Определение № 713 от 10.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 306/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и „А. Б.В.”, Х. срещу решение № 1808 от 08.11.2012 г. и решение № 1459 от 01.07.2013 г., постановени по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд, както и по частна жалба на ”А. Б.В.”, Х. срещу определение № 1578 от 007.2013 г. по същото дело. К. [фирма], [населено място] обжалва решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд изцяло като недопустимо поради постановяването му в полза на страна, която е предявила чужди права пред съда по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК (чл. 15, ал. 2 ГПК /отм./), с твърдението, че процесният договор от 21.10.2003 г. не е сключен от ищеца „А. Б.В.”, Х., а от друго, различно от него юридическо лице – ”А. Б. Б. В., представлявано от директорите си Д. Тофийлд и М. ван де Хееткамп, които физически лица са подписали и посочения договор. При условията на евентуалност се поддържа частична недопустимост на въззивния акт и по-конкретно, в частта, с която е уважена претенция за законна лихва в размера, надвишаващ договорената и присъдена неустойка, тъй като е налице произнасяне по непредявен иск за превишаващи неустойката вреди, както и в частта, с която са уважени претенциите за законна лихва върху присъдената с решението главница и неустойка за забава от датата на образуване на делото (22.12.2005 г.) до окончателното им изплащане. Според касатора, едновременното присъждане на уговорената между страните наказателна неустойка и законна лихва е недопустимо. Счита, че доколкото по делото няма предявен иск по чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за по-големи от уговорената неустойка вреди, то присъждането на законната лихва в размера, надвишаващ уговорената неустойка, представлява произнасяне по непредявен иск. Изразява несъгласие и с присъждането на законна лихва върху главницата по договора и върху неустойката от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане, като поддържа становище, че обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД може да се претендира и присъжда само и единствено при условие, че страните не са уговорили предварително размера и формата на санкцията за забавено плащане (неплащане). По същите съображения, с които е обоснована недопустимостта (изцяло или частично) на решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г., се твърди и неправилност на този акт. Като допълнителен аргумент е релевирано и отсъствието на изрично произнасяне по твърдението, че в процесния договор от 21.10.2003г. е обективирана новация и че същата е нищожна на две основания – поради невъзможен предмет и поради липса на кауза. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора [фирма] се иска допускане на касационното обжалване на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по следните въпроси: „ 1. При положение, че в процеса са предявени искове от юридическо лице, което не е страна по материалното (договорното) правоотношение, представлява ли ищецът „надлежна” страна в процеса поради претендираното от него чуждо материално право и притежава ли той процесуалната легитимация за водене на исковете, съответно длъжен ли е съдът да следи служебно за надлежната процесуална легитимация на страните в процеса; 2. Допустимо ли е кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3. Следва ли да се присъди обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ако страните са уговорили в договора неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение”. В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивния акт със задължителната практика на ВКС касаторът се позовава съответно: по първия въпрос – на решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ІV г. о.; решение № 487 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/2010 г. на ІV г. о. и решение № 164 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1571/2009 г. на ІV г. о., а по другите два въпроса – на решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на І т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е заявено по въпросите: „ 1. При положение, че претенциите за неустойка (по чл. 92, ал. 1 ЗЗД) и законна лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) не могат да се кумулират в едно производство, а кредиторът има право на избор за това коя от тях да заяви, допустимо ли е да се присъжда разликата до по-големия размер между неустойката и законната лихва; 2. При разминаване в размера на уговорената неустойка и законната лихва по конкретното вземане необходимо ли е кредиторът-ищец да предяви отделна претенция по реда на чл. 92, ал. 1, изр. 2 във вр. с чл. 82 ЗЗД за превишаващата разлика (между неустойка и лихва) или тази разлика може да се присъжда в процес, в който са предявени само кумулативни претенции по чл. 92 и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; 3. При присъдена от съда неустойка за забавено плащане на парично задължение, допустимо ли е съдът да присъжда като обезщетение и законна лихва върху присъдените суми за главница и неустойка за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на посочените по-горе суми”. Наличието на противоречие в съдебната практика е аргументирано със следните решения на ВКС: решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на І т. о.; решение № 73 от 29.06.2011 г. по т. д. № 683/2010 г. на І т. о.; решение № 1823 от 27.10.1995 г. по гр. д. № 2879/1994 г. на V г. о.; решение № 28 от 2502.2010 г. по т. д. № 440/2009 г. и решение № 230 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ІІ т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК се поддържа по следните въпроси: „ 1. Кои са индивидуализиращите белези на едно чуждестранно юридическо лице и кой закон (този по съответната им чуждестранна регистрация или българският) следва да бъде прилаган от съдилищата в Република България при преценка на тяхната материалноправна и процесуална легитимация; 2. Въпроси свързани с характеристиките на правната фигура на новацията, регламентирана от разпоредбата на чл. 107, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: Кои са необходимите и достатъчни изменения в едно задължение, за да се приеме, че е налице подновяване на задължението и че задължението вече е ново – продължаване на срока му, уговаряне на междинни падежи, включване на трето лице като поръчител на задължението и др.; При новиране на задължението кредиторът следва ли да доказва в процеса предхождащите новирането права и задължения, тяхната действителност и валидност; Първоначалното задължение представлява ли основание за сключване на новото и в какво съотношение се намират старото и новираното задължение; При предявяване на вземането пред съд кои елементи от старото и от новото задължение подлежат на доказване при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца; 3. Въпросите за съотношението между неустойка и лихва, за които се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Значимостта на първия въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото е аргуменитрана с липсата на съдебна практика, а на въпросите за съотношението между неустойка и лихва – с наличието на противоречива съдебна практика, включително и на решения на ВКС, постановени в производството по чл. 290 ГПК. К. [фирма], [населено място] обжалва решение № 1808 от 08.11.2012 г по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е осъден да заплати на ”А. Б.В.”, Х. солидарно с [фирма], [населено място] сумата 78 841.93 щ.д. – главница по договор от 21.10.2003 г. и сумата 7 884.19 щ д. – неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на образуване на делото (22.12.2005 г.) до окончателното им изплащане, в частта за солидарното му осъждане за сумата 8 364.37 щ. д., представляваща разликата между присъдената неустойка и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта за присъдените в полза на ищеца разноски по делото. Посоченият касатор поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди, че при установяване на фактическата обстановка съдът неправилно е интерпретирал някои от доказателствата по делото, позовал се е на недопустими доказателства, които са изключени от доказателствения материал и не е взел предвид други доказателства от съществено значение за решаването на спора. Излага подробни съображения в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество теза за отсъствие на предпоставките за ангажиране на отговорността му като поръчител за процесните вземания поради това, че: не е доказана активната материалноправна легитимация на ищеца по исковете, доколкото не е установено именно той да е страна по процесния договор от 21.10.2003 г.; липсват доказателства за наличието на каквито и да е отношения между [фирма] и ”А. Б.В.”, Х., предхождащи сключването на договора от 21.10.2003 г., в т. ч. „стоков кредит”, посочен в него като основание за подписването му; представените по делото доказателства – фактури, товарителници, ЧМР и разпечатка от информационната база на Митница-П. не установяват твърдението на ищеца за извършени доставки, съответно за дължими по тях суми. Изрично оплакване е заявено и срещу едновременното присъждане на неустойка за забава, разликата между неустойката и по-големи вреди (лихва) и законната лихва върху една и съща главница – сумата 78 841.19 щ. д., с твърдението, че по същество всяка една от тези претенции съставлява различен начин на обезщетение за едно и също неизпълнение и едновременното им уважаване е недопустимо. Като допълнителен аргумент за недължимост на неустойката е посочена алтернативността на това възражение и неупражненият избор от страна на гаранта. По отношение на сумата 8 364.37 щ. д., представляваща разликата между договорената 10% неустойка и лихвата по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е заявено оплакване за неправилно определяне на правната квалификация на тази претенция като такава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не като претенция по чл. 92, ал. 1, изр. 2 във връзка с чл. 82 ЗЗД, както и за недопустимост на решението в тази му част. Освен това, при условията на евентуалност се поддържа, че посоченият иск е недоказан предвид липсата на доказателства за реалното настъпване на вреди, превишаващи размера на неустойката, както и с оглед обстоятелството, че размерът на законната лихва върху сумата, за която е уважен главният иск срещу [фирма], е много по-малък от размера на начислената неустойка върху тази сума, т.е. за ищеца не са налице вреди, надвишаващи размера на неустойката. К. [фирма] поддържа допускане на касационното обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: „ 1. Кои са данните (белезите), които идентифицират едно търговско дружество (вкл. и чуждестранно търговско дружество) и в случай на съвпадение на част от индивидуализиращите данни (белези) с тези на друго дружество кои идентификационни данни имат приоритет; 2. Дали в случаите, когато е необходимо да се идентифицира чуждестранен търговец, при преценката на този въпрос следва да се изхожда от националното право на държавата по регистрация на търговеца и чия е тежестта за доказване на националното право; 3. Когато се претендира вреда, превишаваща размера на договорената неустойка, следва ли тази вреда да е реално настъпила или тя може да бъде хипотетична и по-конкретно: когато чуждестранен търговец, който не извършва дейност на българския пазар, претендира заплащане на разликата между уговорената неустойка и вреди, надвишаващи размера на неустойката до размера на законната лихва, то следва ли този търговец да доказва реалното настъпване на вреда в претендирания размер; Може ли да се презюмира, че такъв търговец търпи вреда в размер на законната лихва за РБългария, независимо от това, че такава вреда не е настъпила реално и че размера на законната лихва в страната по регистрация на търговеца, която е и страната, където търговецът е установен, е различен от размера на законната лихва в РБългария; 4. Когато съгласно договора задължението на поръчителя е алтернативно (напр. в настоящия случай за плащане на неплатена от длъжника тримесечна вноска или чрез реализация на бъдеща продукция или по друг начин), необходимо ли е, за да може задължението да бъде изпълнено от поръчителя, да е извършена индивидуализация на вида и размера на дължимата от поръчителя престация, за да стане задължението определено и изискуемо, т. е. поръчителят да изпадне в забава”. По отношение на въпроса – „Когато е договорена неустойка в глобален максимален размер върху дължимата сума, независимо от срока на забавата, допустимо ли е едновременното присъждане на тази неустойка заедно с превишаващи размера на неустойката вреди, изразяващи се в разликата между неустойката и законната лихва върху същата сума, заедно със законната лихва върху забавената сума и заедно със законната лихва за забава върху неустойката” – се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като твърдението за противоречие в съдебната практика по този въпрос е илюстрирано с няколко съдебни решения, постановени от ВКС и други съдилища: решение № 123 от 20.02.2006 г. по т. д. № 676/2005 г. на ТК; решение № 1823 от 27.10.1995 г. по гр. д. № 2879/1994 г. на V г. о.; решение № 35 от 22.01.1997 г. по гр. д. № 503/96 г. на V г. о.; решение № 597 от 06.06.2005 г. по т. д. № 914/2004 г. на ІІ т. о.; решение № 68 от 09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на І т. о. и решение № 225 от 14.03.209 г. по. д. № 1485/2008 г. на СГС. К. „А. Б.В.”, Х. обжалва решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която предявените от него срещу [фирма] искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за отхвърлени съответно – за сумата 257 510.40 щ. д. и за сумата 27 288.64 щ. д., а исковете срещу [фирма] са отхвърлени съответно – за сумата 11 679.13 щ. д. и за сумата 1 126.71 щ. д.; както и в частта, с която е отхвърлено искането за осъждане на [фирма] да заплати законна лихва върху присъдената сума 15 377 щ. д., считано от образуване на делото до окончателното изплащане на тази сума. В касационната жалба е изразено несъгласие с извода на съда, че отговорността на [фирма] като поръчител по процесния договор от 21.10.2003 г. следва да се ангажира само за последните две (7-ма и 8-ма ) тримесечни вноски от общия размер на задължението, тъй като по отношение на останалите не е спазен преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Според касатора, решаващият състав не е отчел, че в случая се касае за едно единствено задължение, платимо на разсрочени вноски и че същите нямат характер на самостоятелни, периодични плащания, за да бъде прилаган посоченият срок за всяка от тях поотделно. Като необосновано касаторът „А. Б.В.”, Х. определя и решението в частта, с която е уважено възражението за прихващане на [фирма] със сумата 17 000 лв., с твърдението, че: изпълнителният лист е издаден срещу друго дружество – „А. Б.В.” – Р., а не срещу него „А. Б.В.” – В., Х.; определението за издаване на изпълнителен лист за прихванатата сума не подлежи на принудително изпълнение, тъй като не е влязло в сила предвид несъобщаването му на длъжника; прихванатото вземане не е ликвидно и не са събрани доказателства за валутната му стойност в щ. д. към датата на издаване на изпълнителния лист; доколкото въззивната инстанция е приела, че отговорността на [фирма] се ограничава само до вноски № 7 и № 8, то необосновано е техният общ размер (96 100.33 щ. д.) да се намалява със сумата по възражението за прихващане срещу вноска № 5. При условията на евентуалност, касаторът моли за отмяна на решението в посочената част поради противоречие между мотивите и диспозитива на възивния акт относно размера на сумата, с която следва да се извърши прихващането. Със същите съображения е мотивирана и неправилността на обжалваното решение в частта, с която е уважено възражението за прихващане със сумата 17 000 лв. и по отношение на ответника [фирма]. С твърдение за противоречие между мотивите и диспозитива на решението е мотивирана и жалбата, касаеща отказа на съда да присъди законната лихва върху сумата 15 377 щ. д., считано от датата на образуване на делото до окончателното й изплащане. Като значим за допускането на касационното обжалване касаторът „А. Б.В.”, Х. поставя въпросът: „Когато по съгласие на длъжника, поръчителя и кредитора предходно/и забавено/и задължение/я на длъжника се разсрочва/т на периодични вноски, с уговорени за тях падежи, променя ли се характерът на предходното/ите задължение/я в самостоятелно обособени престации, респ. – следва ли за всяка една от вноските да се съблюдава условието по чл. 147, ал. 1 ЗЗД между кредитора и поръчителя, при условие, че последният остава отговорен заедно с длъжника за цялото дължимо от него плащане”. По отношение на този въпрос се твърди, че поради липсата на съдебна практика е от значение „за развитие на правото”. Освен това, касаторът счита, че обжалваното решение не е съобразено с приетото в съдебната практика (решение № 92 от 16.06.2009 г. по т. д. № 467/2008г. на ІІ т. о. и решение № 58 от 15.04.2009 г. по т. д. № 584/2008 г. на ІІ т. о.), че при разсрочено на части задължение срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от падежа на неизплатената вноска (респ. – преди крайния срок на целия дълг), само при кумулативната наличност на договорено и упражнено право на кредитора за предсрочна изискуемост, както и че не съответства на установената непротиворечива съдебна практика (Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.. № 795/2010 г. на ІІ т. о., решение № 175 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 68/2010 г. на Великотърновски апелативен съд и решение № 204 от 20.03.2009 г. по гр. д. № 2196/2007 г. на Софийски апелативен съд), според която изпълнението на едно задължение на части не превръща задължението в сбор от отделни периодични плащания, за всяко от които (за разлика от отделните разсрочени плащания) е безспорна приложимостта на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. К. „А. Б.В.”, Х. обжалва и решение № 1459 от 01.07.2013 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване, евентуално за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 1808 от 08.11.2012 г. чрез присъждане на законната лихва върху частта от главницата 15 377 щ. д., представляваща съгласуван в т. 5 от процесния договор размер на направените от него разходи по уреждането на спора по подписване на този договор, както и в частта, с която е оставена без уважение молбата на същото дружество за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1808 от 08.11.2012 г. поради грешка в изчисленията. Счита, че отказът на въззивния съд е необоснован, тъй като не е подкрепен с аргументи. Във връзка с основателността на молбите за допълване и за поправка на очевидна фактическа грешка касаторът препраща към съображенията в подадената от него касационна жалба (т. ІІІ и т. ІV) срещу решение № 1808 от 08.11.2012г. и към съдебната практика, цитирана във въззивната му жалба – решение № 1823 от 27.10.1995 г. по гр. д. № 2879/1994 г. на V г. о.; решение № 169 от 14.03.2009 г. по гр. д. № 873/2008 г. и решение № 204 от 20.03.2009 г. по гр. д. № 2196/2007г. на Софийски апелативен съд; решение от 20.02.2009 г. по т. д. № 1180/2007 г. на Софийски градски съд. К. [фирма], [населено място] обжалва решение № 1459 от 01.07.2013 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е уважена молбата на „А. Б.В.”, Х. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1808 от 08.11.2012 г., като [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] са осъдени да заплатят солидарно на „А. Б.В.”, Х. законна лихва върху сумата 8 364.37 щ. д., считано от 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане. Поддържа, че при постановяването му съдът е нарушил материалния закон – чл. 10, ал. 3 ЗЗД и чл. 294 ТЗ, като е допуснал олихвяването на изтекли лихви (анатоцизъм), доколкото присъдената разлика, върху която се начислява обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е именно в размер на законната лихва над уговорената неустойка. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] моли за допускане на касационното обжалване по въпросите: „ 1. Дължи ли се законна лихва от датата на исковата молба върху обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за период до предявяването на иска; 2. При присъдено от съда обезщетение за действително претърпените вреди, представляващо разлика между договорна мораторна неустойка и обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (законна лихва) на едно и също парично задължение, когато обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД надвишава размера на договорната неустойка, допустимо ли е да се присъжда и обезщетение в размер на законната лихва върху присъдената разлика, считано от предявяване на иска до окончателното й изплащане, ако това не е изрично уговорено между страните”. По отношение на тези въпроси се поддържа, че се решават противоречиво в съдебната практика, обективирана в следните актове: решение № 299 от 05.06.1992 г. по гр. д. № 380/92 г. на ВКС, V г.о.; решение № 1082 от 15.06.1995 г. по гр. д. № 1081/94 г. на V г. о.; решение № 706 от 19.07.2004 г. по гр. д. № 1922/2003 г. на ІІ т. о.; определение № 292 от 04.06.2009 г. по т. д. № 362/2009 г. на ІІ т. о.; решение от 26.06.2008 г. по гр. д. № 454/2006 г. на ОС-Кюстендил; решение № 102 от 19.05.2005 г. по в. т. д. № 76/2005 г. на Великотърновски апелативен съд и решение № 465 от 17.03.2011 г. по гр. д. № 561/2010 г. на Софийски апелативен съд. Освен това, касаторът счита, че поради липсата на изрична законова уредба и оскъдността на съдебната практика, въпросът за присъждането на обезщетение за забава в случаите, когато се кумулират лихва и неустойка, е „от значение за развитието на правото”. К. „А. Б.В.”, Х. обжалва и въззивно определение № 1578 от 01.07.2013 г. по т. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е уважена молбата на [фирма] по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ за изменение на постановеното по делото решение № 1808 от 08.11.2012 г. в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на сумата 30 053.23 лв. В частната жалба се поддържа, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът е присъдил разноски за юрисконсултско възнаграждение на ответника [фирма] за първоинстанционното производство, без такива да са били поискани нито в това производство, нито във въззивната жалба и до приключване на делото във втората инстанция. Всяка от страните оспорва жалбата на другата страна и моли за недопускането й до касационно разглеждане, респ. за оставянето й без уважение в депозиран по делото отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Всички депозирани от страните касационни жалби, както и подадената от „А. Б.В.”, Х. частна жалба – са процесуално допустими, тъй като са подадени в преклузивния срок по чл. 283, респ. чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на обжалване. С обжалваното решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г., след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 31.03.2010 г. по т. д. № 1621/2005 г. на Софийски градски съд, VІ-4 състав, Софийски апелативен съд е постановил следния правен резултат: 1. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата по т. 3 от сключения между страните договор от 21.10.2003 г. е уважен солидарно срещу ответниците [фирма] и [фирма] до размер на сумата 78 841.93 щ. д., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане; 2. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата по т. 3 от договора от 21.10.2003 г. е уважен срещу ответника [фирма] и за сумата 245 831.27 щ. д., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане; 3. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата по т. 3 от договора от 21.10.2003 г. е отхвърлен срещу ответника [фирма] за сумата 257 510.40 щ. д.; 4. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. е отхвърлен срещу ответника [фирма] за сумата 27 288.64 щ. д.; 5. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. е уважен солидарно срещу ответниците [фирма] и [фирма] до размер на сумата 7 884.19 щ. д., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане; 6. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. е уважен срещу ответника [фирма] и за сумата 26 162.03 щ. д., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане; 7. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на съдебни разходи по т. 5 от договора от 21.10.2003 г. е уважен срещу ответника [фирма] за сумата 15 377 щ. д.; 8. Искът на „А. Б.В.” по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на съдебни разходи по т. 5 от договора от 21.10.2003 г. е отхвърлен срещу ответника [фирма] за сумата 15 377 щ. д.; 9. Искането за присъждане на законна лихва върху сумата 15 377 щ. д., считано от датата на подаване на исковата молба 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане, е отхвърлено и срещу двамата ответници [фирма] и [фирма]; 10. Искът на „А. Б.В.” по чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за заплащане на разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва е уважен солидарно срещу ответниците [фирма] и [фирма] изцяло – за сумата 8 364.37 щ.д. С обжалваното решение № 1459 от 01.07.2013 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. Софийски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г., като е осъдил ответниците [фирма] и [фирма] да заплатят солидарно на „А. Б.В.” законна лихва върху присъдената сума 8 364.37 щ.д., представляваща разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане. Без уважение е оставена молбата на „А. Б.В.” за допълване на постановеното по делото решение № 1808 с присъждане на законна лихва върху дължимата от [фирма] сума 15 377 щ. д., считано от датата на подаване на исковата молба 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане, както и молбата на същото дружество за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в размера на сумите по т. 3 и т. 11 от договора от 21.10.2003 г., за които са осъдени ответниците [фирма] и [фирма]. С обжалваното определение № 1578 от 01.07.2013 г. по т. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд е уважена молбата на [фирма] по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ за изменение на постановеното по делото решение № 1808 от 08.11.2012 г. в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на сумата 30 053.23 лв. За да уважи предявените искове до посочените по-горе размери, въззивният съд е приел, че същите са основателни, тъй като ответниците не са изпълнили поетите към ищеца със сключения на 21.10.2003 г. тристранен договор задължения. Като неоснователно решаващият състав е преценил основното възражение на ответниците за липса на материалноправна легитимация на ищеца поради това, че страна (кредитор) по този договор не е той, а друго търговско дружество – „А. Б.” Б.В., тъй като в процесния договор е посочен неговият регистрационен номер, а не номерът на ищцовото дружество, вписан в представения по делото регистърен документ. Изводът, че договорът е сключен именно от ищеца „А. Б.В.” е аргументиран, от една страна, с посочването на неговата фирма на четири места в текста на договора и още веднъж в края на договора – на мястото, обозначено за подписването му, както и че същият е подписан от представляващия това дружество, а от друга страна – с факта, че ответникът [фирма] е изпълнил частично (първата тримесечна вноска) именно в полза на ищцовото дружество „А. Б.В.”, с което е признал качеството му на негов кредитор. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на ответниците за нищожност на процесния договор поради липса на кауза и предмет, като се е позовал на изричното посочване от страните в т. 1 на същия, че дължимата сума 384 402.66 щ. д. представлява „стоков кредит”, т.е. посочен е източникът на задължението за тази сума и по този начин е дадена и причината за сключването на договора. Поради това е направен извод, че преюдициалните отношения, довели до възникването на стоковия кредит са ирелевантни и че е достатъчно посоченото от самите страни, вкл. от поръчителя на дълга [фирма]. Като основателно, обаче, е преценено направеното от ответника [фирма] възражение за прихващане с петата вноска от сумата по процесния договор (уточнено в с. з. на 24.04.2012г.) за сумата 17 000 лв. по издадения в негова полза срещу ищеца „А. Б.В.” изпълнителен лист от 19.06.2006г. Поради извършеното прихващане претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за дължимата по т. 3 от договора сума е счетена за основателна до размер на 324 673.20 щ. д., а не за приетия от първата инстанция пълен предявен размер 336 352.33 щ. д., като съответно и претенцията за заплащане на неустойка по т. 11 от договора е уважена само за сумата 34 046.96 щ. д. Поддържаният от ищеца във връзка с възражението за прихващане довод, че изпълнителният лист не е издаден срещу него, а срещу друго лице – [фирма] – Р., не е споделен по съображение, че по делото липсват данни за друго лице със същата фирма, но с различно седалище. За основателно Софийски апелативен съд е счел и възражението на ответника [фирма] за частична недължимост на претендираната от него като поръчител сума по т. 3 от процесния договор поради погасяване на същата в резултат от неупражняване правата на кредитора в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Според съдебния състав, с разпоредбата, с която са уговорили плащане на дълга на осем равни тримесечни вноски, страните са установили осем отделни задължения и по този начин са променили характера на задължението като единствено такова. И тъй като към датата на исковата молба срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е бил изтекъл единствено за последните две тримесечни вноски (седма и осма), за дължима е счетена само сумата по тях – 96 100.66 щ. д., подлежаща на намаляване обаче със сумата, за която е уважено възражението за прихващане срещу длъжника [фирма], което ползва и поръчителя.Оттук и изводът, че претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу [фирма] за дължимата по т. 3 от договора сума е основателна до размер на 78 841.93 щ. д., а претенцията за заплащане на неустойка по т. 11 от договора – за сумата 7 884.19 щ. д., като за разликата над тези суми исковете следва да бъдат отхвърлени. Не е споделено становището на ищеца, че изискването на чл. 147, ал. 1 ЗЗД е спазено с подаването на молбата за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника [фирма], тъй като с нея са предявени вземания, възникнали преди да бъде сключен процесният договор, с който е разсрочено плащането на задължението и е поето поръчителство от ответника [фирма]. След отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на молбата на ищеца „А. Б.В.” за поправка на очевидна фактическа грешка изцяло е уважена претенцията му за присъждане на сумата 8 364.37 щ.д., представляваща разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 22.12.2005 г. до окончателното й изплащане. Въззивният съд е приел, че с разпоредбата на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е предвидена възможността кредиторът да иска обезщетение и за претърпените от него по-големи вреди от уговорената неустойка, определени в размер на законната лихва от деня на забавата, което е една от възможните хипотези на претенция за вреди в по-голям размер от уговорената неустойка. С оглед мотивите на обжалваните въззивни актове, настоящият състав приема следното: По касационната жалба на [фирма]: На първо място, не може да се счете, че е налице вероятна недопустимост (цялостна или частична) на решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд, която би била самостоятелно основание за допускане на касационното му обжалване съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържаните от посочения касатор доводи, че с предявените искове са заявени чужди права, тъй като ищцовото дружество не е страна по процесния договор от 21.10.2003 г. и че недопустимо е присъдена законна лихва върху главницата и неустойката по същия договор, са доводи, които касаят активната материалноправна легитимация по исковете и тяхната основателност, от което следва съответно, че същите са относими към правилността, а не към допустимостта на обжалваното решение. Неоснователно е и твърдението, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за превишаващи неустойката вреди. Същото е в явно противоречие с мотивите на въззивния акт, в които претенцията за сумата 8 364.37 щ.д., представляваща разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, е квалифицирана именно като претенция по чл. 92, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, т. е. за превишаващи неустойката вреди. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпросите, поставени от касатора [фирма] във връзка твърдението му за неправилност на решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в обжалваните от него части. От всички поставени от този касатор въпроси изискването да е обуславящ изхода по конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от цитираното тълкувателно решение, е изпълнено единствено по отношение на въпроса „При присъдена от съда неустойка за забавено плащане на парично задължение, допустимо ли е съдът да присъжда като обезщетение и законна лихва върху присъдените суми за главница и неустойка за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното изплащане на посочените по-горе суми”. Въпросите, свързани с легитимацията на ищеца и с индивидуализиращите му белези като чуждестранно юридическо лице, нямат характер на обуславящи. Изводът, че именно ищецът „А. Б.В.”, а не „А. Б.” Б.В. е страна по процесния договор от 21.10.2003 г., е резултат от извършеното от съдебния състав тълкуване на същия и от обсъждането на другите представени в тази връзка писмени доказателства, т. е. от преценката на доказателствата, която, съобразно указанията в Тълкувателното решение, е относима към правилността на обжалвания акт, а не към допускането му до касационен контрол. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпросите, свързани с института на новацията, уреден в чл. 107 ЗЗД, се дължи на факта, че въззивното решение изобщо не съдържа произнасяне по същите, за което [фирма] е заявило изрично оплакване в касационната си жалба. Изводът, че въпросите, относими към възможността да се кумулират неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, нямат обуславящ характер, следва от това, че настоящият случай не попада в описаната хипотеза. В мотивите на въззивния съд ясно и недвусмислено е прието, че претенцията на ищеца за сумата 8 364.37 щ.д., представляваща разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, е такава за превишаващи неустойката вреди и затова е квалифицирана като претенция по чл. 92, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Следователно, невярно е твърдението на касатора [фирма], че с обжалваното решение са кумулирани неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и обезщетение за вреди по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради това, не следва да бъде обсъждана цитираната от този касатор практика и твърдението му за наличие на противоречие в нея, обосноваващо сезиране на ОСГТК на ВКС по реда на чл. 292 ГПК. Що се отнася до въпроса допустимо ли е едновременното присъждане на неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и обезщетение за вреди, които я надвишават, отговорът на същия произтича от самия закон – чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, в какъвто смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, част от която е цитирана и от самия касатор. На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставения от [фирма] въпрос, по отношение на който е изпълнено изискването по чл. 280, ал. 1 ЗЗД да е обуславящ изхода на делото. Въпросът за допустимостта върху присъдената неустойка за забавено плащане на парично задължение да бъде присъждана законна лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба е решен изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – решение № 73 от 29.06.2011 г. по т. д. № 683/2010 г. на ВКС, І т. о. Ето защо, по отношение на този въпрос не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а наличието на задължителна практика по същия изключва наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, аргументирано с противоречие с цитираните от него решения на ВКС по реда на отменения ГПК. По касационната жалба на [фирма] срещу решение № 1808 от 08.11.2012 г по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд: Настоящият състав намира, че не е налице вероятна недопустимост и съответно основание за допускане на касационното обжалване на обжалвания въззивен акт в частта за сумата 8 364.37 щ.д., представляваща разликата между неустойката по т. 11 от договора от 21.10.2003 г. и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Освен че е относимо към правилността, а не към допустимостта на обжалвания акт, поддържаното от този касатор твърдение за неправилно определена от въззивния съд квалификация е в противоречие с мотивите на акта, тъй като претенцията за посочената сума е квалифицирана и разгледана именно като претенция по чл. 92, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, т. е. за превишаващи неустойката вреди, каквато и самият касатор счита, че е предявена от ищеца. Изцяло относими към правилността на обжалваното решение и поради това несъответстващи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК са въпросите за белезите, индивидуализиращи търговското дружество като правен субект, в т. ч. и за приложимия към тях материален закон. Доколкото тези въпроси се покриват с поставените от касатора [фирма], за тях са важими съображенията, изложени във връзка с подадената от последния касационна жалба. Поради обстоятелството, че въззивното решение не съдържа изрични мотиви по въпроса за определяне превишаващата неустойката вреда в хипотезата, когато същата е претендирана от чуждестранен търговец, неизвършващ дейност на българския пазар, както и по въпроса за необходимостта от индивидуализиране на задължението, уговорено като алтернативно, посочените въпроси не могат да бъдат определени като обусловили крайния изход на спора, което освобождава касационната инстанция от обсъждане на заявеното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следователно, общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е изпълнена единствено по въпроса за допустимостта да бъде присъдена едновременно неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и обезщетение за вреди, които я надвишават. По отношение на същия, обаче, не е налице поддържаното от касатора [фирма] основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представената в тази насока практика на ВКС, постановена по реда на отменения ГПК, не следва да бъде обсъждана предвид наличието на вече формирана по новия съдопроизводствен ред и имаща задължителен характер практика (решения по чл. 290 ГПК), част от която е цитирана и приложена към касационната жалба на [фирма]. И тъй като обжалваното решение не е в отклонение от тази практика, липсва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. По касационната жалба на [фирма] срещу решение № 1459 от 01.07.2013 г по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд: С посоченото решение е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на основното въззивно решение, изразяваща се в това, че съдът не е отразил в диспозитива му приетата в мотивите на акта дължимост на законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху присъдената разлика между уговорената в процесния договор неустойка и обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно, обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС биха били само въпроси, имащи отношение към предпоставките по чл. 247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка. В случая, обаче, въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са относими не към самата поправка, а към допустимостта да бъде присъдена законната лихва, който въпрос е предмет на основното, а не на допълнителното решение. Ето защо, тези въпроси не могат да се счетат за обуславящи изхода на спора във връзка с поправката на очевидна фактическа грешка и поради това не следва да бъдат обсъждани поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (последното и ненадлежно заявено, доколкото се твърди наличие само на част от него „значение за развитие на правото”). По касационната жалба на „А. Б.В.”, Х. срещу решение № 1808 от 08.11.2012 г по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд: Настоящият състав намира, че по отношение на поставения от този касатор въпрос е изпълнено както общото изискване да е обуславящ изхода на спора, тъй като именно решаването му е предопределило частичното отхвърляне на исковете по чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и срещу двамата ответници, така и едно от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – това по т. 1. Изводът на въззивния съд, че с разсрочването на задължението на длъжника [фирма] на осем равни тримесечни вноски страните са установили осем отделни задължения, е в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, от мотивите на което във връзка с определяне белезите на периодичното плащане се извежда отговор и на въпроса кога плащането представлява самостоятелна престация и кога частично изпълнение. Наличието на посочената задължителна съдебна практика, приета като относима към случая, изключва обсъждането на останалите поддържани от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (последното ненадлежно заявено). По касационната жалба на „А. Б.В.”, Х. срещу решение № 1459 от 01.07.2013 г по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд: Посоченото решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Достатъчно основание за това, съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е липсата на конкретно поставени от касатора „А. Б.В.” въпроси (същият не е представил изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито такова е инкорпорирано в касационната му жалба). Развитите от този касатор съображения представляват по своята същност оплаквания за неправилност на обжалвания акт, които са относими към основанията за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК), а не към основанията за допускане на касационния контрол (чл. 280, ал. 1 ГПК). В обобщение: Касационното обжалване следва да бъде допуснато само за решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която предявените от „А. Б.В.”, Х. срещу [фирма] искове по чл. 79, ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени съответно – за сумата 257 510.40 щ. д. и за сумата 27 288.64 щ. д., а исковете срещу [фирма] са отхвърлени съответно – за сумата 11 679.13 щ. д. и за сумата 1 126.71 щ. д. По отношение на останалата част от решение № 1808 от 08.11.2012 г. по в. гр. д. № 306/2012 г. и по отношение на допълнително решение № 1459 от 01.07.2013 г. по същото дело, касационният контрол не следва да бъде допуснат. Поради частичното допускане на касационното обжалване подадената от „А. Б.В.” частна жалба срещу въззивно определение № 1578 от 01.07.2013 г. по т. д. № 306/2012 г. на Софийски апелативен съд, касаеща присъдените разноски, не подлежи на разглеждане в настоящото производство. Произнасянето по разноските следва да бъде извършено при решаването на спора по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК