Определение № 50700 от 15.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2329/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВМЛ – КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК [ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 22 от 02.06.2021 г. по в. т. д. № 272/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 260034 от 29.10.2020 г. по т. д. № 35/2019 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Хасково иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сума в общ размер на 88 048.45 лв., дължима по договор № 249/2015 г. от 08.09.2015 г. за възлагане на обществена поръчка за услуга - извършване на обследвания за установяване на техническите характеристики, свързани с изискванията на чл. 169, ал. 1, т.т. 1 – 5 и ал. 2 от ЗУТ, изготвяне на технически паспорт, както и извършване на обследване за енергийна ефективност и предписване на необходимите ЕСМ в съответствие с нормативните и минимални изисквания за енергийна ефективност и сертифициране по реда на ЗЕЕ във връзка с изпълнение на Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради в одобрените многофамилни жилищни сгради на територията на Община Хасково, като делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивната инстанция изцяло е игнорирала възникналото между страните самостоятелно облигационно правоотношение по процесния договор, сключен по реда на ЗОП (отм.), в резултат на което е направила погрешни изводи относно това, кой участник в Националната програма за енергийна ефективност на многофамилните жилищни сгради, за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програмата и за определяне на органите, отговорни за реализацията й (НПЕЕМЖС) носи отговорност към външните изпълнители за плащане на дължимото им възнаграждение за възложената, извършена и приета без възражения работа. В тази връзка и по подробно изложени съображения счита за неправилно приложени от въззивния съд разпоредбите на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, чл. 20а ЗЗД, чл. 21 ЗЗД, чл. 81, ал. 2 ЗЗД, чл. 121 ЗЗД, чл. 292, ал. 2, изр. първо ЗЗД и чл. 349, ал. 1 ТЗ. Намира, че решението е постановено при незачитане на основни принципи на гражданския процес, залегнали в чл. 6 и чл. 9 ГПК, както и при нарушаване на правилата, които уреждат института на задължителното необходимо другарство. Навежда и доводи за необоснованост на съдебното решение, доколкото съдът е игнорирал нормативно предвидените функции и задължения на общината при реализиране на НПЕЕМЖС, а при произнасянето си не се е ръководил от логическите, опитните и научните правила за преценка на фактите по делото. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер, ведно със сторените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд: 1. Сключените при условията на НПЕЕМЖС договори по ЗОП (отм.) между общините и външните изпълнители пораждат ли отделно и самостоятелно облигационно правоотношение между страните по тях?; 2. Сключеният по реда на ЗОП (отм.) договор за възлагане на дейности по НПЕЕМЖС поражда ли за общината - възложител задължение да плати на външния изпълнител договореното възнаграждение за извършената и приета без забележки работа?; 3. Отговаря ли общината - възложител спрямо изпълнителя за изпълнение на задължението за заплащане на дължимото възнаграждение на основание чл. 266, ал. 1 от ЗЗД?; 4. При сключен договор за възлагане на дейности по реда на ЗОП (отм.) в изпълнение на НПЕЕМЖС следва ли общината - възложител да изпълни спрямо изпълнителя поетите с договора и произтичащи от закона задължения за заплащане на уговореното възнаграждение?; 5. Съгласно нормативната уредба в ПМС № 18/02.02.2015 г. при извършване на обществената поръчка и при определяне изпълнители за извършване на дейностите в обхвата на НПЕЕМЖС общината действа ли като самостоятелен възложител в отношенията си с изпълнителите на дейностите по сключените договори за възлагане на обществена поръчка за услуга?; 6. Допустимо ли е съдът с решението си да отрича законно регламентираното за изпълнителя право да получи именно от възложителя възнаграждението по сключен помежду им договор за изработка, при положение че работата е приета от възложителя без възражения?; 7. Допустимо ли е при сключен договор за изработка, носител на задължението за приемане на извършената в съответствие с договора работа да бъде лицето, сключило договора като възложител, а носител на задължението за плащане на приетата от възложителя без забележки работа да бъде трето за договора лице, различно от възложителя?; 8. Дължи ли възложителят по договор за изработка заплащане на възнаграждение на изпълнителя за изрично приетата работа при липса на отправени възражения за неточно изпълнение?; 9. Длъжен ли е съдът да зачете постигнатите между страните по валиден договор уговорки?; 10. Допустимо ли е възложител по договор за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.), да бъде лице, ненопадащо в обхвата на изричната разпоредба на чл. 7 от ЗОП (отм.)?; 11. При непряко представителство, когато довереникът е действал от свое име в отношенията си с трето лице, в чия правна сфера настъпват правата и задълженията по сключената сделка – в тази на довереника или в тази на доверителя?; 12. Доверителят/комитентът носи ли задължение за заплащане на работата, извършена от трето лице, когато договорът за изработка е сключен и изпълняван от довереника/комисионера в лично качество?; 13. В отношенията си с изпълнителите по сключените договори по ЗОП (отм.) в изпълнение на НПЕЕМЖС общината действа ли пряко?; 14. Уговорките за начин на плащане и на финансиране могат ли да влияят върху задължението на възложителя да плати на изпълнителя възнаграждението за извършената и приета от възложителя без забележки работа по договора за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.)?; 15. Възложителят по договор за изработка дължи ли на изпълнителя плащане на възнаграждение за извършените и приети без забележки дейности, когато възложителят не оперира със собствени средства, а финансирането се осигурява и предвижда в бюджета на трети за договора лица?; 16. Когато средствата за заплащане на извършена работа по договор за обществена поръчка не се осигуряват от бюджета на възложителя, последният носи ли отговорност по реда на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на дейностите, които е възложил и приел без възражения?; 17. С оглед спорния предмет – неплатени възнаграждения, дължими на основание конкретен договор за изработка по ЗОП (отм.), сключен между страните по делото в изпълнение на НПЕЕМЖС, следва ли извод, че ищецът търси защита именно на това спорно материално право, очертавайки единствено отговорността на насрещната по правоотношението страна – ответника?; 18. Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация на предявения иск?; 19. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалноправни норми?; 20. Налице ли е задължително необходимо другарство между общините и останалите участници в НПЕЕМЖС в производството по иск на изпълнителя за заплащане на възнаграждение по сключен по реда на ЗОП (отм.) договор за изработка?; 21. Налице ли е тъждественост между правата на външните изпълнители спрямо общините, от една страна, и правата на общините спрямо „ББР“ АД и Държавата, съгласно нормативната уредба на НПЕЕМЖС, приета с ПМС № 18/02.02.2015 г.?; 22. Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?; 23. Длъжен ли е съдът да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи?; 24. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 25. Договорът за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.) в изпълнение на НПЕЕМЖС, представлява ли по своята характеристика договор в полза на трето лице – сдружение на собствениците, по смисъла на чл. 22, ал. 1 от ЗЗД, при който общината да е комисионер на уговарящия – Държавата, в отношенията с обещателя – изпълнител, или между страните са налице друг тип отношения, основани на индивидуалните договори, сключени между различните участници в програмата?; 26. Налице ли е тъждественост между правата на външните изпълнители спрямо общините, от една страна, и правата на общините спрямо „ББР“ АД и Държавата, от друга страна, съгласно нормативната уредба в НПЕЕМЖС, приета с ПМС № 18/02.02.2015 г.?; 27. Какъв особен вид задължения създава ПМС № 18/02.02.2015 г. между изпълнителя, общината, „ББР“ АД и Държавата, представлявана от областния управител – солидарни, неделими или друг вид?; 28. Задължителни необходими другари ли са общината, „ББР“ АД и Държавата, представлявана от областния управител, по иска на изпълнителя срещу възложителя за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за обществена поръчка за услуга, сключен на основание чл. 5, ал. 1, т. 2 във вр. с ал. 3 от ПМС № 18/02.02.2015 г.? и 29. Какво следва да бъде искането в петитума на исковата молба, предявена от изпълнителя по договор за изработка, сключен по реда на ЗОП (отм.) във връзка с НПЕЕМЖС, приета с ПМС № 18/02.02.2015 г., срещу „ББР“ АД и Държавата, представлявана от областния управител, доколкото изпълнителят не е в договорни отношения с тях? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията по която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 151 от 01.02.2021 г. по т. д. № 2227/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 2 – 5, вкл.; решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 235 от 09.01.2018 г. по т. д. № 726/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 6 – 8, вкл.; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 60094/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 578 от 13.11.2008 г. по т. д. № 338/2008 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 9; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 162 от 28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 19 от 23.02.2009 г. по т. д. № 474/2008 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 10; решение № 208 от 29.07.2013 г. по гр. д. № 916/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 38 от 02.03.2017 г. по гр. д. № 60030/2016 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 11 и 12; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 13; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 48 от 09.07.2020 г. по т. д. № 1072/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. № 744/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 14 – 16, вкл.; решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 17; решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 18; т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 162 от 28.01.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 19; Тълкувателно решение № 3/29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, решение № 146 от 11.03.2020 г. по т. д. № 2924/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 3 от 24.03.2021 г. по т. д. № 2808/2019 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 20 и 21; т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г. и решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 22; т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 23 и 24. Във връзка с последните пет въпроса – №№ 25 – 29, вкл., поставени в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е., че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът сочи и самостоятелния селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, който се обосновава с изложените вече твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт поради обстоятелството, че съставът на Апелативен съд – Пловдив напълно превратно е приложил разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, според която именно възложителят – в случая Община Хасково, дължи заплащане на възложената и приета без забележки работа. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – Община Хасково, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за нейната неоснователност, както и моли да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, доколкото не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Третите лица - помагачи на страната на ответника: Министерство на регионалното развитие и благоустройството и Министерство на финансите не депозират писмени отговори на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е взел предвид следното: Сключеният договор между страните е по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ПМС № 18/02.02.2015 г. за приемане на Национална програма за енергийна ефективност на многофамилните жилищни сгради, за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по програмата и за определяне на органите, отговорни за реализацията й. По силата на постановлението, Държавата предоставя безвъзмездна финансова помощ на регистрирани сдружения на собствениците на многофамилни жилищни сгради, като при определени в методиките към нормативния акт указания финансира извършването на съответните СМР, необходими за осигуряване на енергийната ефективност на сградите. В този процес участниците са нормативно определени, а именно: 1.) Министерство на финансите, отговорно за методическото ръководство по отношение на бюджетните и отчетните аспекти; 2.) Министерство на регионалното развитие и благоустройството – с координиращи функции, издава необходимите методически указания; 3.) „Българска банка за развитие“ АД – участва в договарянето на споразуменията за предоставяне на финансов ресурс, като сключва конкретни тристранни договори за целево финансиране с кмета на съответната община и областния управител; 4.) Областен управител – подписва договор за целево финансиране с кмета на общината и „ББР“ АД и наблюдава процеса по обновяване на жилищните сгради на своята територия в изпълнение на договора за целево финансиране; 5.) Сдружения на собствениците по чл. 25, ал. 1 ЗУЕС, които подават заявления за интерес и финансова помощ в общината, осъществяват контрол върху изпълнението на обновяването чрез упълномощено техническо лице и сключват договор с кмета на общината; 6.) Съответна община, на чиято територия са сградите – тя приема заявления на сдруженията на собствениците, води публичен регистър на същите, издава разрешения за строеж, упражнява инвеститорски контрол, а кметът от името на общината: сключва договори със сдруженията по предоставянето и финансирането на помощта, сключва договори за целево финансиране с „ББР“ АД и областния управител, сключва договори и разплаща всички дейности с външните изпълнители по обновяването; 7.) Външни изпълнители – избират се от общините по реда на ЗОП, в открита процедура. Съгласно предвижданията в приетата от МС НПЕЕМЖС: одобрените сгради ще получат до 100 % безвъзмездна финансова помощ; сдружението на собствениците, чието заявление е било одобрено, ще бъде поканено от общината да сключи договор по образец, след което общината, от името на сдружението, трябва да сключи договор за целево финансиране с „ББР“ АД и с областния управител по образец. Изрично е посочено, че договарянето, разплащането и финансирането се извършва чрез кмета на общината – от името и за сметка на сдружението на собствениците, като тези дейности и свързаното с тях финансиране и разплащане не се отразяват по бюджетите на общините. Всички операции по НПЕЕМЖС, с изключение на разходите на общината по администриране на процеса, не засягат бюджета на общината, вкл. и по отношение на показателите за поети ангажименти и нови задължения за разходи. Финансирането на предвидените дейности се извършва изрично и само от Държавата чрез „ББР“ АД, а безвъзмездната финансова помощ подлежи на отпускане след приключване обновяването на сградите и се предоставя чрез директно погасяване от държавния бюджет (бюджета на МРРБ) на задълженията на сдруженията на собствениците – за плащане на съответното възнаграждение, дължимо по договорите за изработка, които кметът на Общината, като представител на Сдружениято на собствениците, е сключил със съответните външни изпълнители. Предвид горното въззивният съд е заключил, че в цялостния процес по изпълнение на НПЕЕМЖС общината е участвала като възложител на СМР по обновяването и едновременно с това – като представител на Държавата и на Сдружението на собствениците, които са ползватели както на финансирането, така и на СМР, свързани с обновяването. Поради това е отрекъл сключеният между страните договор да има самостоятелен характер, а същият е преценен като фактическо и правно продължение на договорите за целево финансиране, сключени между „ББР“ АД, от една страна, Министерски съвет на РБ, чрез Областния управител на обл. Хасково – от друга, и кмета на Община Хасково, в качеството му на довереник на Сдружението на собственици „Гр. Хасково, общ. Хасково,[жк], [жилищен адрес] Б, В, Г“, с БУЛСТАТ[ЕИК]. Договорът е квалифициран като такъв в полза на трето лице (Сдружението на собствениците), съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД, сключен от комисионера – Община Хасково на уговарящия – Държавата, представлявана от Областния управител, с обещателя – „ВМЛ – КОНСУЛТ“ ЕООД. Поради изложеното съдът е приел, че възложителят по договора за изработка не може да изпълни задълженията си, без предварителното или поне едновременно изпълнение на неучастващото в процеса лице – „ББР“ АД, защото само то може да предостави осигурените от Държавата средства за целево финансиране, с които да бъде платено на изпълнителя по процесния договор. Посочено е, че общината е едновременно длъжник по договора с „ВМЛ – КОНСУЛТ“ ЕООД и кредитор по договора с „ББР“ АД и Областния управител, поради което е налице правна и фактическа обвързаност между правата на изпълнителя спрямо общината и на общината спрямо банката и Държавата, представлявана от Областния управител. Затова, с оглед естеството на спорното правоотношение, решението по делото следва да бъде еднакво по отношение на посочените лица, а от горното следва, че са били налице условията на чл. 216, ал. 2 ГПК искът да бъде предявен срещу всички тях, в условията на задължително необходимо другарство. На това основание въззивният съд е приел, че страните по исковата молба не са били правилно конституирани, поради което решението на първата инстанция е недопустимо, съгл. чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК, и следва да бъде обезсилено, а делото да се върне на първоинстанционни съд за изпълнение на процедурата по чл. 129, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 ГПК, след което делото да бъде разгледано, но при съобразено със закона уточняване на искането и съответно конституиране на страните при участие на всички ответници по спора. Дадени са указания за преценка и изясняване дали не се касае и за иск по чл. 134 ЗЗД, но отново при законосъобразно конституиране на страните по делото. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд, а именно, че договор № 249/2015 г. от 08.09.2015 г. няма самостоятелен характер, а представлява фактическо и правно продължение на договорите за целево финансиране, сключени между „ББР“ АД, от една страна, Министерски съвет на РБ, чрез Областния управител – от друга, и кмета на съответната община, в качеството му на довереник на Сдружението на собствениците – от трета, като по спора относно изпълнението му посочените лица са задължителни необходими другари, настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на исканото касационно обжалване на въззивното решение по следния обобщен правен въпрос: Сключеният при условията на НПЕЕМЖС между община - възложител и външен изпълнител договор по реда на ЗОП (отм.) поражда ли отделно облигационно правоотношение между страните, по което възложителят може да отговаря самостоятелно?. Въпросът е обусловил решаващата правна воля на съда, същевременно даденото от него разрешение се намира в противоречие с практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК (решение № 3/24.03.2021 г. по т.д.№ 2808/2019 г. на ІІ т.о.). С оглед изложеното, не се налага обсъждане на останалите основания за достъп до касация, релевирани от касатора. За разглеждане на касационната жалба „ВМЛ – КОНСУЛТ“ ЕООД следва да внесе предварително дължимата държавна такса на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, в размер на 1 760.97 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение