Определение № 327 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 51/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Витафрукт“ ЕООД срещу определение № 2417 от 03.10.2023г. по ч.т.д. № 2559/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е отменено определение № 2514 от 26.07.2023г. по т.д. 936/2022г. по описа на СГС, в частта, с която е оставена без уважение молбата на ЕТ К. Д. Д., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. Д. – Натюрела“, по чл. 389 ГПК и вместо това е допуснато обезпечение на предявените от ЕТ К. Д. Д., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. Д. – Натюрела“, срещу „Витафрукт“ ЕООД искове по чл. 327 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 25 000 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 08.10.2021г., и сумата от 73 224 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 28.10.2021г., чрез налагане на запор върху вземанията на ответника „Витафрукт“ ЕООД от банковите му сметки в следните банки: „Банка ДСК“ ЕАД, „ПИБ“ АД, „ОББ“ АД, „Райфайзенбанк“ ЕАД, „Уникредит Булбанк“ АД, „ЦКБ“ АД и „Юробанк България“ АД.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение в обжалваната му част е неправилно, тъй като съдът не е отчел, че обезпечение на исковете е било вече допускано, но е отменено, поради непредявяване на бъдещите искове в срок. Поддържа, че не е дал повод за притеснения у ищеца, че едно бъдещо решение няма да бъде изпълнено – не бил в неплатежоспособност. Сочи, че следва да бъде взето предвид, че обезпечението е допуснато без гаранция, което би затруднило неимоверно защитата му от търпените вреди при евентуално отхвърляне на исковете. По тези доводи моли въззивното определение да бъде отменено в обжалваната му част и постановено друго, с което молбата на ищеца за допускане на обезпечение да бъде оставена без уважение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Задължение на съда ли е да прецени доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща?

2. На какво основание молителят е освободен от внасянето на гаранция, като по такъв начин не се ли нарушават правата на жалбоподателя във връзка с евентуалното отхвърляне на иска и това не противоречи ли на принципа на гражданския процес за равнопоставеност на страните?

3. Допустимо ли е при идентична фактическа обстановка повторно произнасяне на съда по искане за обезпечаване на предявен иск при наличие на влязъл в сила съдебен акт по същото дело, с който същото искане за допускане на идентична обезпечителна мярка за обезпечаване на идентичен иск е отхвърлено като неоснователно?

4. Тези въпроси важни ли са и касаят ли допустимостта на обезпечителното производство?

5. Противоречи ли обжалваното определение на ТР 6/2014г. на ВКС?

Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на ВКС по определение № 318 от 27.07.2009г. по ч.гр.д. 255/2009г. по описа на ВКС, ГК, II ГО.

Ответникът, ЕТ К. Д. Д., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. Д. – Натюрела“, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт в обжалваната му част е правилен. Моли да му бъдат присъдени сторените разноски в производството по частната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 396, ал. 2, изречение 3 -то ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 396, ал. 1 ГПК.

За да постанови въззивния акт в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че за обезпечаване на предявените от ЕТ К. Д. Д., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. Д. – Натюрела“, срещу „Витафрукт“ ЕООД искове по чл. 327 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 25 000 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 08.10.2021г., и сумата от 73 224 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 28.10.2021г., се е развило производство по чл. 390 ГПК. Посочил е, че от представените пред него съдебни актове се установява, че по молбата по чл. 390 ГПК е допуснато обезпечение на бъдещите искове, но същото е отменено с влязъл в сила съдебен акт по причина, че не са представени доказателства за предявяване на бъдещите искове в срок. Подчертал е, че предвид горните констатации обезпечителната нужда на ищеца не е задоволена и същият има право във всеки момент от хода на делото да поиска при условията на чл. 389 ГПК да бъде допуснато обезпечение на исковете му. Счел е, че сочените от молителя обезпечителни мерки – запор върху вземания на ответника от посочените банки по откритите в последните негови банкови сметки, са допустими и подходящи предвид предмета на делото – парични претенции, и интереса на молителя да обезпечи събирането на претендираните суми. Въззивният съд е посочил, че предвид нормата на чл. 391 ГПК обезпечение на исковете се допуска, когато са подкрепени с убедителни доказателства или срещу гаранция. Приел е, че в конкретния случай са събрани достатъчно доказателства за всички релевантни към предявените искове факти, поради което обезпечението следва да бъде допуснато без определяне на гаранция. По тези доводи е отменил обжалваното пред него първоинстанционно определение по чл. 389 ГПК в отхвърлителната му част и вместо това допуснал обезпечение на предявените от ЕТ К. Д. Д., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. Д. – Натюрела“, срещу „Витафрукт“ ЕООД искове по чл. 327 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 25 000 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 08.10.2021г., и сумата от 73 224 лв. с вкл. ДДС – цена на доставени стоки по фактура № [ЕГН] от 28.10.2021г., чрез налагане на запор върху вземанията на ответника „Витафрукт“ ЕООД по банковите му сметки в следните банки: „Банка ДСК“ ЕАД, „ПИБ“ АД, „ОББ“ АД, „Райфайзенбанк“ ЕАД, „Уникредит Булбанк“ АД, „ЦКБ“ АД и „Юробанк България“ АД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С цитираната от касатора практика на ВКС по определение № 318 от 27.07.2009г. по ч.гр.д. 255/2009г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, е извършена конкретна проверка с оглед фактите по конкретния спор в смисъл, че наложената обезпечителна мярка „спиране на строително-монтажните работи“ е неподходяща да обезпечи изпълнението на решението по сезиралите съда искове, както и че мярката е неподходяща, защото наподобява правомощие на административен орган по спиране на строителството. С обжалваното определение на САС не е налагана обезпечителна мярка, идентична или сходна с разглежданата с цитираната практика на ВКС, което определя сочената съдебна практика като неотносима.

Следва да бъде добавено, че въззивният съд е приел, че следва да прецени дали сочената мярка - запор на вземания, е подходяща да обезпечи изпълнението на предявените осъдителни искове за парични суми, и е изложил изрично мотиви защо я счита за подходяща, с което се е съобразил с константната съдебна практика за дължима проверка в този смисъл.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са правни, да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение и да са от значение за неговата правилност.

Вторият, четвъртият и петият поставени въпроси, не са обсъждани от въззивния съд, а по същество изискват касационният съд да отговори на жалбоподателя дали обжалваният съдебен акт е неправилен предвид твърденията за постановяването му в нарушение на основни процесуални правила, евентуално на задължителната съдебна практика по ТР 6/2014г. на ОСГТК на ВКС, както и дали въпросите му са „важни“, дейност, която касационната инстанция не може да осъществи на етапа на селектиране на касационните жалби, поради което и същите не могат да обусловят допускане на въззивния акт до касационен контрол.

Третият поставен процесуален въпрос също не е обсъждан от въззивния съд и не е съответен на фактическите констатации на съда, че допуснатото обезпечение на бъдещи искове е отменено на основание чл. 390, ал. 3, изречение 2-ро ГПК, поради непредставяне на доказателства за предявяване на исковете в указания на молителя срок, а не, както се твърди със самия въпрос, че искането за допускане на обезпечение е счетено за неоснователно.

Касаторът не обосновава и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото с цитираното от него определение № 318 от 27.07.2009г. по ч.гр.д. 255/2009г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, Върховният касационен съд не е дал отговор на никой от поставените от него от втори до пети въпроси.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната му част.

Предвид задължителните указания по т. 5 от ТР 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход, поради което и искането на ответника по жалбата в настоящото производство да му бъдат присъдени разноски за представляването му от адвокат по изготвения отговор на частната жалба не следва да бъде уважено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение