Определение № 548 от 12.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3792/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение [фирма] [населено място], чрез адв. Е. С. срещу решение № 1202/29.05.2017 г. по гр.дело № 5645/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 18.03.2016 г., поправено с решение от 10.05.2016 г. по гр.дело № 7607/2012 г. на Софийски градски съд в уважената част на предявените искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД срещу жалбоподателя. Поддържаните основания за неправилност са решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане делото на въззивния съд с указания за допускане на поисканите с въззивната жалба доказателства, или след отмяна на решението се постанови друго, с което се отхвърлят изцяло предявените искове или се намали размера на всяко от присъдените обезщетения. В изложението - първоначално и допълнително са формулирани правните въпроси:1 длъжен ли е бил съдът да изложи мотиви за несъгласието си с изводите на приетата по делото медицинска експертиза, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. следва ли второинстанционният съд с оглед задължението си по чл.12,вр.чл.235 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. въз основа на какви критерии следва съдът да изгради преценката си за размера на обезщетението за неимуществени вреди, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. 4. следва ли да отговаря по реда на чл.49 ЗЗД юридическо лице, когато противоправното поведение на служителя му не е осъществено при или по повод възложена от юридическото лице работа, решаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на Окръжен -съд [населено място] и окръжен съд [населено място]. 5. относно предпоставките за възникване на отговорността по чл.49 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение на състав на ВКС по чл.290 ГПК. Ответниците по касационната жалба А. В. Ф., Ц. Д. Ц. и Е. Ц. Д. – малолетна, чрез майката и законен представител А. В. Ф. в писмен отговор, чрез адв. Л. Н. са изразили становище в писмен отговор за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Третите лица помагачи на страната на ответника Р. К. В. – З. и [фирма] не са изразили становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД. Прието е, че претенцията на ищцата Е. Ц. Д. – малолетна, чрез майката А. В. Ф. е за обезщетяване на неимуществени вреди в размер на 75000 лв., претърпени в причинна връзка с полученото при раждането й на 02.04.2009г. увреждане на дясната ръка, довело до трайна инвалидизация и ограничения в начина й на живот, като увреждането е причинено от длъжностни лица на ответното дружество поради неправилна преценка на начина на раждането. Посочил е, че е претендирана гаранционно-обезпечителната отговорност на лечебно заведение за извънболнична и болнична помощ - търговско дружество, с правно основание чл. 49 във вр. чл. 45 ЗЗД за вреди от виновно поведение на лекари при и по повод на възложена работа по оказване на медицинска помощ и други медицински дейности по ЗЗ. Приел е, че претендираната отговорност е за нарушение на основния принцип в хуманната медицина "да не се вреди на пациента", който е специфичен израз на общия принцип "да не се вреди другиму", обективиран в чл.45 ЗЗД. Приел е също, че отговорност за вреди за нарушение на основния хуманен принцип за неувреждане на пациента, се носи само, когато той е нарушен, поради противоправно поведение на лекар и наличие на причинна връзка с увреждането. Според въззивния съд отговорност за вреди възниква и когато вредоносният резултат е следствие на бездействия на лекарите: за диагностициране, за назначаване на изследвания, за извършване на консултации и други. Поради това, че е функционална е прието, че отговорността за вреди на лечебните заведения-възложители възниква, само ако се установят лични виновни действия на лекари при и по повод на осъществяване на възложени дейности, предвидени в ЗЗ, по отношение на лица, постъпили за лечение или по отношение на които са извършени други медицински дейности, респективно не възниква притезание за обезщетение, ако се установи, че обстоятелството, обусловило увреждането и причинната връзка между него и увреждането, са непредвидими и неизбежни. Съдът е приел, че липсва легално определение на понятието "лекарска грешка", че същото се извежда от позитивната правна уредба. Взета е предвид разпоредбата на чл.79 ЗЗ, според която медицинската помощ в Република България се осъществява чрез прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии, съответно на чл.80 ЗЗ, съгласно която качеството на медицинската помощ се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл.5, т.4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. Прието е, че установените основни принципи на правото на медицинска помощ в чл.81, ал.2 ЗЗ са своевременност, достатъчност и качество на медицинска помощ. С оглед на посочената правна уредба е формиран извод, че отговорност при "лекарска грешка" възниква при всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар за и при извършването на изследвания, консултации, лечение и др.медицински дейности, вкл. при недиагностициране на заболяване и поставянето на неправилна диагноза, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, с основните принципи на правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което е причинено увреждане на пациента, а при смърт- на неговите близки. От фактическа страна е прието за безспорно установено, че раждането на детето Е. е започнало като нормално, но поради усложнения при изваждането на раменния пояс се е наложило да се премине към израждане по метода „М. Р.“, като детето е получило механична увреда от притискането на нерва – родовотравматична пареза на раменния сплит, причинена от преразтягане, притискане или прекъсване на брахиалния плексус. Въззивният съд е приел, че спорен между страните е въпросът дали, съобразно данните за конкретно протеклата бременност и извършените на родилката изследвания в ответната болница, действията, респ.бездействията на екипа, водещ раждането, кореспондират на утвърдените стандарти в медицината, дали увреждането на детето е било предвидимо усложнение и дали е имало първоначално основание за вземане на решение за извършване на раждането по оперативен път чрез Цезарово сечение. Посочил е, че по делото са приети неоспорени съдебно-медицински експертизи, установяващи, че добрата медицинска практика в областта на акушерството и гинекологията изисква при постъпване на родилка да се направи ултразвук, който да установи предлежанието на плода, състоянието на околоплодните води, мястото на плацентата и ориентировъчното тегло на плода, съобразяват се и всички документи на родилката, включително изследвания от фетална морфология. Приел е, че въз основа на всички показатели се прави преценка за начина на раждането, като тази преценка подлежи на промяна в хода на самото раждане. Приел е също, че допълнително влияние на преценката за начина на раждане указва наличието на гестационен диабет у майката, тъй като в този случай е характерно, че децата са с по-едър раменен пояс и при тях рискът от усложнението раменна дистокия е много по-голям. Съдът е посочил, че според експертизата при бебе над 5 кг се предприема задължително оперативно раждане чрез Цезарово сечение. Въззивния съд е приел, че в конкретния случай от неоспорените писмени и гласни доказателства е установено безспорно, че след направен от майката А. Ф. избор на екип в полза на д-р Р. З., упражняваща професията си при ответника, майката е постъпила за раждане в ответната болница на 02.04.2009г., че не е оспорено, че раждането е водено от д-р Р. З.. До излизането на главата на детето раждането е било нормално, след това се е получило затруднение при изваждане на раменния пояс на бебето и извиканият старши лекар Х. приложил метод за израждане на плода „М. Р.“, при който метод краката на родилката се отвеждат в определена позиция и се осъществява натиск на симфизата, след което се захваща бебето и се тегли максимално надолу, за да се освободи, като рамото на бебето се опира в твърдата кост - симфизата на матката. Прието е за установено, че по време на проследяване на бременността на майката е направен само един кръвен тест за изследане на кръвната захар, който е отчел нива над допустимите, специализирано изследване за гестационен диабет не е правено. Направено е по същото време едно изследване от фетална морфология, сочещо по-голям размер на плода. Приел е за безспорно, съобразно приетата епикриза, че теглото на бебето е било високо – 4.700 кг., че съмнения за гестационен диабет обуславят решение за предприемане на оперативно раждане чрез секцио. Според съда анализът на доказателствата сочи, че първоначално определения нормален начин на раждане не е бил надлежно обоснован с наличната за майката медицинска документация и извършените, респ. неизвършени изследвания на родилката при приемането й за раждане в ответната болница. Прието е, че направеното ултразвуково изследване за определяне на приблизителното тегло на плода е недостатъчно - само по два параметъра, по които не е възможно да се определи очакваното тегло на плода. Прието е също, че изследването е направено с намиращата се в приемния кабинет остаряла медицинска техника, непозволяваща измервания на четири задължителни параметъра, въпреки, че данните от феталната морфология са сочели на плод с големи размери и болницата е разполагала със съвременна апаратура за изследване на всички значими параметри, макар и в друго помещение. Изведен е извод, че по този начин не е отчетена реалната големина на плода, която е един от основните показатели за предприемане на оперативно раждане чрез Цезарово сечение. Преценен е за неоснователен доводът на ответника – жалбоподател за това, че по-качествената медицинска техника не би предотвратила увреждането. Според съда дори и ултразвуковият метод да е само помощен досежно големината на плода, а не основен, то качественото, с техника от по-висок клас, изследване, би било достатъчна ориентация за състоянието на плода и от тук за определяне на начина на раждане. Съдът е приел, че не са съобразени завишените показатели на кръвната захар на майката, установени по време на проследяване на бременността. Позовал се е на експертизата, според която това не е достатъчно за поставяне на диагноза „гестационен диабет“ и за процедиране съобразно рисковете, обусловени от това състояние, но ако повишеният показател на кръвната захар е бил отчетен, е следвало да се направят допълнителни изследвания, тъй като съществувалите съмнения за гестационен диабет обуславят решение за предприемане на Цезарово сечение, но такива допълнителни изследвания не са направени. Формиран е извод, че така, извършените и неизвършените действия не покриват изискването на установените основни принципи на правото на медицинска помощ в чл.81, ал.2 ЗЗ за своевременност, достатъчност и качество на медицинска помощ, тъй като, ако са били преценени и съобразени всички обстоятелства от значение за конкретното раждане, и са били извършени необходимите изследвания, включително качествено ултразвуково изследване на големината на плода и допълнителни изследвания за гестационен диабет, то би се стигнало до адекватно решение за начин на раждане чрез Цезарово сечение, при който начин на раждане увреждането на детето би било избегнато. Прието е, че поведението на медицинския екип е обусловило невъзможността за предвиждане на риска от настъпилото усложнение, което е в пряка причинна връзка с настъпилото увреждане. Според съда наличие на повишена кръвна захар, очакван размер на плода над 4 кг и данни от феталната морфология за по-голям плод от обичайното за съответната гестационна седмица от развитието на бебето са обуславяли очакване за усложнения при раждане по нормален механизъм и съответно е следвало да мотивира решение за раждане чрез Цезарово сечение. Прието е, че неимуществените вреди на детето са установено безспорно - пареза на дясната ръка, хипотрофия на мускулите и скъсяване на ръката с 5 см, налично е ограничение на активните движения на увредената ръка между 47 и 56%, като водеща дясната ръка е в невъзможност за използването й поради намалената й сила и невъзможността да задържа с нея предмети и да манипулира с тях. Прието е също, че е налице, освен двигателен, и сензорен дефицит, водещ до разстройство на повърхностната сетивност за болка, допир, температурен усет. Парезата е засегнала мускулите на раменната става, мишницата, предмишницата, китката и пръстите и това определя ограничения в ежедневните дейности. Състоянието на детето не е обратимо, не се очаква подобрение, ако физиотерапията се прекъсне ще се стигне до влошаване на състоянието на ръката. Физиотерпията за ищцата Е. Д. ще бъде поддържаща и доживотна, а в случай на прекъсването й, ще се загуби възможността за движенията, които в момента детето може да извършва. При тези съображения е изведен извод за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната болница на основание чл.49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществените вреди на ищцата Е. Д.. Прието е, че във въззивните жалби не се съдържа оплакване за завишен размер на присъденото обезщетение от 75000 лв., че същото е определено законосъобразно при отчитане на всички обстоятелства от значение. Съдът е приел, че имуществените вреди на ищцата А. Ф. са установени от неоспорените свидетелски показания на Ф., Т. и М., според които за лечението на детето ищцата е изразходвала средства, тъй като процедурите по Здравна каса не са били достатъчни. Налагали са се домашни посещения на физиотерапевт – по 20 лв. на една процедура, В. - терапия - специфичен точков масаж за стимулиране на мускулатурата - по 20 лв. при 10 посещения месечно, две посещения в У. за лечение по специфичен метод, терапия от есента на 2010г. чрез водна гимнастика, продължаваща и до момента. Посочил е, че според медицинската експертиза всички ползвани методи по различни физиологични механизми активират двигателните функции, а процедурите, за които лечението по Здравна каса е безплатно, не са достатъчно, без рехабилитацията, която е провеждана, ръката на пострадалата нямаше на има наличната 50% активност. С оглед на посоченото е преценен за законосъобразен извода на първоинстанционният съд за основателност на претенцията в размер на 17 141.82 лв., поради доказаната необходимост от процедури извън платените по Здравна каса, които процедури са били извършвани със средствата на ищцата. При тези съображения съдът е направил извод, че първоинстанционното решение в уважените части на исковете е законосъобразно и го е потвърдил. По правните въпроси: Съдът намира, че в настоящото производство са приложими разпоредбите на чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК в редакцията на текстовете до изменението със ЗИДГПК,обн.Д.в.бр.86/2017 г. на основание пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 108/16.05.2011 г. по гр.дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – 202 ГПК (чл. 157, ал.4 ГПК отм.), а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. С решение № 241/23.10.2013 г. по гр.дело № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е възприета съдебната практика, според която съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случай следва да се мотивира от съда. В същата насока е разрешението на правния въпрос с решение № 60/25.03.2012 г. по т.дело № 475/2012 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е възприел заключенията на вещите лица по назначените съдебно медицински експертизи, изложил е мотиви за това и ги е обсъдил наред с всички доказателства по делото. Както се отбеляза по-горе съдът е възприел и заключението на вещото лице д-р А. Ч. – първоначално и допълнително, установяващи, че според добрата медицинска практика в областта на акушерството и гинекологията при постъпване на родилка следва да се направи ултразвук, който да установи предлежанието на плода, състоянието на околоплодните води, мястото на плацентата, ориентировъчното тегло на плода, че се съобразяват и всички документи на родилката, включително изследвания от фетална морфология, че възоснова на всички показатели се прави преценка за начина на раждането, като тази преценка подлежи на промяна в хода на самото раждане. Прието е, че допълнително влияние за преценката за начина на раждане указва наличието на гестационен диабет у майката, тъй като в този случай е характерно, че децата са с по-едър раменен пояс и при тях рискът от усложнението раменна дистокия и много по-голям. Съдът е формирал извод, че първоначално определения нормален начин на раждане не е бил надлежно обоснован с наличната за майката медицинска документация и извършените, съответно неизвършени изследвания на родилката при приемането й за раждане в ответната болница-сега касатор. Приел е, че направеното ултразвуково изследване за определяне приблизителното тегло на плода е било недостатъчно – само по два параметъра, по които не е възможно да се определи очакваното тегло, че не са съобразени завишените показатели на кръвната захар на майката, установени по време на проследяване на бременността. Възприето е заключението на вещото лице по назначената СМЕ, че това не е достатъчно за поставяне на диагноза”гестационен диабет” и за процедиране съобразно рисковете, обусловени от това състояние, но ако повишеният показател на кръвната захар е бил отчетен е следвало да се направят допълнителни изследвания, тъй като съществувалите съмнения за гестационен диабет обуславят решение за предприемане на Цезарово сечение, че такива допълнителни изследвания не са направени. С оглед на тези съображения е изведен извод, че са налице предпоставките на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на лечебното заведение, ответник по исковете, тъй като медицинския екип, извършил конкретното раждане е допуснал нарушение на установените правила и медицински стандарти. В тази насока съдът е извел извод, че ако са били преценени и съобразени всички обстоятелства от значение за конкретното раждане и са били извършени необходимите изследвания, включително качествено ултразвуково изследване на големината на плода и допълнителни изследвания за гестационен диабет би се стигнало до адекватно решение за начин на раждане чрез Цезарово сечение, при който начин на раждане увреждането на детето би било избегнато. Изрично е формиран и извод, че поведението на медицинския екип е обусловило невъзможността за предвиждане на риска от настъпилото усложнение, което е в пряка причинна връзка с настъпилото увреждане. Решаващите правни изводи на въззивния съд са в съответствие с цитираната практика на ВКС. С оглед на това съдът преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по л.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 220/02.10.2015 г. по гр.дело № 2314/2015 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С решение № 12/16.02.2016 г. по гр.дело № 2184/2015 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд съгласно чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Според съдебния състав възприетата практика на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК съответства на задължителните указания, дадени с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК, с което е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираните от жалбоподателя решение № 111/13.06.2016 г. по гр.дело № 6121/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 250/21.12.2015 г. по гр.дело № 3897/2015 г. на ВКС, I г.о., решение 27/02.02.2015 г. по гр.дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290 ГПК. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение са обсъдени всички доказателства по делото – писмени, гласни доказателства, както и заключенията на съдебно медицинските експертизи, и въз основа на тях са формирани изводи относно приетите за установени правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Обсъдени са и всички доводи на страните, които са от значение за решението по делото. Следователно предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос не е установена. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 205/26.11.2010 г. по т.дело № 218/2010 г. на ВКС е възприета практиката на ВС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. – т.II, с която са дадени задължителни указания по приложението на чл.52 от ЗЗД и критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Като примерни критерии, релевантни за размера на обезщетението в случай на причинена смърт, са посочени възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта. Извън общите критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на разглеждания правен спор. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на детето Е. Д. са съобразени установените конкретни обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението както следва: пареза на дясната ръка, хипотрофия на мускулите и скъсяване на ръката с 5 см., налично ограничение на активните движения на увредената ръка между 47 и 56%, като водеща дясната ръка е в невъзможност за използването й поради намалената й сила и невъзможността да задържа с нея предмети и да манипулира с тях, наличие, освен на двигателен и сензорен дефицит, водещ до разстройство на повърхностната сетивност за болка, допир, температурен усет. Съобразено е обстоятелството, че парезата е засегнала мускулите на раменната става, мишницата, предмишницата, китката и пръстите и, че това определя ограничения в ежедневните дейности, че състоянието на детето не е обратимо, не се очаква подобрение, ако физиотерапията се прекъсне ще се стигне до влошаване на състоянието на ръката. Преценено е и, че физиотерпията за ищцата Е. Д. ще бъде поддържаща и доживотна, а в случай на прекъсването й, ще се загуби възможността за движенията, които в момента детето може да извършва. Изводите на въззивния съд са съобразени с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. С оглед и на това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК – в редакцията на текста до изменението със ЗИДГПК, обн.Д.в.бр.86/2017 г. по четвъртия въпрос от изложението: следва ли да отговаря по реда на чл.49 ЗЗД юридическо лице, когато противоправното поведение на служителя му не е осъществено при или по повод на възложена от юридическото лице работа. Въпросът не е правен, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че четвъртият въпрос от изложението не е правен. Не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.2 ГПК в указаната по-горе редакция. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. С решение № 538/19.12.2012 г. по гр.дело № 208/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС, изразена в постановления № 7/1958г., №7/1959 г., №4/1961 г. и №17/1963 г. на Пленума на Върховния съд. Според същата практика отговорност по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата и когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него, в който случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Приема се, че отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа и същата не възниква, когато увреждането е резултат на лични отношения между причинителя и увредения, макар и тези лични отношения да са възникнали при или по повод изпълнението на възложената работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е предвидена от закона за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо обезщетение на пострадалите. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С решаващите правни изводи в обжалваното решение съдът е приел, че са налице предпоставките на чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на лечебното заведение – ответник по исковете Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение [фирма] [населено място] за обезщетяване неимуществените вреди на ищцата Е. Д. и за обезщетяване имуществените вреди на ищцата А. Ф.. Правните изводи съответстват на цитираната практика на ВКС и с оглед на това съдът преценява, че не е налице сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК /редакцията на текста до изменението, обн. В Д.в.бр.86/2017 г./ по поставените въпроси от жалбоподателя Първа специализирана акушеро-гинекологична болница за активно лечение [фирма] [населено място], чрез адв. Е. С.. С оглед изхода на делото разноски по делото за адвокатско възнаграждение на адв. Л. Н. на основание чл.38,ал.2 ЗА не следва да се присъждат, поради липса на данни същата да е упълномощена да представлява ответниците по касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение