Определение № 196 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3963/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. М. Д., чрез адвокат В. Т. от САК, против въззивно решение №12054 от 06.10.2020г., постановено по в.гр.д.№ 538/2020г. на САС, ГО, 1 състав, с което е потвърдено изцяло решение № 7111/22.10.2019 г. на СГС, 1-8 състав, по гр.д. № 10383/2018 г., в частта, с която искът на ищеца с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България е отхвърлен над присъдените 2000 лв., като обезщетение за неимуществените вреди, които са настъпили в следствие на повдигането на обвинение в извършване на престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.З, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК, по което ищецът е признат за невиновен с Присъда №102 от 11.04.2017г. по ВНОХД № 838/2017г. по описа на II въззивен с-в при НО на Софийски градски съд, заедно със законната лихва върху сумата на присъденото обезщетение, считано от 11.11.2017 г. до деня на окончателното плащане, до пълния претендиран размер от 26 000 лева. Първоинстанционното решение в останалата част, с която предявеният иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен за сумата от 2 000 лв. със законната лихва, не е било предмет на въззивната проверка и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде изцяло уважен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК, във връзка със следните правни въпроси: „ 1.„Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?”; 2.„До каква степен и следва ли да се вземат предвид осъжданията на ищеца като обстоятелство, водещо до намаляването на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 от ЗОДОВ?”; 3.“Как следва да се прилага критерият за справедливост, когато по делото са установени претърпени неимуществени вреди по-големи от презумптивните вреди?”; 4.„Наличието на постановена осъдителна присъда на първата инстанция от наказателния съд по воденото наказателно преследване срещу ищеца следва ли да е третира от гражданския съд, като обстоятелство, влияещо изключително негативно на емоционалната неимуществена сфера на лице, което не е извършило престъплението, за което е обвинен от органите на Прокуратурата?”“ Касаторът сочи и представя в подкрепа на основанието по чл.280 т.1 ГПК съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - - ППВС № 4/68г., Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009 г., IІІ г. о., ГК, Решение №1353 от 24.06.2015г. по в.гр.д. №1459/2014г.. по описа на СГС, ГО- 2 с-в, и Определение №235/24.02.20162. по гр.д.5611/2015г. на ВКС III ГО, с което не е допуснато предходното решение до касационно обжалване. Наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът обосновава с твърдението, че произнасянето на ВКС по поставените въпроси ще допринесе за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Липсва обосновка за поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – не се твърди противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, нито се представят такива. Ответната страна Прокуратурата на Република България не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 15.11.2011г. ищецът е привлечен в качеството на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.З, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК; че образуваното НОХД № 22978/2011 г. по описа на 18 с-в при СРС е било прекратено с Определение от 24.06.2013 г. и делото върнато на органите на държавното обвинение с цел отстраняване на допуснати процесуални нарушения; че на 12.08.201Зг. СРП е внесла нов обвинителен акт против ищеца и е било образувано НОХД № 14341/2013г. по описа на 18-ти състав, НО при СРС; че с определение от 02.11.2015 г. по НОХД №14341/2013 г. по описа на 18-ти състав, НО при СРС първоинстанционният наказателен състав е наложил на Й. Д. мярка за неотклонение „задържане под стража“, като до този момент мярка за неотклонение спрямо него не е била взета; че мярката за неотклонение е взета, тъй като подсъдимият не се е явил в съдебно заседание без основателна причина; че по силата на определение от 18.07.2016г. по НОХД №14341/2013г. наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ е изменена в „парична гаранция“, но с Определение №2557 от 29.07.2016г. по ВНЧД №3392/2016г. по описа на III- ти въззивен състав, НО при СГС последното определение е било отменено. Въз основа на Служебна бележка ЗД № 504/2016 г. от 14.02.2019 г, издадена от администрация при Затвора - [населено място],съдът е приел за установено, че Й. Д. е постъпил на 25.05.2016 г. с взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е освободен на 20.07.2016 г. за налагане на мярка за неотклонение „парична гаранция“. Счел е за установено също, че след проведени пет открити съдебни заседания срещу подсъдимия Й. Д. е била постановена осъдителна присъда, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че в първите часове на 11.05.2011г. в [населено място],[жк], [улица], в съучастие с П. Д. чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, направил опит да отнеме чужда движима вещ - един брой метално платно на ограда на дворно място на къща на стойност 18 лева от владението на М. В., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини и е извършено при условията на опасен рецидив. С присъдата, подсъдимият е осъден да изтърпи наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 6 месеца при първоначално строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип. След въззивно обжалване тази присъда е била отменена и ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по 196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.З, вр. чл.194, ал.1, чл.29 ,ал.1, б.“Б“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК. Така наказателният процес срещу ищеца е приключил на 11.11.2017г. с влизане в сила на постановената от Софийски градски съд оправдателна Присъда №102 от 11.04.2017г. по ВНОХД №838/2017г. по описа на СГС, НО, II въззивен с- в. Въз основа на приетата по делото Справка за съдимост, издадена на 04.10.2018г. от PC Л.,съдът е приел за установено, че при предявяване на обвинението по това дело, Й. М. Д. е бил вече осъждан /съответно с Присъда от 22.10.2013г. по НОХД №134/2003г. по описа на Военен съд-П./, а част от образуваните наказателни производства срещу него са приключили със сключване на споразумение по реда на глава X. от НПК /Споразумение от 22.11.2007г. по НОХД №И-2861/2007г. описа на СРС, Споразумение от 18.02.2010г. по НОХД №15133/2009г. по описа на СРС, Споразумение от 11.11.2011г. по НОХД №14311/2011г. по описа на СРС, Споразумение от 21.01.2014г. по НОХД №5214/2011г. по описа на СРС, Споразумение от 28.05.2014г. по НОХД №17118/2013г. по описа на СРС, Споразумение от 16.10.2015г. по НОХД №17102/2011г. по описа на СРС/. Въз основа на приета по делото справка за наличие на неприключили наказателни производства, водени срещу Й. Д., за периода 15.11.2011г.- 11.11.2017г., съдът е приел, че се установява, че в посочения период ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем и/или на подсъдим по пет отделни производства - пр.пр. № 11496/2013 г. по описа на СРС, пр. пр. № 20303/2013 г. по писа на СРП, пр. пр. №29731/2011 г. по описа на СРП /намираща се в съдебна фаза в посочения период/, пр. пр. №10955/2010 г. по описа на СРП /намираща се в съдебна фаза за посочения период/, пр. пр. №41755/2010 г. по описа на СРП /намираща се в съдебна фаза за посочения период/. Счел е за установено и това, че Трудов договор №642/30.11.2016г. и Допълнително споразумение №13/03.01.2017г. са сключени между „Смарт Сървиз“ ЕООД в качеството на работодател, от една страна, и Й. М. Д., в качеството на служител, от друга страна, и по силата на последните Й. Д. е работел като мияч на превозни средства (ръчно), като с допълнителното споразумение заплатата му е увеличена от 420 лева на 460 лева. След анализ на събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд приел за доказани преживените от ищеца негативни емоции вследствие образуваното наказателно производство. Въз основа на показанията на свидетеля И., приел за установено, че след обвинението Д. станал нервен, не искал да яде, а иначе си бил съвсем нормален, държал се нормално, излизали навън, пиели кафе, тревожел се обаче за това кой ще му гледа децата и това станало през 2016 г., когато го задържали за два месеца; преди да го задържат помолил свидетеля да се грижи за децата му и свидетелят носел на жена му пари, а след като го пуснали бил притеснен; работодателят му също узнал за задържането му, поради факта, че Й. не се явявал на работа, и бил ядосан от това. Като е кредитирал показанията на свидетелката В., съдът приел за установено, че сред колегите си ищецът се ползвал с уважение и доверие, проявявал общителност и чувство за хумор; след възникването на проблемите с правоохранителните органи станал нервен и необщителен; през 2015 г. бил осъден на 4 години лишаване от свобода и тогава изпитал силен шок, както и притеснение за бъдещето на семейството му; колегите узнали за присъдата от прекия началник на ищеца, част от тях изразявали подигравателно отношение към него и към развитието на процеса и неговата продължителност; през периода на провеждане на наказателното производство ищецът отсъствал много често, а през месец май 2016 г. изобщо не се появил на работа, което дало основание за прекратяване на трудовото правоотношение, но после пак се върнал на работа; след като бил освободен от задържането под стража външният му вид бил променен - бил видимо отслабнал, мълчалив, изнервен и необщителен, оплаквал се от проблеми със съня, станал затворен, спрял да общува с колеги. Предвид установеното от фактическа страна, съдът намерил от правна страна, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответната Прокуратура на Република България за нанесените на ищеца неимуществени вреди във връзка с воденото срещу него наказателно производство по обвинение в престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила оправдателна присъда. За определяне на размера на дължимото на ищеца обезщетение, съдът взел предвид естествените презумптивни вреди, които ищецът е претърпял - страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в престъпление с висока степен на обществена опасност, степента на нарушение в социалните отношения, които негативни усещания обаче приел, че са със значително занижен интензитет, предвид многократните (осем) предходни случаи, в които жалбоподателят е осъждан или признат за виновен с одобрено от съда споразумение с прокурора, като няколко от тях са за различни състави на престъплението „кражба“, за каквото е и процесното обвинение; съобразил е установените от свидетелите като незначително по-големи от презумптивните вреди - че е бил притеснен и се терзаел за децата си, ако го задържат, а след като го задържали и след това го освободили през 2016 г., станал по-мълчалив и затворен пред колегите си, отказвал да се храни, имал проблеми със съня; че това състояние било по-засилено след като се разбрало за осъдителната му присъда на първа инстанция. В същото време е отчел факта, че ищецът продължил да излиза със свидетеля И. на кафе, въз основа на който обосновал извод, че социалният му живот не е бил засегнат значително. За неоснователни е приел оплакванията на жалбоподателя, свързани с неотчитане от първата инстанция на доказани според него от свидетеля И. интензивни вреди.В тази връзка е приел, че от показанията на последния се установява само нормалното за случая притеснение на жалбоподателя и свързаните е него по- слаб апетит и проблеми със съня, но не се установяват никакви извънмерни емоционални и психически страдания на ищеца във връзка с повдигнатото му обвинение. Отчел е и това, че в периода на водене на процесното наказателно производство, срещу жалбоподателя са се водели още пет други, поради което и изживените от него притеснения, страх и дискомфорт не са били само по причина на процесното наказателно производство.Според съда по делото не е установена трайна промяна в отношението на колегите, роднините или съпругата му в причинна връзка с повдигнатото обвинение, нито по някакъв конкретен начин кариерата на Й. Д. да е имала негативно развитие в причинна връзка е повдигнатото обвинение. В тази връзка е взел предвид обстоятелството, че жалбоподателят не е имал никакви проблеми да бъде нает отново на работа в автомивката, в която и преди задържането си през май 2016 г. е работел, след освобождаването му при изменение на мярката му за неотклонение. Не на последно място съдът е отчел и възрастта на пострадалия в периода на започването на наказателното производство (27 г.) - възраст, когато човек е социално активен; характера и интензитета на причиненото му увреждане, установения слаб интензитет на претърпените емоционални и психически страдания и дискомфорт; че на същия е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което е било предвидено наказание „лишаване от свобода" в значителен размер - от три до петнадесет години от една страна, но от друга страна, че преди това същият е бил признаван за виновен в извършване на престъпления осем пъти; времетраенето на настъпилите вреди, в т.ч. и с оглед продължителността на наказателния процес - около шест години, в които обаче срещу него са водени и други наказателни производства; фактът, че на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража’’, която обаче е реално приложена само за период от два месеца, като налагането й е изцяло по причина поведението на жалбоподателя, който без основателна причина не се е явил в съдебно заседание; липсата на данни незаконното обвинение да има траен негативен ефект върху здравето, личния и социален живот на жалбоподателя; че няма данни същият да е загубил работата си или да е имал сериозни проблеми с нея по причина на незаконното обвинение; икономическите условия в страната към 2017 г. При съобразяване на всички горепосочени обстоятелства съвкупно при прилагане на предвидения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта, съдът намерил, че доказаните неимуществени вреди на Й. Д. следва да бъдат репарирани с обезщетение в размер на 2 000 лева. В този смисъл е счел за неоснователно възражението на жалбоподателя за несъобразяване на първоинстанционния съд с доказаните по делото характер и интензитет на неимуществени вреди на Й. Д. и неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД. Поради съвпадане в крайните изводи на въззивната инстанция и първоинстанционния съд, обжалваното решение е потвърдено. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните части, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: Допускането на касационно обжалване е обусловено от формулиране от страна на касатора на правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, по отношение на който трябва да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. В настоящия случай поставените в изложението въпроси засягат решаващата дейност на съда при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, имащи отношение към размера му обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда. При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. - наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, наличие, вид и характер на други наказателни производство в същия времеви отрязък, съвпадащ с процесния, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с установената константна и задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - по наведените от касатора правни въпроси, които са взаимосвързани, допълващи се и свеждащи се до обобщения въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Допълнително следва да се отбележи, че касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но не сочи в противоречие с кои актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, счита, че се е произнесъл въззивен съд. Същевременно същият не е мотивирал в приложението към жалбата и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. В тази връзка трябва да се има предвид, че жалбоподателят не се е позовал на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. Необосноваването в приложението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК има за правна последица недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания правен въпрос. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е взела становище по жалбата и не е поискала присъждането на съдебни разноски. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,