си само ако изразяването им обективно нанася обида на адресата. В подкрепа на тези си съждения въззивният съд е визирал практика на ВКС.

Като се е позовал на практиката на ВКС, Софийски градски съд е приел, че при преценка основателността на предявения иск мненията и оценките, изказани от ответника, не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват единствено коментар на факти от обективната действителност и изразяват гледната точка на автора си за тях. Такива публикации могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави, само ако реално представляват обида или клевета. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения или стопански живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството и честта й.

Относно думите и изразите, на които се позовава ищецът, за да ангажира отговорността на ответника В. С., въззивният съд е споделил изводите на Софийски районен съд, че процесната публикация е била провокирана от конкретен случай, разследван от предаването „Господари на ефира“, като от съдържанието на публикацията е видно, че в нея не са използвани изрази с обиден характер, съобразно утвърдените в обществото морално-етични норми на общуване. Заключил е, че сами по себе си квалификациите „нежен прякор“ и „Д.“ нямат унизителен характер и не са вулгарни, като с тях не се засягат честта или достойнството на адресата. Приел е за установено от разпита на свидетелите пред СРС, че „Д.“ е прякор, с който ищецът е известен сред близките си, в обществото и в професионалните среди. Посочил е, че дали ответникът го смята за „нежен“, е въпрос само на негово лично мнение.

Според въззивния съд, в останалата част от публикацията са зададени въпроси и е изказано лично мнение на В. С., които не са насочени персонално към ищеца, а касаят предаването „Господари на ефира“ и неговия екип. Липсва внушение спрямо ищеца и при въпроса „Известно ли ви е, че ръководителят подбира изпълнителите по свой образ и подобие?“, тъй като в цялото изказване са говори най-общо за ръководител и за продуцент на предаването, като дори да се приеме, че е общоизвестен факт, че ищецът е такъв, няма данни дали той е единственият продуцент и ръководител на посоченото предаване, каквито мотиви е изложил и СРС.

Предвид така изложеното, Софийски градски съд е намерил, че изказаното мнение на В. С. в неговия фейсбук профил не съставлява противоправно деяние, извършено с цел да се накърни честта или достойнството персонално на ищеца, не е неприлично, вулгарно или цинично и не съдържа унизителни, позорни разсъждения за качествата на ищеца, поради което не може да се приеме за обида. Цитираното изказване представлява по-скоро изразяване на лично мнение и оценка на ответника във връзка с продуцираното от ответника предаване „Господари на ефира“. От приетите по делото доказателства, в тяхната цялост, не се установява ответникът да е целял да накърни честта, достойнството или доброто име на ищеца или да го унизи публично с посоченото изказване. Субективната интерпретация на фактите от едно или друго лице не може да е предмет на клевета. Освен това не е налице разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство в изложения по-горен смисъл. Мнението на В. С. касае личната оценка на коментатора по повод конкретен случай в предаването „Господари на ефира“, която не съставлява изнасяне или разгласяване на позорящи ищеца Ю. Х. обстоятелства. Изявленията на ответника, дори да са натоварени с негативна оценка, са израз на правото му свободно да изразява собствено становище по определени въпроси. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съдебен състав, че съгласно съдебната практика публичните личности трябва да понасят негативна оценка, тъй като по отношение на тях границите на допустимата журналистическа или гражданска критика са по-широки. Визирал е, че тъй като става въпрос за субективно мнение и оценка, тяхната истинност не подлежи на проверка и доказване за правилност или вярност. Съдържанието им зависи единствено от общественото и лично съзнание и морала на автора при упражняване на конституционно признатото му право на лично мнение.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Следва ли съдът да съобрази и да обсъди всички наведени от ищеца доводи, съображения и възражения, и всички доказателства по делото.

Ю. Х. твърди, че въззивният съд не е съобразил и обсъдил всички изложени от него доводи относно съдържанието на процесната публикация, значението на използваните думи и изрази, поотделно и в контекста на цялата публикация, и тяхната насоченост към ищеца. Липсва конкретно обсъждане и конкретна оценка на съдържанието на публикацията. В тази връзка не е обсъден и приетият като писмено доказателство по делото „Речник на обидните думи и изрази в българския език“, и посоченото в него значение на процесните думи и изрази. Липсват и конкретни съображения относно обществените критерии за морал и приличие в общуването. Абстрактната формулировка, използвана в мотивите на решението, не дава яснота според кои източници съдът е приел използваните думи и изрази за приемливи от гледна точка на обществения морал и приличие в общуването. Не са обсъдени и свидетелските показания, според които в предаването на „Господари на ефира“ не са извършвани манипулации, не е прикривана истината и не са излъчвани лъжи. Не е обсъден доводът на ищеца, че тези изрази, освен клеветнически, имат и обиден характер. Не са обсъдени доводите на ищеца, че процесната публикация следва да се преценява с оглед нейния смисъл и контекст. Освен това, съдът е приел за спорно авторството на процесната публикация, но не е обсъдил доводите на ищеца относно безспорния характер на това обстоятелство с оглед направените в отговора на исковата молба изявления на ответника.

Жалбоподателят счита, че по формулирания по-горе въпрос решението на Софийски градски съд влиза в противоречие с практиката на ВКС – решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о. и решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г., I г. о.

2. Когато обидният или клеветнически израз (един или повече) е част от едно по-обширно изявление, следва ли да се преценява с оглед контекста на последното и смисъла, който то внушава като цяло, включително при преценката дали се отнася до ищеца, предявил иска за обезщетение от непозволено увреждане; Налице ли е противоправно деяние, когато името на лицето, към което са отправени обидните и клеветнически изявления, не е посочено конкретно в част от тях, но то е индивидуализирано в публикацията по друг начин, който не оставя съмнение, че изявленията са насочени към него.

По тези въпроси се визира произнасяне в противоречие с решение № 439/20.01.2016 г. по гр. д. № 2773/2015 г. на ВКС, IV г. о.

3. Налице ли е противоправно деяние при използването на внушения и съмнения.

Според жалбоподателя, освен директни обидни и клеветнически изявления, публикацията съдържа и внушения за позорни и престъпни обстоятелства, касаещи дейността му като продуцент на предаването и ръководител на екипа му; внушава се съмнение за нестандартна сексуална ориентация, извършен опит за покриване на истината; укриване на данъци и осигуровки; скалъпени пошли обвинения и очерняне на лични и фирмени репутации, включително и на политици; разпространяване на лъжа и манипулация в милиони български домове.

Ю. Х. се позовава на противоречие с приетото в решение № 187/23.10.2019 г. по гр. д. № 1738/2018 г. на ВКС, ІV г. о.

4. Следва ли съдът да съобрази общоприетото обидно значение на определени думи и изрази, отразено в речник.

Жалбоподателят твърди, че Софийски градски съд не е съобразил общоприетото значение на използваните в публикацията обидни думи и изрази, което е отразено в приетия по делото като писмено доказателство „Речник на обидните думи и изрази в българския език“, като по този начин въззивното решение противоречи на решение № 278/27.11.2019 г. по гр. д. № 1140/2019 г. на ВКС, ІV г. о.

По отношение на въпроса под № 4 Ю. Х. визира и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако ВКС приеме, че по него не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

5. Относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение.

Ю. Х. счита, че въззивният съд не е съобразил, че в случая е премината допустимата границата на правото на разпространение на свободно мнение, като решението му противоречи на решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г. на ВКС, І г. о.

На следващо място, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос, който според него е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: Относно обществените критерии за морал и приличие в общуването, и техните източници.

На последно място, в изложението към касационната жалба се твърди, че атакуваното пред ВКС решение е очевидно неправилно (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК).

Според жалбоподателя очевидната неправилност на решението произтича от произнасянето на въззивния съд в очевидно противоречие с доказателствата по делото. Налице е и очевидно противоречие на мотивите на обжалваното решение с правилата на формалната логика при преценка на съдържанието, значението, характера и насочеността на процесната публикация.

От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Относно границите на правото на изразяване и разпространение на свободно мнение, за проверка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с приетото в решение № 50110/25.10.2022 г. по гр. д. № 4589/2021 г. на ВКС, І г. о.

При разглеждане на спора по същество, съдът евентуално ще вземе отношение и по другите въпроси от изложението към касационната жалба.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,