Определение № 173 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2970/2019 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците Р. К. и Н. К. и на ответника ЗД „Евроинс“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в съответните части: относно отхвърлените за разликата над 75000 лв. искове по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) по жалбата на ищците и относно уважените за разликата над 50000 лв. до 75000 лв. части от същите искове по жалбата на ответника.

Страните взаимно оспорват жалбите си. Третото лице – помагач на страната на ответника Х. М. също оспорва жалбата на ищците.

По реда на чл. 288 ГПК съдът намери, че касационно обжалване не следва да се допуска.

I. По жалбата на ищците.

Във връзка с приетото от въззивния съд съпричиняване на вредата от страна на пострадалата поради пътуване в превозно средство, управлявано от водач, употребил алкохол, се поставя на първо място въпросът „При недоказаност на знание от страна на пътника, че се вози при водач, употребил алкохол, може ли да се приеме съпричиняване от пътника?“.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е приел да е налице съпричиняване при недоказано знание у пострадалата. Решаващия правен извод за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е основал върху приетия за доказан факт на знанието, поради което въпросът не се явява обуславящ съгласно изискванията на т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК.

Останалите два въпроса следва да бъдат обобщени съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК във въпроса относно доказателственото значение в гражданското производство на мотивите на влязлата в сила присъда за установяване на факта на съпричиняване от страна на увредения.

По този въпрос е формирана изобилна практика на касационната инстанция, вкл. цитираната от жалбоподателя, съгласно която, за да бъде намалено дължимото обезщетение на основание принос за настъпилите вреди по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, същият следва да бъде установен по категоричен начин при условията на пълно главно доказване от позовалата се на съпричиняването страна, при което позоваването единствено на мотивите на присъдата, съдържащи констатации за съпричиняващо поведение от страна на пострадалия, не означава надлежно установяване на твърденията за принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, освен ако то не съставлява елемент от състава на престъплението.

В конкретния случай, макар и да се е позовал и на мотивите на присъдата, въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, доколкото извода си за знание на пострадалата е основал и на други доказателства и факти, в частност отношенията между водача и пострадалата като съпрузи и общоизвестността на факта, че алкохолно опиянение от порядъка на 1.5 ‰ е видимо за страничния наблюдател. Поради това основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, а що се отнася до правилността на този фактически извод, като въпрос по съществото на спора същата остава извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Във връзка с възражението за съпричиняване поради непоставен предпазен колан са поставени пет отделни въпроса, които следва да бъдат обобщени във въпроса относно тежестта за доказване на факта на нарушаване на правилата за движение от страна на пострадалия и на причинната връзка между това нарушение и настъпилата вреда. По този въпрос въззивният съд също не е допуснал отклонение от установената практика, съгласно която доказването на тези обстоятелства е в тежест на позоваващия се на тях при условията на пълно главно доказване, доколкото не е възложил тежестта за доказване върху ищците, а обсъждайки заключенията на изслушаните експертизи, е приел за установени както факта, че пострадалата е пътувала без поставен предпазен колан, така и пряката причинно-следствена връзка между този факт и настъпилата в резултат на произшествието смърт. И в тази част правилността на фактическите изводи на въззивния съд е въпрос по съществото на спора и извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Накрая, по отношение на определения от въззивния съд размер на обезщетението са поставени шест въпроса, които следва съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК следва да бъдат обобщени във въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

По този въпрос е установена последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и следващи решения на ВКС, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата. Определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата. Тези обстоятелства могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай. С оглед на това допустимо е съдът по същество да не съобрази дадени обстоятелства, които, макар и обичайно значими за наличието на вреда в сходни случаи, не са налице в конкретния случай, и обратно – да съобрази обстоятелства, които, макар и да не са сред неизчерпателно посочените в постановлението, в конкретния случай да се намират във връзка с подлежащите на обезщетяване страдания. Въпрос на конкретните особености на случая е и преценката относно тежестта на установените и подлежащи на съобразяване обстоятелства, т. е. преценката на тяхното значение в рамките на общата съвкупност във всеки отделен случай.

На така установената практика изводите на въззивния съд не противоречат, доколкото съдът е съобразил установените в конкретния случай (и релевантни според установените критерии) обстоятелства и е преценил относителната им тежест за настъпването на вредата. Правилността на тази преценка по отношение на кръга и значението на съобразените от въззивния съд обстоятелства, до чието оспорване всъщност се свеждат доводите на жалбоподателите, не е предмет на настоящата фаза на касационното производство.

С оглед горното не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и във връзка с този въпрос. Останалите основания, на които жалбоподателят се е позовал – т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – не следва да се обсъждат предвид пълната липса на конкретни доводи, които да могат да бъдат подведени под тези основания.

По горните съображения по жалбата на ищците касационно обжалване не следва да се допуска.

II. По жалбата на ответника.

Допускане на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

На второ място, поставени са във връзка с размера на обезщетението редица въпроси, които по същия начин съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК следва да бъдат обобщени във въпроса относно критериите за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По този въпрос изцяло приложими са изложените по-горе мотиви във връзка с поставения от ищците въпрос в същия смисъл, които не е необходимо да бъдат преповтаряни.

Като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се изтъкват и въпросите

• допустимо ли е въззивният съд да преповтаря мотивите на първоинстанционния при отмяна на съдебното решение, и

• необходимо ли е при частична отмяна на първоинстанционно съдебно решение въззивният съд да изложи собствени мотиви в какво точно се изразяват пороците на отмененото решение и защо приема, че по-долустоящият съд е достигнал до неправилни изводи относно справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.

Тук е достатъчно да се посочи, че доколкото въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните части, поставените въпроси, предполагащи пълна или частична отмяна на първоинстанционното решение, са очевидно неотносими, поради което не следва да бъдат коментирани по-нататък.

Накрая, поставят се като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и въпросите

• следва ли съдът в мотивите на постановеното съдебно решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните факти по спора, и

• може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

По отношение на този въпрос не са обосновани нито общата, нито специалната предпоставка на изтъкнатото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като, освен подробно възпроизвеждане на установената по този въпрос практика, в изложението единствено се заявява, че апелативният съд е трябвало да изследва всички писмени и гласни доказателства заедно и поотделно и след преценка на доказателствената им стойност да бъдат изложени съображения кои са достоверни и кои не. Изобщо не е посочено кои доказателства според жалбоподателя въззивният съд е игнорирал неправилно и кои е взел предвид неправилно, по отношение на кои е извършил, респ. не е извършил преценка на доказателствената им стойност. Липсата на аргументация в този смисъл не позволява преценка нито за връзката на въпроса с правните изводи на въззивния съд, нито за наличието на отклонение от установената практика.

С оглед горното касационно обжалване не следва да се допуска и по жалбата на ответника.

III. По разноските.

При този изход на касационното производство главните страни нямат право на разноски във връзка с касационните си жалби, съответно всяка от тях има право на разноските, направени във връзка с жалбата на другата страна съобразно съответния обжалваем интерес. Поради това в тежест на ответника е да заплати на пълномощника на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно направеното искане адвокатско възнаграждение в размер на общо 3072 лв. (по 1536 лв., вкл. ДДС, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС и според обжалваемия интерес от 25000 лв. по всеки от исковете), а ищците следва на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от НЗПП да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 550 лв. (доколкото направеното със списъка по чл. 80 ГПК искане е ограничено до този размер).

С тези мотиви съдът