Определение № 2577 от 18.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3634/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№85449/14.07.2025г. на М. М. и Е. М., чрез адв. Р. –Й. срещу решение №3614/10.06.2025г., постановено по в.гр.дело №20231100512335 на СГС, с което предявеният срещу тях иск с правно основание чл.124 ГПК е уважен като основателен. Според касаторите, решението е неправилно-необосновано, незаконосъобразно и постановено при грубо нарушение на процесуалните правила. Считат, че изводите на въззивния съд не кореспондират на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка. Твърдят, че предявеният срещу тях иск от П. Н. е неоснователен и недоказан, тъй като към момента на предявяване на исковата претенция- 11.12.2018г. не е изтекла предвидената в закона 10 годишна придобивна давност, на каквато ищцата се позовава. В изложението се твърди наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 от ГПК по следните въпроси: 1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства и експертни заключения в тяхната съвкупност и взаимна връзка?“ 2.“Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и експертни заключения и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“ 3.“Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на въззивната жалба, доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви по съществото на спора?“. Касаторите считат, че по тези въпроси разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, и по специално на приетото в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г, ППВС №1/1985г., ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение №222 от 06.04.2017г. по т.д № 425/2015г., решение №222 от 27.03.2018г. по т.д №505/2017г. на ВКС. Ответникът по касационната жалба –П. Н., чрез адв. А. с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Счита, че с обжалваното решение съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно, и съответства на установените по делото факти. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване, като му бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски. Ответникът по касационна жалба – Н. В. не е депозирал писмен отговор. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.124 ГПК, предявен от П. Н. срещу М. М., Е. М. и Н. В. положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на жилище–апартамент на две нива с идентификатор [№], в жилищна сграда, построена в имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], на основание обикновена придобива давност, осъществявана в периода от 2001г. до 2011г. За да отмени първоинстанционното решение и уважи предявения иск, от фактическа страна въззивният съд е приел, че процесното жилище представлява апартамент на два етажа, изграден в подпокривното пространство /ет. 3 и ет.4/ на сградата, находяща се в [населено място], [улица]. Жилището, разположено на втория етаж в същата сграда, ведно с Ѕ идеална част от дворното място, са придобити от ответниците М. М. /чичо на ищцата/ и съпругата му Е. М. в условията на съпружеска имуществена общност, а жилището на първия етаж, ведно с другата Ѕ идеална част от дворното място, са придобити от ответника Н. В. /брат на ищцата/ по договор за дарение от 15.06.2012г. Като спорни по делото въззивният съд е определил обстоятелствата кога е бил изграден процесният апартамент, респ. дали и за какъв период от време същият е бил владян от П. К. Н. и налице ли са предпоставките за придобиването му по давност от нея. Във връзка с периода на изграждане на мезонета, въззивният съд е посочил, че в констативен акт №1/9403-136/26.06.2014г., издаден от Столична община – район „П.“ на осн.чл.223, ал.2 ЗУТ, е констатирано, че пристрояването и надстрояването на процесната сграда са незаконни поради липса на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж /арг. чл.225, ал.2, т.2 ЗУТ/, като „по предоставени данни строителството е реализирано през 2001г.“. Според въззивния съд установяването на различна от посочената година на строителство не представлява опровергаване на съдържанието на официален документ, доколкото не се твърди симулация на документа в посочената част по смисъла на чл.164, ал.1, т.2 ГПК, поради което оборването на материалната доказателствена сила на официалния документ с гласни доказателства е допустимо. Посочил е доколкото констативният акт отразява предоставени от друго лице данни, че надстрояването е извършено през 2001г., но не и, че този факт отговаря на обективната действителност, то същият подлежи на доказване с всички допустими в гражданския процес доказателствени средства. От неоспореното заключение на СТЕ, съдът е приел за установено, че жилищната сграда в [населено място] е изградена на три етапа: първият етап е изпълнен съгласно позволителен билет от 1971г. и включва изграждане на двуетажна сграда с приземен етаж, които към настоящия момент са заснети в кадастралната карта като две жилища с идентификатори [№] и [№]; вторият етап е изграждане на триетажна пристройка /партер и два етажа/ от североизток на съществуващата сграда, съгласно разрешение за строеж от 1994г., която включва два гаража, стопански помещения и апартамент на първи и втори етаж, като постройката е заснета със самостоятелен идентификатор [№] и се явява собственост на В. М. М.; третият етап представлява подробно описаното в акта за узаконяване от 2014г. строителство, включващо пристройка от 19,22 кв.м. към пристройката от 1994г. и надстройка над двете сгради със застроена площ от 123,93 кв.м., включваща таванско помещение и процесното двуетажно жилище /тип мезонет/ с идентификатор [№] с обща площ на двата етажа от 75,64 кв.м. Строителството отговаря напълно на одобрения проект за узаконяване, като на процесния обект съответстват 21,94% идеални части от общите части на жилищната сграда с идентификатор [№]. Вещото лице не е категорично дали процесното жилище е построено преди 2007г., но посочва, че е завършено преди 2014г., когато е било узаконено. С оглед представените нотариално заверени декларации, съставени по реда на § 127, ал.9 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с които на 01.11.2013г. и на 29.05.2014г., ответникът М. С. М., синът му В. М. М. и сестра му А. С. К., както и трети лица, съседи на имота – Л. Т. Т. и Р. Т. Ш., са декларирали под страх от наказателна отговорност, че пристройката и надстройката на процесната сграда са изпълнени през 2001г., въззивният съд е приел за установено, че мезонетът действително е построен през 2001г., което обстоятелство се подкрепя и от показанията на свидетелите Р.З. и Ч.Й., участвали в строежа, които посочват, че същият е завършен през 2001г.–2002г., когато довършването на жилището е спряло заради инцидент със съпруга на ищцата. Този извод не се опровергава от свидетелите Д. А. и В. Й., които твърдят, че строителните работи по мезонета са се извършвали през 2007г., респ. през 2014г. Съдът не е кредитирал изцяло техните показания по съображения, че са доста общи и противоречат на останалите гласни и писмени доказателства, събрани по делото. За разлика от тях, съдът е кредитирал изцяло изложеното от свидетелите З. и Ч. Й., тъй като техните впечатления са непосредствени, доколкото лично са участвали в строителните работи, и посочват детайли за строежа и личния живот на ищцата. Прието е, че индиции за годината на изграждане на процесния мезонет се съдържат и в становищата от извършеното през 2013г. заснемане на пристрояването и надстрояването на къщата в процедурата по тяхното узаконяване, завършила с издадения от Столична община район „П.“ акт за узаконяване № 42/03.12.2014г. Според становището на ел. инженер, за новоизградената пристройка е предвидено самостоятелно разпределително табло, а захранването на осветлението и контактите в подпокривното пространство /където е разположен процесният обект/ е изпълнено от разпределителното табло на етажа под него, като разпределителните табла са закупени и монтирани преди 2005г. и отговарят на изискванията на нормативната уредба. В конструктивното становище, част от заснемането, също е отразено, че триетажната пристройка и надстройка представлява трети етап на изпълнение на сградата, извършен в периода между 1994г. и 2001г. Въззивният съд е посочил, че описаните констатации не го обвързват, но в съвкупност с останалите събрани гласни и писмени доказателства се налага изводът, че процесният обект е завършен в груб строеж именно към 2001г., което обстоятелство косвено се подкрепя и от факта, че извършеното без строителни книжа надстрояване е било квалифицирано като търпим строеж по смисъла на § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ и е било узаконено по реда на § 127, ал.2 и сл. ПЗР на ЗИД на ЗУТ, което несъмнено означава, че строежът е бил изграден преди 31.03.2001г. След като процесният обект е бил завършен като „груб строеж“ през 2001г., съдът е счел, че именно оттогава е станал годен обект на правото на собственост. Не е споделил доводите на ответника М. М., че издаденото през 2007г. разрешение за строеж на надстройка на жилищната сграда означава, че обектът е изграден по-късно, тъй като от заключението на СТЕ се установява несъмнено, че апартаментът на две нива не е реализиран съобразно това разрешение за строеж и одобрените към него архитектурни проекти, и се отклонява значително от тях, което е наложило и последвалата процедура по узаконяване. Във връзка с основателността на претенцията, съдът е приел за несъмнено установено, че П. К. Н. е довършила жилището и се е нанесла да живее в него заедно с дъщеря си най-късно през 2007–2008г., което е посочено от свидетелите З. и Ч. Й.. Приел е, че това се потвърждава и от свидетеля Й. С., разпитан във въззивното производство, който посочва, че П. си е направила мезонета и живее в него от 2003г. и досега. Свидетелят А. не излага твърдения кога П. Н. е установила фактическа власт върху имота /същият дори не знае за съществуването на мезонет в сградата/, но към момента на разпита му през 2021г. заявява, че ищцата живее в къщата от около 10 години. Свидетелят В. Й. твърди, че П. живее в надстройката от 2014г., но по изложените по-горе мотиви, съдът не е кредитирал неговите показания. От показанията на разпитаните във въззивното производство свидетели, съдът е приел, че и към настоящия момент ищцата живее в процесния обект и не е имало период, в който същата да не е упражнявала фактическа власт върху него, предвид което е заключил, че П. К. Н. е придобила имота по давност, тъй като е упражнявала фактическа власт върху него повече от 10 години /който период е изтекъл най-късно през 2018г.- преди завеждане на иска/, като намерението ѝ за своене се предполага на основание чл.69 ЗС, а и се установява от свидетелските показания относно поведението ѝ, от което е видно, че е ползвала имота за себе си. Счел е, че установената от нея фактическа власт не е била обезпокоявана от ответниците по делото или от трети лица, като е изложил, че според свидетелката А. К., пререканията между страните по делото касаят спор между М. и Н. относно ползване на ел. енергия и вода в къщата от ответника М., без да ги плаща, както и относно паркиране на чужд автомобил пред гаража на М. и В. М., а според свидетеля С. спорът между П., Н., М. и Е. е бил относно тавана на М., който е останал на тухли и е необитаем. Посочил е също, че издаването на акта за узаконяване на името на М. М. и по негово заявление, не може да се квалифицира като противопоставяне на владението, тъй като тези действия не са насочени срещу П. К. Н. и не обезпокояват осъществяваната от нея фактическа власт. Същевременно, по силата на § 127, ал. 6 ПЗР на ЗИД на ЗУТ строежите се узаконяват на името на собственика на земята, какъвто именно е ответникът, а ако строежът е изграден от несобственик, отношенията между строителя и собственика се уреждат съгласно изискванията на чл. 72 - 74 от Закона за собствеността, т.е. за ищцата не е съществувала възможност да инициира узаконяване на изграденото от нея жилище, поради което и книжата са издадени на името на нейните чичо и брат като собственици на дворното място. Изложено е също, че тъй като ищцата не притежава вещно право върху терена или къщата и установеното от нея владение не е в резултат от трансформацията му от държане на чуждите идеални части, то съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/06.08.2012г. по тълк. дело №1/2012г. на ОСГК на ВКС, в случая не се налага манифестиране на намерението за своене пред съсобствениците на земята. В заключение, въззивният съд е приел, че ищцата упражнява фактическа власт върху имота с намерение да го свои за себе си от 2007г. – 2008г., предвид което давността е изтекла още преди предявяване на иска. Посочил е, че дори началото на придобивната давност да датира от 2014г., както твърдят ответниците и доведеният от тях свидетел В. Й., при липсата на данни след тази дата владението да е било прекъсвано, следва да се счита, че давността е текла в хода на делото, поради което към момента на даване ход на устните състезания във въззивното производство, е изтекъл необходимият срок на владение по чл.79 ЗС и съобразявайки този факт, следва да се признае за установено, че ищцата е придобила имота по давност. При тези съображения, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, като е уважил предявения положителен установителен иск за собственост. При изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод за липсата на основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. по дело №1/09г., ОСГТК/. С определението по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. И трите поставени в изложението въпроси касаят задължението на въззивния съд да съобрази всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви по съществото на спора, след като обсъди всички доводи и възражения на страните. Не се установява наличието на основание за допустимост на касационно обжалване по тези въпроси, тъй като в съответствие с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и утвърдената съдебна практика, включително посочената от касаторите, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. По релевантните за спора въпроси, въззивният съд е обсъдил задълбочено и всестранно събраните писмени и гласни доказателства. За да достигне до извода, че процесният обект е завършен до груб строеж през 2001г. и оттогава е годен обект на правото на собственост, въззивният съд е съпоставил изложеното от свидетелите /като е посочил кои показания кредитира и защо/ с констатациите в акта за узаконяване от 2014г., становищата на ел. и конструктивна част, декларациите на собствениците на земята с нотариално заверени подписи, както и заключението на СТЕ. Не се констатира разрешението на въззивния съд да е противоречие с посочените от касаторите решение №222/06.04.2017г. по т. дело №425/2015г. и решение №505/2017г. по т. дело № 505/2017г., тъй като въззивният съд е постановил решението си въз основа на правнорелвантните факти, като е обсъдил в тяхната взаимовръзка всички своевременно представени допустими и относими към спора доказателства в рамките на очертания с въззивната жалба инстанционен контрол. Досежно началната дата и периода на осъществяваната от ищцата фактическа власт също са изложени подробни мотиви и съображения. Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на давносното владение са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но изхождайки от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивният съд. Именно такава преценка е осъществил въззивният съд в контекста на останалите събрани доказателства, и предвид констатираното противоречие, детайлно е анализирал показанията, като е посочил кои приема за достоверни и кои –не. Приетото от него, че давност в полза на ищеца-владелец, предявил иска продължава да тече и в хода на съдебното производство, и ако е изтекла към момента на приключване на устните състезания, следва да се съобрази от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК като факт, настъпил след предявяване на иска и имащ значение за спорното право, кореспондира на установената съдебна практика, цитирана във въззивното решението. Обстоятелството, че касаторите не са съгласни с крайния резултат от осъществения въззивен контрол и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК, в което не могат да се обсъждат и направените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общи касационни оплаквания. В заключение настоящият състав намира, че не се налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установи разрешенията на въззивния съд да са в противоречие с цитираната от касаторите съдебна практика. Останалите, съдържащи се в изложението и касационната жалба аргументи, свързани с несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза по допускане до касационно обжалване. Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци, обуславящи очевидна неправилност. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, направил такова искане, следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на евровата равностойност на 2500.00 лева, определен съобразно представения договор за правна помощ и съдействие, и пълномощно. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.