Определение № 663 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 163/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. В. М., чрез пълномощника адв. М. Б., против определение № 625 от 27.11.2023 г., постановено по в. ч. гр. д. № 433/2023 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено определение № 189 от 02.08.2023 г. по гр. д. № 50/2022 г. по описа на Районен съд - Котел, с което производството п о делото е прекратено, поради липса на международна компетентност. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск. Жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, прел. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна М. Х. Ч., в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на определението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІII г. о., намира следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Производството по гр. д. № 50/2022 г. по описа на Районен съд - Котел е образувано въз основа на искова молба, подадена от Д. В. М. против М. Х. Ч. по искове с правно основание чл. 127, ал. 2 СК и чл. 127а СК. С обжалваното определение е прието, че е налице незаконно преместване на двете деца от страна на бащата от Кралство Белгия, където те и родителите им /страните/ са имали обичайно местопребиваване и е подадена нарочна молба от майката за връщане на децата, уважена от компетентния съд /постановено решение № 911 от 30.06.2023 г. по гр. д. № 613/2023 г. на Софийски апелативен за връщане на децата на основание Хагската конвенция/. При това положение не може да се приеме, че децата са придобили обичайно местопребиваване в България след м. 11.2021 г. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от регламент № 2019/1111 на Съвета, се запазва компетентността на съдилищата на Кралство Белгия по въпросите за родителската отговорност спрямо децата. От друга страна е налице надлежно заведено дело пред компетентния съд в Кралство Белгия - Френскоезичен първоинстанционен съд - Брюксел, Семеен съд на 16.09.2022 г. по въпросите на родителската отговорност спрямо двете деца Д. и Р., по което е налице произнасяне на съдебен акт относно временни мерки и висящност на производството по съществото на спора. Тъй като, обичайното местопребиваване на децата, непосредствено преди неправомерното им отвеждане от ищеца М. е било в Кралство Белгия и Семейният съд в Брюксел, образувал дело по молбата на майката, последният се явява компетентен по силата на чл. 7 от Регламента, като Семейният съд е прогласил тази компетентност и която се запазва, както по силата на чл. 8, така и по силата на чл. 9 от регламента, приложим в настоящия случай. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че определението, с което е потвърдено определението за прекратяване на производството е очевидно неправилно. Поставя следния правен въпрос: „С разпоредбата на чл. 100, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 година относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, предвидена ли е хипотеза за прилагане разпоредбите на Регламент (ЕО) 2201/2003 г. (отм.) относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, към съдебни производства, които са образувани преди 1 август 2022 г.?“. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо. Определението не е очевидно неправилно каквото е настояването на частния жалбоподател. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая от съдържанието на мотивите не се установява нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че определението е очевидно неправилно. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност е отменен и от 1 август 2022 г. се прилага новият Регламент /ЕС/ 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност и относно международното отвличане на деца. Отмененият Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. намира приложение в настоящото производство, съгласно преходната разпоредба на чл. 100, параграф 1 от Регламент /ЕС/ 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г. И двата регламента определят като компетентен да се произнесе по исковете съда на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане. По делото не е установено, че децата са придобили обичайно местопребиваване в България след м. 11.2021 г., т. е. компетентен да се произнесе по исковете е съда в Кралство Белгия, пред когото е заведено дело по молба на майката. Предвид изложеното, не е налице основание за допускане на касационното обжалване на определението. С оглед изхода на делото частният жалбоподател следва бъде осъден да заплати на насрещната страна М. Х. Ч. направените разноски – сумата 1200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение