Определение № 2102 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 769/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД “ДаллБогг: Живот и Здраве” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 434/29.11.2024 г. по в.т.д. № 389/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 184/19.04.2024 г. по т.д. № 338/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваните му части за осъждане на ответника да заплати на ищците Д. В. Д. и Й. В. О. сумата от по 130 000 лева за всеки от тях и на ищцата Е. В. Б. сумата от 100 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие смъртта на тяхната майка В. Д. Д., починала на 07.06.2019 г. в резултат на ПТП от същата дата, настъпило в [населено място] и причинено от Л. А. К. при управление на товарен автомобил марка и модел “И. Д.”, с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху тези суми от 26.07.2019 г. до окончателното им изплащане.

С касационната жалба се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Като процесуални нарушения се сочат необсъждане от апелативния съд на заявени с въззивната жалба оплаквания и доводи на страната, неудовлетворяване на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК предвид липсата в обжалвания съдебен акт на обосновани изводи за точния еквивалент на всички понесени от ищците болки и страдания. Твърди се и допуснато от въззивния състав нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД, в резултат на което се е достигнало до извод за необосновано завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Изтъква се, че макар да са обсъдени събраните по делото доказателства за претърпените от ищците вреди, не са съобразени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени обстоятелства, поради което е налице несъответствие на преценката на съда относно размера на обезщетението с критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Според касатора, от въззивната инстанция са пренебрегнати както зрялата възраст на ищците, определяща тяхната еманципация и възможност за изграждане на собствено семейство, така и преклонната възраст на пострадалата. Не са съобразени и обективните икономически критерии за справедливост – стандарта на живот в страната и в конкретното населено място, този на увреденото лице и неговите доходи. В жалбата се въвежда и оплакване за допуснато от втората инстанция нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се оспорва като неправилен и противоречащ на фактите по делото изводът на състава за липса на принос на починалата за настъпването на вредоносния резултат. Пояснява се, че без каквато и да било основателна причина същата е стояла на пътното платно, обърната в посока на движението (в нарушение на правилата по чл. 108, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП), зад товарния автомобил, около задната лява врата, където не е била видима за водача. Това й поведение се сочи от обжалвания като непосредствена причина за настъпване на ПТП, респ. на уврежданията, довели до смъртта й, като приносът й е съществен, не по-малко от 50%. Акцентира се, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, след намаляването му с посочената квота на съпричиняване, е платено от застрахователя преди подаването на въззивната жалба, което не е отчетено. Развиват се съждения за необоснованост на обжалваното решение, изразяваща се в неправилна преценка на размера на обезщетението за търпените от ищците неимуществени вреди, както и на съотношението на поведението на делинквента и това на пострадалия за настъпването на процесното ПТП, съответно на увредата. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове, както и присъждане на разноски за трите инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Следва ли, съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът да приеме за релевантен принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, когато поведението на пострадалия, изразяващо се в бездействие или действие, обективно създава предпоставки за реализиране на произшествие, като например: (1) стоене неподвижно на платното за движение на пътни превозни средства; (2) намиране в зона на ограничена видимост за водача на превозно средство; (3) нарушаване на правилата за движение не пешеходци съгласно ЗДвП и (4) обективна възможност от страна на пострадалия да избегне произшествието, която не е реализирана, и това поведение се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат?”.

По първото питане се поддържа, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивния съдебен акт с казуалната практика на ВКС – решение № 339/20.12.2018 г. по т.д. № 2882/2017 г. на ВКС, II т.о.

2. “Липсата на анализ и съпоставяне на задължителните критерии по приложението на чл.52 ЗЗД с установените по конкретното дело обстоятелства, включително и по такива установени от първоинстанционния съд и необжалвани от страните, представлява ли нарушение на принципа на справедливост при определяне на обезщетението?”.

По този въпрос се твърди несъответствие на въззивното решение със задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1975 г., както и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК). Цитираните от касатора определения по чл. 288 ГПК не могат да послужат за допуск до касационно обжалване на горепосоченото основание, тъй като не дават разрешение на правен спор по същество.

3. “При определяне на процента на съпричиняване от страна на пострадалия, съдът длъжен ли е да направи цялостен анализ на събраните доказателства за приноса и да извърши комплексна оценка на участието на делинквента и пострадалия в причиняването на общата вреда, като ги съпостави?”.

По този въпрос се поддържа, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на даденото от въззивния съд разрешение от трайната практика на касацията по чл. 290 ГПК.

4. “При доказано съпричиняване, каква преценка следва да извърши съдът при определяне на съпричинителната квота на пострадалия – оценка на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат или оценка на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносното събитие, или и двете?”.

5. “Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл.52 ЗЗД, при предявен пряк иск срещу застрахователя?”.

Четвъртото и петото питане са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с аргумента, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като е необходимо чрез тълкуване да се разкрие същинският смисъл на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 и съответно на чл. 52 ЗЗД.

Иска се допускане на касационен контрол и поради очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че същото е необосновано, тъй като съдът не е съобразил критериите по приложението на чл. 52 ЗЗД, не е извършил цялостна оценка на доказателствата по делото, в резултат на което е достигнал до изводи за определяне на значително завишен размер на обезщетението и за липса на съпричиняване от страна на пострадалата.

Ответниците по касация - Д. В. Д., Й. В. О. и Е. В. Б. подават съвместен отговор, в който оспорват искането за достъп до касационен контрол и подадената жалба като неоснователни. Изразяват становище, че на база на събраните по делото доказателства въззивният съд правилно и обосновано е намерил за осъществен фактическия състав на предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ и ответникът застраховател е отговорен за вредите, причинени на ищците вследствие смъртта на майка им при процесното ПТП. Считат, че съставът е съобразил релевантните критерии за определяне на справедливото обезщетение на всеки от тях, както и е изложил мотиви за отхвърляне на заявеното от ответника възражение за съпричиняване. Молят да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а ако се допусне такова – същото да бъде оставено в сила. Претендират да бъде определено и присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, с включен ДДС. Правят възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от третото лице – помагач Л. А. К..

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В обжалваното решение апелативният съд е приел, че с въззивната жалба на застрахователя са представени доказателства за извършено след постановяване на първоинстанционния съдебен акт плащане на част от присъдените в полза на ищците обезщетения за неимуществени вреди (на Д. и Опуленски – от по 60 000 лева, на Б. – 40 000 лева, ведно с лихви за периода от 26.07.2019 г. до датата на плащането). Отбелязал е, че това не съставлява факт, налагащ отхвърлянето на исковете за платените части, респ. тяхното приспадане от дължимия на ищците размер на обезщетението, тъй като подобна редукция би следвало да се отчете, ако плащането е извършено преди образуване на делото, в производството по предявените пред застрахователя извънсъдебни претенции, но случаят не е такъв.

С оглед изложените от въззивника оплаквания решаващият състав е счел, че във въззивното производство не е спорно, че е осъществен фактическият състав на исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ и че ответникът застраховател следва да отговаря за причинените на ищците вреди от смъртта на майка им, настъпила вследствие на процесното ПТП от 07.06.2019 г. в [населено място], причинено виновно от Л. А. К. като водач на товарен автомобил “И. Д.” с ДК [рег.номер на МПС]. за това деяние има влязла в сила присъда по НОХД 714:2019 г. на ОС - Пловдив, която на основание чл. 300 ГПК е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от него, относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Като спорни пред въззивната инстанция са очертани въпросите за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от ищците, както и за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на загиналата В. Д..

При определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил установените от показанията на свидетелите факти за отношенията между ищците и тяхната майка, характеризиращи се с топлина и близост, особено между нея и синовете й Д. и Й., които нямали свои семейства и живеели с нея в едно домакинство, с взаимна грижа и помощ в ежедневието. По отношение на ищцата Е. Б. е приел за установено, че тя има свое семейство, но живее в същото населено място, където е живяла и майка й, двете не са прекъсвали връзката помежду им, като Е. е посещавала майка си и помежду им са били запазени близките родствени отношения. Решаващият състав е взел предвид и установените от свидетелските показания продължителни душевни болки и страдания на ищците Д. и Й. вследствие загубата на майка им, а що се касае до тези, търпени от страна на ищцата Е. Б., е преценил като правилно приетото в обжалваното решение, че те не се изясняват от показанията и това следва да се вземе предвид при определяне размера на обезвредата. Въззивният съд е посочил, че отчита възрастта на майката на ищците към момента на процесното ПТП и тази на ищците, както и обществено-икономическите условия в страната към посочения момент, актуалната съдебна практика по сходни случаи, обстоятелствата, при които е настъпил пътния инцидент, довел до смъртта на майката на ищците, както и факта, че се касае за внезапна и неочаквана смърт на толкова близък родственик, с когото те са поддържали винаги близки и топли отношения. При съобразяване на тези данни решаващият състав е споделил изложените в обжалваното решение изводи, че в случая справедливият по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за неимуществени вреди за ищците Д. Д. и Й. Опуленски възлиза на сумата от по 130 000 лева, а за ищцата Е. Б. - на 100 000 лева, като в тази връзка е счел за неоснователни оплакванията на застрахователя за завишеност на присъдените размери.

По приетото за своевременно заявено от ответника възражение за съпричиняване, въззивният съд е анализирал заключението на съдебно-медицинската и автотехническа експертиза, според което в момента на удара пешеходката В. Д. се е намирала върху платното за движение зад движещия се назад в посока от север на юг товарен автомобил “И.”. Същата не е била видима за водача в момента на удара, тъй като се е намирала зад затворената задна лява врата на автомобила и не се е движела в този момент. Според вещото лице, водачът на товарния автомобил би могъл да избегне процесното ПТП, ако наблюдава обстановката и територията зад управляваното от него МПС. Поради невъзможността да наблюдава в огледалата за обратно виждане обстановката зад автомобила, водачът се е поставил в невъзможност да избегне настъпването на удара с пешеходката В. Д.. В конкретната пътна ситуация, когато мястото на удара е било извън дължината на пълния спирачен път, водачът на товарния автомобил е имал възможност да забележи пешеходката през отворената задна дясна врата при движението си назад, ако тя се е намирала във видимата зона. Ако пешеходката е зад автомобила, но извън зоната на видимост през отворената задна дясна врата, водачът няма да има възможност да я забележи и в този случай движението на автомобила назад се е осъществявало, без водачът да може да наблюдава цялото пространство зад автомобила. При тези данни въззивният съд е стигнал до извода, че независимо от местоположението на пешеходката на платното за движение, на място, където водачът е нямал възможност да я забележи, същият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на процесното ПТП. Добавил е, че от експертното заключение не може да се обоснове, че поради конкретното й местоположение в момента на удара пострадалата е допринесла за настъпване на произшествието, респ. на вредоносния резултат, т.е. не се установява наличието на причинна връзка между нейното поведение и осъществяването на инцидента. Ето защо решаващият състав на ПАС е споделил мотивите на първата инстанция за неоснователност на разглежданото възражение за съпричиняване.

Като преклудирано е преценено заявеното от жалбоподателя едва с въззивната жалба възражение за погасяване с изтичане на тригодишна давност на законните лихви за периода преди 13.06.2020 г., поради което същото не е разгледано по същество.

Приемайки, че няма данни застрахователят да е бил уведомен за застрахователното събитие в по-ранен момент от датата на предявяване на извънсъдебната претенция на ищците – на 26.07.2019 г., въззивната инстанция е потвърдила извода на окръжния съд, че съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ законната лихва за забава върху процесните обезщетения се дължи от посочената дата.

По тези мотиви апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му уважителна част.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на апелативния съд относно приложението на чл. 52 ЗЗД, както и за липсата на принос на пострадалото лице за настъпването на вредоносните последици по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК – поради нарушение на материалния закон, но не и за очевидна такава. Подобни доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо не се обосновава релевираната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният от обжалващия втори въпрос е фактологичен, тъй като налага извършване преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото, съответно на законосъобразността на въззивния съдебен акт, за да се отговори дали липсва анализ на установените обстоятелства с критериите за приложение на чл. 52 ЗЗД, с оглед определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените имуществени вреди. Следователно това питане не удовлетворява общата селективна предпоставка за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на поддържания от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставените от касатора трети и четвърти въпрос са общотеоретични, доколкото предпоставят отговор касателно определяне степента на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, което не отговаря на правните изводи на апелативния съд за неоснователност на заявеното от ответника възражение за съпричиняване. Четвъртото питане налага да се приеме за доказан приносът на увреденото лице, т.е. да се прецени в селективната фаза на касационното производство събраният по делото доказателствен материал в тази насока. При това положение така формулираните питания не кореспондират с решаващите мотиви на въззивната инстанция и не покриват общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което лишава от смисъл обследването по тези въпроси на въведените от касатора допълнителни предпоставки по чл.280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Първото питане в изложението на касатора е относимо към приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В цитираната от страната практика на касационната инстанция, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2012 г. по т.д. № 1140/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 60123/23.12.2021 г. по т.д. № 887/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 137/22.05.2025 г. по т.д. № 1787/2024 г. на ВКС, I т.о., решение № 169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т.о.), е прието, че принос по смисъла на горецитираната разпоредба е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с неправомерното поведение на делинквента, но и с това на самия пострадал. Последният със своето поведение трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Поради горното по въпроса “за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с оглед поведението на пострадалия при настъпването на вредоносния резултат”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се обосновава наличие на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Петото питане, поставено от касатора, касае критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди. Същото е релевантно, тъй като е включено в предмета на спора и е обусловило правните изводи на въззивния съд, поради което отговаря на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допуск до касация. По този въпрос е формирана задължителна практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50042/10.05.2023 г. по т.д. № 342/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 79/04.08.2022 г. по т.д. № 967/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и др.). Приема се, че при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД следва да се извърши цялостна преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се възрастта на пострадалия, причинените морални страдания, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на близък, а също и икономическото състояние в страната към момента на инцидента, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. На обследване подлежат общите и специфични за конкретния спор правнорелевантни факти. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., е прието, че справедливостта изисква още сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Наличието на така формираната практика на касационната инстанция, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, изключва приложение на поддържания допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за факултативен достъп до касация. С оглед трайната практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на даденото от въззивната инстанция разрешение и по следния поставен от обжалващия правен въпрос: “Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, на основание чл. 52 ЗЗД, при предявен пряк иск срещу застрахователя?”, по който е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,