Определение № 1867 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 863/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Авис България” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Гл. Датова от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 74/01.02.2024 г., постановено по в. т. д. № 687/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 3 търговски с-в, с което е потвърдено решение № 738/07.06.2023 година, постановено по т. д. 857/2022 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-5 с-в, с което са уважени предявените от „Уно Моменто” ООД срещу „Авис България” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 44892 лв. - платена на отпаднало правно основание поради разваляне на договора за недоставена стока по проформа-фактура № 17/07.10.2020 г. на стойност от 89784 лв. с ДДС и основание за плащане - замразено пилешко филе произход Б.; 2) 67299,16 лв. - платена на отпаднало правно основание поради разваляне на договора за недоставена стока по проформа-фактура № 19/05.11.2020 г. на стойност от 90299,16 лв. с ДДС и основание за плащане - замразен обезкостен свински джолан Полша, ведно със законната мораторна лихва върху главните парични притезания от подаване на исковата молба до окончателното им заплащане; 3) 411,54 лв. - законна мораторна лихва върху главницата от 44892 лв. и 4) 616,96 лв. - законна мораторна лихва за забава върху главницата от 67299,16 лв., изтекли за периода от 09.04.2022 г. до 11.05.2022 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се установявало правнорелевантното обстоятелство, че доставките по процесните два договора за търговска продажба на хранителни стоки да са осъществени изцяло, въззивният съд е достигнал до незаконосъобразния фактически извод, че продавачът по двете договорни правоотношения не е изпълнил изцяло насрещно поетата престация – да достави на купувача стоките, предмет на двата договора за търговска продажба, в количеството, което е уговорено. Счита, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като поради неправилното съждение, че не е подаден в законоустановения срок писмен отговор на допълнителната искова молба, не е разгледал релевираните в него правни доводи за неоснователност на предявените искове. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „При неформалните търговски сделки за покупко-продажба следва ли приложение на намерят общите правила на Търговския закон за търговската продажба за уговорките между страните, и съдът задължен ли е да се съобрази с тези правила и да ги обсъди в мотивите на решението, като обвърже твърденията на страните и косвените писмени доказателства, отразяващи техни отделни уговорки? При липса на конкретни писмени уговорки между търговците правилно ли е съдът да приема за неосъществили се фактите, за които няма писмени документи или прилага общите правила на закона? Обвързан ли е съдът със задължение да съобрази материалния закон, при липса на изрични писмени договорки или може да приеме фактите, за които няма писмено доказателство за неосъществили се между страните търговци, на които законът изрично позволява неформалност при договаряне?”; 2. „При липса на писмената форма в отношенията между търговци следва ли да се приложи чл. 327 ТЗ, съобразно който срокът за плащане на цената е при получаване на стоката? Самото плащане на цената удостоверява ли получаване на стоката, при липса на „уговорено друго между страните”?; 3. „При липса на приета писмена форма в отношенията между търговци плащането на цената, след издаване на валидна и неоспорена данъчна фактура, приема ли се като релевантно доказателство за получаване на стоката, след като страните по сделката са избрали отношенията между тях да са неформални? В случай че не се приема, то в неформалните търговски отношения задължен ли е продавачът да се снабди с отделен от фактурата писмен документи за конкретно направена доставка? След като законът освобождава търговците от формалност в отношенията им, има ли право съдът да изисква писмено доказателство за доказване на даден факт, в случая на доставка, и при непредставянето му, при установени неформални отношение, да приеме този факт за неосъществил се?”; 4. „При липса на установено писмено начало в дадени търговски отношения съгласно чл. 293 ТЗ и при нередовно водено счетоводство на купувача кои са доказателствата, които биха били достатъчно на съда да установи приемане на стоката, при направени няколко плащания след издаване на фактура, за които не са представени доказателства по делото, че са направени като авансови?”; 5. „Данъчна фактура, осчетоводена в счетоводството на продавача, достатъчно основание ли е за доказване изпълнението на задължението за предаване на стоката от продавача на купувача, при условие че по нея има плащане и че съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ между страните няма уговорено друго?”; 6. „Данъчна фактура, осчетоводена в счетоводството на продавача, достатъчно основание ли е за доказване изпълнението на задължението за предаване на стока от продавача на купувача, при условие че по нея има плащане и че съгласно чл. 327, ал. 1 ТЗ между страните няма уговорено друго, и при условие че предадената стока подлежи на постоянен контрол от допълнителни органи - в случая Агенция по храните, и може да бъде проследена нейното местоположение във всеки един момент?”; 7. „При липсата на писмени документи по търговска сделка издаването на фактура от продавача и плащането на продажната цена по нея от купувача установява ли реалното предаване на стоката?”; 8. „При липса на писмени документи между страните-търговци и нередовно водено счетоводство на същите за установяване от една страна наличие на изпълнение, а от друга страна направено възражение за неизпълнение с помощта на какви доказателствени средства съдът установява коя е изправната в спора страна?” (по тези материалноправни и процесуалноправни въпроса се твърди противоречи с формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС с решение № 71/8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК; решение № 92/7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 478/2010 г., II т. о., ТК; решение № 96/26.11.2009 г. на ВКС по т. д. № 380/2009 г., I т. о., ТК; решение № 42/19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК; решение № 30/8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК; решение № 118/5.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 491/2010 г., II т. о., ТК; решение № 211/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г., II т. о., ТК и решение № 109/7.09.2011 г. на ВКС по т. д. № 465/2010 г., II т. о., ТК); 9. „При оспорване на писмени доказателства, в случая издадените от продавача фактури и търговски документи, следва ли да се открие нарочно производство по оспорването им?”; 10. „Следва ли съдът да обсъди всички събрани по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства - свидетелски показания? Ако е задължен да стори това, следва ли съдът да обсъди тези доказателства в тяхната цялост?”; 11. „Ако не възприема за достоверни показанията на свидетел, разпитан по делото, допустимо ли е само на това основание съдът да не ги обсъди въобще или трябва изрично да посочи защо ги приема за недостоверни?” и 12. „Налице ли е извършено от съда процесуално нарушение по делото и нарушено ли е правото на защита на страната поради липса на обсъждане на твърденията на страните в допълнителната искова молба и в постъпилия допълнителен отговор на искова молба, след като производството се развива по реда и правилата на търговските спорове, предвидени в чл. 365 и сл. от ГПК?” (по тези процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 447/18.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1964/2010 г., IV г. о., ГК; решение № 182/13.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 657/2018 г., III г. о., ГК; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о., ГК; решение № 118/11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК и решение № 22/4.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2644/2018 г., IV г. о., ГК). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като по този начин ги е възприел като свои, е счел, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването ѝ в дневника за покупките и продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата - съгласно ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението за плащане. Изяснил е, че по отношение на факта дали стоката, предмет на договора за покупко-продажба, е приета от купувача, с решения № 198/13.05.2016 г. по т. д. № 2741/2014 г. и № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 3210/2015 г., във връзка с разрешен правен въпрос за правното значение на осчетоводяването на фактурата за покупко-продажба от купувача, включването ѝ в дневниците за покупки и ползването на данъчен кредит, е прието, че по аргумент на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДДС, според която данъчното събитие възниква от датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена, упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача при продажбата на родово определени вещи има правно значение на признание за получаването на стоката. Счел е обаче, че константно в съдебната практика, вкл. и в цитираната от въззивника (решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/ 2009 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. и др.) е изложено разбирането, че първичните счетоводни документи и вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото. В конкретния случай фактура № 54/07.10.2020 г. е издадена за цялото количество стока, заявена от купувача - 20640 кг. замразено пилешко филе. Не било спорно, а и от доказателствата се установявало, че стоката е платена от купувача с платежни нареждания от 08.10.2020 г., 09.10.2020 г., 10.10.2020 г. и 12.10.2020 г., всички с основание - проформа фактура № 17/07.10.2020 г. (за сумата от 89784 лв. с ДДС). Според апелативният съд фактура № 54 е съставена със задна дата, тъй като последното плащане на стоката от 12.10.2020 г. е по проформа фактура № 17, а не по фактура № 54. Доколкото с представения търговски документ № 1807 ответникът твърди, че стоката по тази фактура е доставена на 07.10.2020 г., то не може да се обоснове аргумент по правилата на формалната и правна логика, че получаването и заплащането на стоката е мотивирано с проформа фактурата, а не с оригиналната фактура - именно тя е следвало да бъде отразена в счетоводството като документ, който установява доставката. Тъй като не било спорно между страните, че половината от заявеното количество - 10320 кг. пилешко месо, е доставено от ответника, е следвало да се приеме, че купувачът е очаквал, че доставката ще бъде осъществена в пълен обем, поради което той е включил фактура № 54 в дневника за покупките. Съобразно фактическите изводи на ССЕ се установявало, че въз основа на „Складова разписка завеждане” в сметка 302.8 „Стоки-склад Слънчев бряг” ищецът е отчел само доставената стока от 10320 кг, на стойност 37410 лв., а неполучената е завел към сметка 302.7 „Стоки на път”. Впоследствие, с оглед протокол за разваляне на договора и покана за плащане от 07.04.2022 г. той е осчетоводил по сметка 1090 „Други вземания от доставчици-Авис България ЕООД” стойността на неполучената стока от сметка 302.7 „Стоки на път” в размер на 37410 лв. и половината от внесеното ДДС за сумата от 7482 лв. В подкрепа на доводите, че ищецът е разчитал предплатените стоки да бъдат доставени, били и показанията на разпитаните свидетели А. С. и Я. Л.. Анализирайки тези гласни доказателствени средства, САС е достигнал до правния извод за необоснованост на довода на въззивника, че тези свидетели били заинтересовани от изхода на настоящия спор, а твърдението, че техните субективни възприятията не били преки, счел за неоснователен. Свидетелите заявили, че са присъствали няколкократно на телефонни разговори между управителя на „Уно моменто” ООД и представител на „Авис България” ООД, на име Т.. Разговорите се провели относно стока, която е платена, но недоставена на купувача. Св. Л. заявявал, че той лично се е интересувал от стоката, тъй като поръчвал на „Уно моменто” месо за обектите си. Присъствал няколко пъти на спорове (караници) по телефона между Г. (управителя на „Уно моменто” ООД) и Т.: „Пред мен той няколко пъти е звънял на това лице – Т., и се караха. Той постоянно го уговаряше, че ще му достави самата стока, но реално това не се случи”. При съвкупния анализ на тези доказателствени средства САС е достигнал до правното съждение, че независимо от включването на фактура № 54 в дневника на покупките и ползването на данъчен кредит от ищеца това обстоятелство не може да се квалифицира като признание на купувача за получаването на пълния обем от заявената стока от 20640 кг. пилешко филе. В този смисъл, въззивният съд е изяснил, че в тежест на продавача е да докаже изпълнение на задължението за доставка на стоката, като този факт не бил установен по настоящото дело. Счел е представените с отговора на исковата молба търговски документи № 1846 и № 1807 за доставка на процесните стоки, както и извлеченията от дневника за продажби за частни свидетелстващи документи, които не са с достоверна дата, но тъй като са съставени едностранно от ответника и удостоверяващи изгодни за него обстоятелства, те не притежават обвързваща съда доказателствена сила. Изяснил е, че такава доказателствена стойност биха имали стоковите разписки или приемателно-предавателните протоколи за предаване на стоката, товарителници, пътни листа за превоз на стоката с хладилен транспорт (с описание на транспортното средство, планирания маршрут и имената на шофьора), протоколи за предаване на ветеринарномедицинските документи, които удостоверяват спазването на ветеринарномедицинските изисквания за търговия и транспорт на храни от животински произход, но такива документи не били представени по делото. За пълнота на изложението апелативният съд е изтъкнал, че липсата на доказателства за доставката на стоките е анализирана и в приетата по делото ССЕ, изготвена от в. л. З., според която в счетоводството на „Авис България” ЕООД фактурите за продажба на процесните стоки не са отразени в съответствие с нормативното изискване по чл. 6, ал. 1 ЗДДС, а именно - не са обосновани с документи, удостоверяващи мястото на предаване, вида и количеството на предадените на „Уно Моменто” ООД стоки. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С първите осем правни въпроси, които са обобщени от касационната инстанция, касаторът иска да се изясни какви са правните способи за установяване на извършената от продавача престация по неформален договор за покупко-продажба - да прехвърли правото на собственост върху родовопределените стоките, предмет на продажбения договор, чрез тяхното индивидуализиране – с предаване на владението върху тях на купувача (арг. чл. 24, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), както и дали с осчетоводяване при страните по продажбеното правоотношение на фактури, удостоверяващи този възмезден транслативен договор, е доказан фактът на предаване на стоките от продавача на купувача при уговорената продажна цена, която е заплатена от купувача на продавача. Въззивният съд не е разрешил тези правни въпроси в противоречие с казуалната практика на ВКС, вкл. и тази, която е посочена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. САС е счел, че отразяването на фактурата в счетоводството на купувача, включването ѝ в дневника за покупки и продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата - съгласно ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението за плащане. Позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, е приел, че по аргумент на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДДС, според която данъчното събитие възниква от датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена, упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача при продажбата на родово определени вещи има правно значение на признание за получаването на стоката. Но от друга страна, е пояснил, че съгласно константната съдебна практика, вкл. и в цитираната от въззивника (решение № 42/19.04.2010 г. по т. д. № 593/ 2009 г., решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2008 г. и др.) първичните счетоводни документи и вписванията в счетоводните книги следва да се преценяват от съда според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по делото. В този смисъл са и правните норми, уредени в чл. 55, ал. 1 ТЗ и чл. 182 ГПК, поради което счетоводните записвания, дори и когато са редовно водени, следва да бъдат преценявани с оглед на всички събрани по делото доказателства – и когато удостоверяват неизгодни за търговеца, който е осчетоводил първичните счетоводни документи, правнорелевантни факти (арг. чл. 175 ГПК). Именно това е сторил и въззивният съд, когато е установявал правнозначимото обстоятелство дали продавачът е изпълнил точно в количествено отношение правното задължение да предаде на купувача в пълен обем стоките, предмет на процесните два договора за търговска продажба. При съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни (чрез разпита на свидетели), вкл. и с използване на способите за изясняване на взаимовръзките на фактите в обективната действителност (чрез приетите ССЕ) и прилагането на правилата на формалната логика, апелативният съд е достигнал до фактическия извод, че макар и процесните фактури да са били осчетоводени при купувача, като уговорената продажна цена е заплатена авансово, това обстоятелство не доказва по несъмнен начин, че стоките, описани в тези първични счетоводни документи, са доставени от продавача на купувача в уговореното количество, поради което въз основа на „Складова разписка завеждане” в сметка 302.8 „Стоки-склад Слънчев бряг” ищецът е отчел само доставената стока, а неполучената е завел към сметка 302.7 „Стоки на път”. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи САС е достигнал до правното съждение, че независимо от включването на фактурите в дневника на покупките и ползването на данъчен кредит от ищеца това обстоятелство не може да се квалифицира като признание на купувача за получаването на пълния обем от заявената стока. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота на изложението трябва да се изясни, че съгласно правната норма на чл. 113, ал. 1 ЗДДС всяко данъчно задължено лице - доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга при получаване на авансово плащане, като по силата на чл. 25, ал. 7 ЗДДС, когато е извършено цялостно авансово плащане по доставка, до който фактически извод е достигнал въззивният съд, данъкът става изискуем при получаване на плащането, поради което той следва бъде заплатен през съответния данъчен период, респ. данъчно задълженото лице да упражни право да приспадне от данъчните си задължения по този закон данъчния кредит. А по силата на чл. 78, ал. 4 ЗДДС когато облагаемата доставка е развалена, регистрираното по ЗДДС лице е длъжно да коригира размера на ползвания данъчен кредит независимо дали авансово платената сума му е възстановена, прихваната или уредена по друг възмезден начин и дали доставчикът му е издал кредитно известие. Следователно, самият факт на включване на процесните фактури от купувача в дневниците за покупките и продажбите и упражняването на правото на ползване на данъчен кредит не доказва по категоричен начин изпълнението на продавача на своето основно правно задължение по договора за търговска продажба - да прехвърли правото на собственост върху стоките, предмет на тази възмездна транслативна сделка, и да предаде тяхното владение на купувача, в случай че това обстоятелство се опровергава от останалите събрани по делото доказателства (арг. чл. 182 ГПК). Деветият процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като той не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, респ. касаторът не е обосновал връзката на този правен въпрос с конкретно правно съждение на въззивния съд, поради което не е налице общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От една страна, ищецът-купувач не е оспорвал, че процесните фактури и търговски документи са издадени от ответника-продавач, както е удостоверено в тях, т.е. не е искал опровергаване на тяхната формална доказателствена сила (автентичността им), а от друга, тези документи като частни свидетелстващи, дори и да удостоверяват неизгодни за техния издател правнорелевантни факти, не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което тяхната доказателствена стойност в гражданския процес се преценява с оглед на всички останали доказателствена по делото (арг. чл. 175 ГПК), поради което по отношение на тяхната вярност не е допустимо да се открива производство по чл. 193 ГПК. Нещо повече, с допълнителната искова молба ищецът е оспорил не тяхната истинност, в частност вярност, а тяхната доказателствена стойност с твърдение, че едностранно удостоверените в тях от продавача факти не отговарят на обстоятелствата от обективната действителност, поради което съдилищата по съществото на спора не са имали повод да преценяват дали да се открива производство по оспорване истинността (автентичността или верността) на тези документи по реда на чл. 193 ГПК. Поставените десети и единадесети процесуалноправни въпроси, макар и да отговарят на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не са решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решения (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Те са свързани с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касатора казуална практика на ВКС). Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че само с факта на осчетоводяването на едностранно съставените от продавача фактури – чрез включването им в дневниците за покупки и продажби, респ. при авансовото заплащане на стоките, предмет на договорите за търговска продажба и ползването на данъчен кредит, не се установява по несъмнен начин доставката на цялото уговорено количество стоки, тъй като това обстоятелство е опровергано от останалите събрани по делото доказателства, вкл. и от субективните възприятия на свидетелите (относно този правнорелевантни факт). Апелативният съд, при приложението на разпоредбата на чл. 172 ГПК, е изложил правни съображения защо счита за неоснователни поддържаните във въззивната жалба правни доводи както за заинтересованост на разпитаните свидетели от изхода на правния спор, предмет на делото, така и за обстоятелството, че чрез тези гласни доказателствени средства не се установява пряко твърдения от ищеца факт, че процесните стоки не са доставени от купувача на ответника. По същество с тези процесуалноправни въпроси се поддържа правен довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на въззивното решение, но, както бе изяснено, касационният съд може да се произнесе по тези оплаквания за неправилност на обжалваното решение само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правни съждения са относими и към поставения последен (дванадесети) процесуалноправен въпрос. С писмения отговор на допълнителната исковата молба ответникът е изложил своето правно съждение за неоснователност на правните доводи на ищеца относно доказателствената сила на представените с отговора на исковата молба фактури и търговски документи, с които продавачът е целял да докаже основателността на своето фактическо твърдение, че е доставил на купувача цялото количество хранителни стоки, удостоверени в първичните счетоводни документи. Именно по тези правнорелевантни обстоятелства се е съсредоточил правният спор пред съдебните инстанции по същество, които са разгледали тези правни доводи на ответника, поддържани и във въззивната жалба, за неоснователност на предявените кондиционни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е поиска присъждане на съдебни разноски пред касационната инстанция, но то се явява неоснователно поради неговата недоказаност – не е установено, че такива са извършвани в производството пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд