Определение № 60237 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1204/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищцата И. К. З., приподписана от адв. П. С. срещу определение № 386/08.02.2021 г. по ч.гр.дело № 3733/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната жалба на И. К. З. срещу определение № 11074/13.07.2020 г. по гр.дело № 15099/2019 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото и последното е изпратено по компетентност на Административен съд гр. София. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, съответно е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени определението и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по подадената искова молба. В изложението са формулирани въпросите:1 Длъжен ли е съдът с волеизявлението си да отговори на иска и може ли да се отклони от спорния предмет на делото? Длъжен ли е съда да се произнесе по очертания предмет в исковата молба, като конкретизира ответника/юридическо лице/, дали отговаря за действия на физически лица или органи и дали в пораждащите факти е наличен субективен елемент умисъл/вина? 2. Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе и обсъди всички доводи и възражения, въведени с частната жалба? 3. Длъжен ли е въззивния съд да извърши преценка/проверка на редовността на исковата молба, преди да се произнесе по подсъдност? Длъжен ли е въззивния съд ако исковата молба е нередовна да допусне или да укаже привеждането й в редовност, преди да се произнесе? 4. Допустимо ли е въззивния съд да позове волята си само на един декларативен израз, с който да прецени правилността на първоинстанционния съдебен акт? Длъжен ли е въззивния съд да изложи собствени мотиви, относими към всички правно релевантни факти? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 5. Допустимо ли е съда да се произнесе по подсъдност, без да конкретизира за чии действия се ангажира гаранционно-обезпечителна отговорност и дали се търси деликтна отговорност или по специален закон, като се има предвид, че предмета на иска и обема на търсената защита се определя от ищеца, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението са изложени доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът по частната жалба МВР [населено място], чрез гл.юрисконсулт Т. Ц. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателката съобразно правомощията си по чл. 278, ал.1 и сл. от ГПК приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК от надлежна страна срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното определение е приет за правилен извода на първоинстанционния съд за неподведомственост на спора на гражданския съд, тъй като предметът му не са граждански правоотношения, както и че правилно е изпратено делото по подсъдност на АССГ. Пиел е, че независимо дали се касае до искове по чл.237,ал.1 ЗМВР или по чл.1 ЗОДОВ компетентен да се произнесе по претенциите е административния съд. Посочено е, че при твърдения, че от прекратяване на служебното правоотношение на ищцата са причинени други имуществени вреди, причинените вреди от актове, действия и бездействия на администрацията подлежат на обезщетяване на общо основание по смисъла на чл.1 ЗОДОВ. Според съда отговорността на държавата по цитрания текст е с широк обхват и не може да бъде ограничавана – чл.4 ЗОДОВ. Приел е, че в сферата на административните правоотношения тя е аналог на отговорността за непозволено увреждане по чл.45 и чл.49 ЗЗД и е винаги обективна, и изключва изследване на субективния елемент вина. Прието е, че в този случай служителят може да претендира вреди и в по-голям размер на общо основание/чл.1 ЗОДОВ/, стига те да бъдат доказани. С оглед на тези съображения съдът е формирал извод, че компетентен да се произнесе по спора е административния съд, тъй като твърдените вреди са възникнали от заповед за прекратяване на служебно правоотношение по ЗМВР. В тази насока е преценен за правилен извода на първоинстанционния съд, че последният не е компетентен да разгледа претенцията на ищцата, тъй като в исковата молба и в частната жалба същата се позовава на цитираната заповед, като пораждаща вредите. При тези съображения е изведен извод за неоснователност на частната жалба и същата е оставена без уважение. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за недопустимост на обжалваното определение, като постановено по нередовна искова молба. По съдържание подадената искова молба, поправена с молба от 03.12.2019 г., след дадени указания от първоинстанционния съд за отстраняване на указани нередовности отговаря по съдържание на изискванията на чл.127 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Софийски апелативен съд, поради очевидна неправилност – чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението. С решение № 249/23.07.2010 г. по гр.дело № 92/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е разрешен правния въпрос: как се определя спорното материално право, съответно - какъв е предмета на делото и търсената от ищеца защита; длъжен ли е съдът с решението си да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото. Съдебният състав се е позовал на Постановление № 1 от 10.XI.1985 г ., Пленум на ВС, според което съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание. Когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. Цитирано е Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, съгласно което дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор; произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Съдебният състав е приел, че предмет на делото е спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е неподустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В същата насока е разрешението на въпросите в останалите, цитирани от жалбоподателката решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 45/20.04.2010 г. по т.дело № 516/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 406/14.01.2014 г. по гр.дело № 1585/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр.дело № 127/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 208/06.12.206 г. по т.дело № 2806/2015 г. на ВКС, II т.о. Правните въпроси по п.1-ви от изложението са разрешени в съответствие с тази практика на ВКС. Доколкото се касае за определение на въззивен съд, с което съдът се е произнесъл относно компетентността на гражданския съд да разгледа предявените искове от жалбоподателката, претендираното от същата вземане за обезщетение за претърпени имуществени вреди е преценено въз основа на твърдените факти и заявеното искане в исковата молба, съответно е посочена и правната квалификация на спорното право. Решаващите правни изводи на съда в обжалваното определение не са в противоречие с цитираната практика на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по въпросите по п.2-ри и 4-ти от изложението. По съдържание въпросите се свеждат до правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите, и възраженията на страните, съответно да формира свои фактически и правни изводи по предмета на спора. С т.решение № 6/15.01.2019 г. по т.дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С решение № 157/08.11.2011 г. о т.дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.) постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/1953 г ., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г ., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Съдебният състав е приел, че задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство / чл. 269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. С оглед на изложеното съдебният състав е приел, че и при действието на ГПК от 2007 г. наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Правният въпрос не е разрешен в противоречие с тази практика на ВКС. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изведени след преценка от съда на събраните по делото доказателства и доводите на страните, което е намерило израз в мотивите на определението. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Поставения въпрос касае правилността на въззивното определение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Отговорът на същия изисква преценка на доказателствата по делото, което съдът следва да извърши ако се допусне касационно обжалване, при разглеждане на частната жалба, но не и при преценка за наличие на основанията за допускане до касационен контрол по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК. Тъй като въпросът не е правен само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се разглежда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.118 ГПК,чл.128,ал.1,т.6 АПК, чл.203 АПК, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение