Определение № 3769 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2022/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Ж. Т. срещу въззивно решение № 1532/23.12.2025 г. постановено по в. гр. д. № 541/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6743/ 06.12.2024 г. по гр. д. № 11191/2021 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора против Върховния касационен съд искове по чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС с определение № 60574/16.07.2021 г. по гр. д. № 3836/ 2020 г. на ВКС, ІV г.о., а именно: сумата 123 374 лв. - равностойност на гаранция за неналичен депозит по сметка BG•• •••• •••• •••• •••• •• към 20.06.2014 г.; сумата 16 585 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 10.07.2014 г. – 03.11.2015 г.; сумата 71 367,32 лв. – лихва, дължима върху претендираната главница за периода 04.11.2015 г. – 16.07.2021 г.; лихва за периода от 17.07.2021 г. до 13.09.2021 г. (датата на исковата молба); разноски в размер на 4 336,38 лв. за производството по гр. д. № 11793/2016 г. на Софийски градски съд; 4 198,77 лв. – по възз. гр. д. № 1080/2019 г. на Софийски апелативен съд и 4 198,77 лв. по гр. д. № 3836/2020 г. на ВКС, ІV г.о. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по въпросите: 1) противопоставим ли е принципът res judicata на исковете за вреди от нарушаване правото на ЕС от страна на последната национална съдебна инстанция, и в частност, този принцип прави ли съдебното разглеждане и произнасяне по основанията от тези искове – „процесуално недопустимо“; 2) правото на ЕС (и по-специално обявените за декларативни разпоредби от това право), допуска ли изваждане от обхвата на исковете за вреди от нарушаването на това право, на постановените от последната национална съдебна инстанция актове по чл. 288 ГПК, с които същата отказва да разгледа упражняваното пред нея право на защита по чл. 280, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК, по сочената от въззивния съд причина – „процесното определение не разглежда спора по същество“; 3) разпоредбите на чл. 4, § 3 ДЕС, чл. 6 ДЕС, чл. 19 ДЕС, чл. 267 ДФЕС, чл. 47 ХОПЕС, чл. 51 - чл. 64 ХОПЕС, имат ли декларативен характер по отношение на съдебните функции на последната национална съдебна инстанция, в контекста на упражняваното пред нея право на защита срещу актовете на въззивния съд, оспорвани по чл. 280, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК; 4) разпоредбите на чл. 4, § 3 ДЕС, чл. 6 ДЕС, чл. 19 ДЕС, чл. 267 ДФЕС, чл.47 ХОПЕС, чл. 51 - чл. 54 ХОПЕС, допускат ли резултатът от предявените пред националните съдилища на държавите-членки искове за вреди от нарушаване правото на ЕС, да бъде определен въз основа на хипотетичната и произволно наложена от съдебния състав прогноза за изхода на делото, в условията на тяхното обявяване за декларативни и на предварителното необосновано отхвърляне на тяхната релевантност за тези искове. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Иска се отправяне на преюдициално запитване до СЕС по следните въпроси: 1) „Установеният от правото на ЕС механизъм на хармонизирано ниво на защита на банковите депозити, следва ли да бъде разглеждан от националните съдилища на държавите-членки като приложимо право, въз основа и в рамките на което същите дължат да разгледат и произнесат предявените пред тях искове за вреди от неговото нарушаване“; 2) „Съвместими ли са с Европейския механизъм на хармонизирана защита на банковите депозити, прилаганите от държавите-членки за неговото утвърждаване национални мерки: (i) предварително произнасяне от съд на упражняваното по чл. 8, § 3 от Директива 94/19/ЕО индивидуално право на гаранция от лице, което не е страна по договора за банков депозит; (ii) делегиране на правомощията на националната гаранционна схема, на квесторите/синдиците на банката с неналичност на депозитите; (iii) ограничаване на правото на гаранция за неналичен депозит до съхраняваната в банката с неналичност на депозитите информация; (iv) лимитиране на правото на гаранция за неналичния депозит, до страните по договора за откриване на банковата сметка; (v) задължаването на подаваната информация за упражняваните по чл. 8, § 3 от Директива 94/19/ЕО индивидуални права, със съдебните процесуални стандарти на държавите-членки за доказване на нейното датиране - (vi) обявяването на установената от Съюза защита на патримониалните права от чл. 63 ДФЕС, чл. 1, § 1 и чл. 8, § 3 от Директива 94/19/ЕО, чл. 17 ХОПЕС и чл. 1 Протокол № 1 от ЕКПЧ, за ирелевантна в националните касационни производства за проверка по критериите „противоречие с актовете на СЕС“ и „очевидно неправилно прилагане правото на Съюза““; 3) „Съдилищата на държавите-членки задължени ли са да изоставят приложението на всяка национална мярка от вътрешните закони, административна и съдебна практика, която води до дерогация на релевантността на Европейския механизъм за защита на депозитите за предявените пред тях искове за вреди от неговото нарушаване“; 4) „Ограничаването от страна на националните съдилища на държавите-членки на обхвата на извъндоговорната отговорност за вреди от нарушаване на Европейския механизъм за защита на депозитите, като отхвърлят релевантността на критериите „противоречие с актовете на СЕС“ и „очевидно неправилно прилагане на правото на СЕС“, съставлява ли достатъчно съществено нарушаване на правото на ЕС“; 5) „Допустимо ли е обхватът и съдържанието на патримониалните права от чл. 63 ДФЕС, чл. 1 и чл. 8, § 3 Директива 94/19/ЕО, чл. 17 ХОПЕС и чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКПЧ, да бъдат подлагани на ограничения по линия на национални мерки от въведения от държавите - членки механизъм за утвърждаване на Европейския механизъм за защита на банковите депозити в общността, които национални мерки не са съгласувани и противоречат на правото на ЕС; националните съдилища длъжни ли са да приложат това право независимо и въпреки националните ограничения, когато трябва да разгледат и произнесат предявената пред тях извъндоговорна отговорност за вреди от нарушаване правото на ЕС в областта на защита на банковите депозити“. Ответникът по жалбата – ВКС на РБ, чрез З. С. – служител с юридическо образование, в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол, намира следното: За да счете за неоснователни предявените искове, въззивният съд е посочил, че по предходeн приключил спор по гр. д. № 11793/2016 г. между праводателя (цедент) на ищеца - правна фирма „О’Райли Стаутънбърг Ричардс“ (ОСР) и ответниците - държавата, чрез Народното събрание и Фонда за гарантиране на вземанията от банки (ФГВБ), са отхвърлени предявените от цедента искове по чл. 4, § 3 ДЕС за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 123 734 лв. – главница и 16 585 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 09.07.2014 г. - 02.11.2015 г., претендирани от нарушаване правото на ЕС – неправилно транспониране на Директива 94/19/ЕО, респ. противоречие на чл. 4, ал. 3 ЗГВБ (отм.) с Директивата. В хода на това производство (по гр. д. № 11793/2016 г. на СГС), със споразумение от 14.11.2019 г. дружеството – ищец (ОСР) е прехвърлило на З. Т. (цесионер) всички вземания, които „ще бъдат изплатени при уважаването на предявените искове, предмет на гр. д. № 11793/2016 г. на Софийски градски съд“. С въззивното решение № 562/05.03.2020 г. по в. гр. д. № 1080/2019 г. на Софийския апелативен съд е прието, че транспонирането на Директива 94/19/ЕО във вътрешното законодателство - чл. 4, ал. 3 ЗГВБ (отм.), е извършено надлежно и при транспонирането не е допуснато съществено нарушение. Посочено е, че правилото на чл. 8 от Директивата въвежда изискване, че за да получи плащане по гарантиран депозит лице, което има абсолютно право върху сумите, трябва да бъде надлежно идентифицирано. В случая, ищецът (правна фирма ОСР) не е посочен на (КТБ) АД /н/ като титуляр по депозитната сметка (с наличност от 62 946 евро към датата на обявяване неплатежоспособността на банката – 20.06.2014 г.), или като правоимащо лице, нито такава надлежда информация е предоставена в срок. Друго лице е установено като правоимащо на средствата по сметката. Предвид това е направен извод, че не е налице неправилно приложение на общностното право, тъй като дружеството – ищец (ОСР) не се легитимира като титуляр на сметка с гарантиран депозит и съответно не му се дължи плащане. С определение № 60574/16.07.2021 г. по гр. д. № 3836/2020 г. на ВКС, IV г. о., не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че спорните правни въпроси се свеждат до това дали е извършено надлежно транспониране на конкретна правна норма от правото на ЕС, дали при транспонирането е допуснато съществено нарушение и дали ищецът е бил надлежно идентифициран като бенефициер по влога, за да има право да получи плащане на сумата по влога. Според състава на ВКС, такива въпроси не са изведени от касатора в изложението му и по отношение на тях не са обосновани допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и/или т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (очевидна неправилност на въззивното решение) е посочено, че то предпоставя такава форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. За да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочита на решението, но в случая и това селективно основание не се установява. При тези данни, с обжалваното в настоящото производство въззивно решение е прието, че процесното определение на касационната инстанция е постановено по реда на чл. 288 ГПК, като с него не е разглеждан по същество спора между страните. С определението са изследвани само наличието на предпоставките за допускане на касационен контрол в контекста на правилата по чл. 280 ГПК и тълкувателната практика на ВКС. Претендираните от ищеца нарушения на чл. 4, § 3, чл. 6 и чл. 19 ДЕС, чл. 267 ДФЕС, чл. 47, чл. 51 – чл.54 ХОПЕС с процесното определение на ВКС не се установяват, доколкото националната уредба на касационното производство по Глава XXII от ГПК не може и не е несъвместима с цитираните съюзни норми. Не е налице причинно-следствена връзка между правораздавателната дейност на ответника, обективирана в определението по чл. 288 ГПК, и претендираната имуществена вреда. Предходното съдебно производство по гр. д. № 11793/ 2016 г. на СГС е приключило с негативен за праводателя на ищеца резултат, с решаващ извод, че поначало не дружеството – ищец (цедента ОСР), а друг правен субект (трето за делото физическо лице) би бил материалноправно легитимиран да претендира обезщетение. В тази връзка изрично е прието, че липсват доказателства за допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС досежно приложението на Директива 94/19/ЕО, а дори и да би имало евентуално нарушение, то същото не би създало позитив в правната сфера на дружеството, предвид липсата на материалноправна легитимация на юридическото лице да претендира обезщетение по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл.2в ЗОДОВ. Ето защо е ирелевантно обстоятелството, че с процесното определение ВКС не е допуснал касационно обжалване и не е разгледал по същество спора, доколкото дори при констатация за евентуални нарушения, това не би рефлектирало позитивно в правната сфера на цедента (ищец), а като следствие - и в патримониума на цесионера – правоприемник, който е ищец в настоящия процес. Предвид изложеното е направен извод, че „неразглеждането по същество“ от ВКС на спора и приключването му с определение по чл. 288 ГПК няма връзка с имуществените вреди, претендирани за обезщетяване по реда на чл. 2в ЗОДОВ, а и по същество доводите на ищеца целят недопустимо преразглеждане на спора по предходното дело (чл. 299 ГПК). При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за селектиране на касационната жалба не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. В случая, поставените в изложението въпроси не са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и на указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Въпросите са формулирани според защитната теза на касатора, касаят обсъждането и анализа на доказателствата, като във формулировката им са предпоставени обстоятелства и взаимовръзки, каквито не са приети за установени по делото. Поради това, въпросите са неотносими за селектирането на жалбата. Извън това следва да се посочи, че принципът res judicata (сила на пресъдено нещо) е основополагащ правен принцип за съюзното и за националното право, който гарантира, че влязлото в сила съдебно решение по даден спор е окончателно. Той защитава правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правоотношенията. Израз на този принцип е забраната за повторно разглеждане на иск със същите страни, същото основание и същия предмет пред съдилищата. Това важи както за решенията на Съда на Европейския съюз, така и за решенията на националните съдилища на държавите – членки. В случая, касаторът по настоящото дело е частен правоприемник (цесионер) на праводателя си (цедент – ОСР) по предходно приключилото гр.д. № 11793/2016 г. на СГС, като правоприемството в правоотношението е настъпило в хода на висящия процес (чл. 226, ал. 3 ГПК) и силата на пресъдено нещо на постановеното решение по иска по чл. 4, § 3 ДЕС, вр. чл.2в ЗОДОВ безспорно обвързва правоприемника. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че решаващият мотив за отхвърляне на предходно предявените от праводателя на ищеца искове по чл. 4, § 3 ДЕС срещу държавата, участваща в производството чрез процесуалния си субституент Народно събрание и срещу Фонда за гарантиране на влоговете в банките е фактът, че не дружеството-ищец (ОСР), а друг правен субект е материалноправно легитимиран да претендира и получи обезщетение за размера на влога по депозитната сметка. Поради това, евентуално нарушение на правото на ЕС е ирелевантно, тъй като същото не би създало позитив в правната сфера на дружеството, предвид наличието на посочената принципна пречка за уважаване на иска - липсата на материалноправна легитимация на юридическото лице да претендира обезщетение. Правоприемникът – ищец в настоящото производство е предявил иск за същото вземане, но той е обвързан от субективните предели на силата пресъдено нещо на предходното влязло в сила съдебно решение, с което е отречена материалноправното основание и легитимация на праводателя му за вземането. Въззивният съд е извел, че по настоящото дело е мислима злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, доколкото се цели (чрез посочен друг ответник) недопустимо пререшаване на вече приключил спор за правото да се получи плащане на сумата по влога като обезщетение. Следва да се посочи също, че в проекция на принципа на процесуалната автономия (чл. 19, § 3 ДЕС) разпоредбите на чл. 288 и сл. ГПК са изцяло в автономията на Република България като държава членка на Съюза. При постановяването на процесното определение на ВКС, ІV г.о., са приложени правни норми от вътрешния, не от наднационалния правен ред, а Съдът на ЕС не прилага и не тълкува нормите на националните закони на държавите-членки на Съюза. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - също не е налице. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателя не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, нито въпросите в изложението (както се посочи) имат обуславящ селектирането на жалбата характер. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. С въззивното решение е съобразено, че за ангажиране отговорността на държавата от нарушаване на ПЕС следва да се установи нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. В случая е обоснован извод, че тези предпоставки за ангажиране обективната отговорност на държавата, чрез процесуалния й субституент – ВКС на РБ, не са налице. Предвид всичко изложено, не се установяват сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Неоснователно е искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 267 ДФЕС Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Въпросът, с който СЕС е сезиран не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. Ето защо не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване, доколкото формулираните въпроси, макар и да касаят тълкуване на разпоредби на съюзното право, нямат претендираното от страната значение за разрешаването на спора, поради което искането следва да се остави без уважение. Преюдициално запитване се прави само, ако има връзка с въпроси, които се разглеждат по делото, а в случая те не са обусловени от понятията и въпросите, които жалбоподателят поставя. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответната страна по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение