Определение № 170 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор А. П. от Апелативна прокуратура - София, срещу въззивно решение № 814 от 14.06.2023 г. по в.гр.д. № 3249/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 1861 от 12.07.2022 г. по гр.д. № 8250/2021 г. на Софийския градски съд касаторът на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъден да заплати на Г. Т. Г. 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца по повод незаконно повдигнато обвинение, ведно със законната лихва до окончателното ѝ плащане.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Г. Т. Г., чрез адвокат В. Х. и адвокат В. Д., с който оспорва касационната жалба като неоснователна и необоснована. Не се претендират деловодни разноски.

Подадена е и насрещна касационна жалба от Г. Т. Г., в която се твърди, че въззивното решение е неправилно в отхвърлителната му част до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и е постановено в нарушение на материалния закон.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са допустими – подадени са в законоустановените срокове, от легитимирани страни, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговарят на изискванията за редовност. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Установено е, че ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем на 16.07.2016 г. по ДП № 224/2016 г. на III РУ на МВР [населено място] за извършени престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 198, ал. 1 и чл. 26 НК, като му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. Въз основа на внесен от ответника обвинителен акт е образувано НОХД № 118/2017 г. на Окръжен съд - Пловдив, по което съдът е постановил оправдателна присъда на 25.09.2017 г. и е изменил мярката за неотклонение на „подписка“. Присъдата е частично отменена от Пловдивския апелативен съд, който признал ищеца за виновен само за извършването на едно от деянията - на 11.07.2016 г., за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 7 години. С решение № 161/01.11.2018 г. по н. д. № 782/2018 год. на ВКС е отменена присъдата на Пловдивския апелативен съд, като след връщане на делото с решение № 22 по ВНОХД № 575/2018 г. от 07.02.2019 г. на Пловдивски апелативен съд, влязло в сила на 01.03.2019 г., е потвърдена първоинстанционната оправдателна присъда на Окръжен съд - Пловдив, с която ищецът е признат за невинен по всичките шест грабежа, включително и в частта на извършено инкриминирано деяние на 11.07.2016 г. Съдът е приел, че посоченото обосновава възможността на ищеца да ангажира отговорността на ответника за незаконно повдигнатото му обвинение. От свидетелските показания е прието, че в резултат на воденото наказателно производство ищецът като пряка и непосредствена последица е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство - това се е отразило на личните му контакти, на самочувствието му като млад човек, като той се е затворил се в себе си и е променил поведението си. Свидетелските показания не са кредитирани относно упражненото върху ищеца психическо и физическо насилие, тъй като същите не са били преки свидетели на такова, а за наличието му знаят от самия ищец. При определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение е взето предвид, че наказателното производство е продължило две години и седем месеца, като за периода от 16.07.2016 г. до 25.09.2017 г. спрямо ищеца е действала най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“. Съдът се е позовал на приетата по делото комплексна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза, според която при ищеца са установени психотравми, датиращи от период преди началото на наказателното производство. При определянето на интензитета на търпените от ищеца болки и страдания във връзка с обвинението съдът е отчел и обстоятелството, че ищецът е многократно осъждан за различни престъпления, като не за пръв път е бил в затвора. С оглед посоченото, както и социално-икономическата обстановка в страната към 2019 г., съдът е определил сумата 25 000 лв. за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България, са поставени въпроси, свързани със задължението на съда да прецени всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и как се определя и какво и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че са решени в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната касационна жалба на Г. Т. Г. са поставени следните въпроси:

1. Следва ли съдът да изложи мотиви по всички причинно-следствени основания на незаконосъобразното обвинение и незаконосъобразното отменено осъждане при определяне размера на претърпените неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?

2. Допустимо ли е при определяне размера на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът да се мотивира с предходно осъждане на ищеца?

3. Как съдът следва да цени свидетелските показания на защитника по приключилото наказателно дело?

Във връзка с поставените въпроси не е посочено никое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, единствено се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора. Според нея на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Размерът на обезщетението се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено положение. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. В случая въззивният съд е направил всичко това. Обсъдени са всички относими към спора доказателства и доводи на страните – отчетени са всички релевантни за определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства. В заключение, в обжалваното решение не е дадено разрешение по поставените от касатора въпроси, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД в противоречие с трайно установена съдебна практика.

Насрещната касационна жалба, подадена по реда на чл. 287, ал. 2 ГПК, сезира ВКС условно и той не може да я разгледа, ако първоначалната не бъде допусната до касационно обжалване, бъде оттеглена или по каквато и да била друга причина не бъде разгледана по същество – чл. 287, ал. 4 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение