Определение № 247 от 14.02.2014 г. на ВКС по д. № 6380/2013 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 от ГПК. ВКС се произнася за допустимостта на касационната жалба на [фирма] срещу въззивното решение на Градски съд С. /ГС/ по гр.д. №14900/12 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от Методи С. срещу дружеството- касатор иск по чл.240 ЗЗД за връщане на сумата от 12 000 лв., ведно с мораторната и законна лихва. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 от ГПК. Намира, че въпросите: протоколи №1 и №2/1.02.11 г., в които са посочени задълженията на ответника към ищеца, представляват ли договор за заем, обвързани ли са страните по него с възникнали /насрещни/ права и задължения и самите протоколи представляват ли доказателство за договора за заем; представляват ли посочените протоколи удостоверяване от страна на управителя на ответника на задължение по договор за заем към ищеца; чия е доказаталствената тежест за установяване на сключен договор за заем, който е реален по своя характер и какъв е видът на проведеното / необходимото / доказване, са решени в противоречие с цитираната и приложена практика на ВКС в решения по чл.290 от ГПК. В. съд е приел, че посочените двустранно съставени протоколи установяват непогасено задължение по договор за заем на ответника към ищеца. Този извод, във връзка с който са и поставените въпроси, не противоречи на представените към изложението на касатора решения на ВКС. Така в р. по гр.д. №70/11 г. на трето гр. отделение е посочено, че е в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си, напр., че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и др. В случая ищецът е представил протоколите, съдържащи признание за дълга и срок за погасяването му, а в отговора на исковата молба ответникът е заявил, че не ги оспорва, но прави възражение за прихващане със свое насрещно парично вземане, което не е предмет на касационната жалба. В р. по гр.д. №584/10 г. на трето г.о. е прието, че извънсъдебното признание на дълга може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира, както е в случая.. В решение по гр.д. №1727/09 г. на четвърто г.о. на ВКС фактическите обстоятелства са различни от тези по настоящото дело – там представената разписка за дълга е оспорена от издалата я страна и е установено, че е съставена при порок на волята й / заплаха с физическо насилие/, което опровергава материалната доказателствена сила на този частен свидетелстващ документ, в удостоверителната му част. Решение по гр.д. №354/12 г. на четвърто г.о. също е постановено за различно от фактическа и правна страна дело. Там е прието, че изготвянето на разписка, с която управителят на дружеството като физическо лице- заемодател предава заеманата сума и я получава като представител на дружеството - заемополучател, при договаряне сам със себе си по чл.38 ЗЗД, не удостоверява получаване на сумата от дружеството – заемополучател, защото управителят – физ. лице не може да удостоверява факти от името на длъжника в своя лична полза. Предаването на сумата следва да се удостовери с надлежни доказателства – за внасяне в банка или в касата на дружеството. Процесният случай очевидно не е такъв – представените протоколи са двустранно подписани от ищеца – физ. лице и от управителя на дружеството, а не при договаряне по чл.38 ЗЗД. Поради изложеното, според ВКС, соченото основание за допускане на обжалването не се установява. Затова ВКС на РБ, трето гр. отд.