Определение № 60353 от 10.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2253/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗК „Лев Инс”АД против решение №128/02.07.2020г. по в.т.д. №68/2020г., поправено с решение № 173/10.08.2020г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 513/11.06.2019г. по т.д.№1779/2018г. на ВОС в частта, с която касаторът е осъден да заплати на: И. С. А., А. А. М., Г. Р. И., И. Р. И., действащ лично и със съгласието на своята майка А. А. М., Б. Р. И., действащ чрез своята майка и законен представител А. А. М., С. Р. И., действаща чрез своята майка и законен представител А. А. М. и А. Р. И., действаща чрез своята майка и законен представител А. А. М., разликата над 70 000лв. до присъдените 100 000лв., представляващи дължимо на всеки един от тях обезщетение за обезвреда на претърпени неимуществени вреди от смъртта на Р. И. А., починал вследствие на ПТП, настъпило на 09.10.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.11.2015г. до 07.11.2018г. включително, на основание чл.226 КЗ /отм/ и чл.86 ЗЗД. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба оспорват основателността на същата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ пред въззивната инстанция по въззивната жалба на застрахователя е било спорно наличието на съпричиняване от страна на пострадалия Р. И. А., изразяващо се в липса на поставен предпазен колан. Съставът на ВнАС се е позовал на заключението на комплексната съдебно-автотехническа и медицинска експертиза и обясненията на вещите лица, които установяват, че причината за смъртта на лицето са получените при произшествието травми в дясната слепочна част на главата и дясната гръдна половина. С оглед конкретния автомобил, оборудван с триточкови инерционни предпазни колани с допълнително „пренатягане” на всички места и с функция да предпази „политане напред” на тялото при челен удар при възникване на ПТП, според вещите лица коланът не може да контролира свободното движение на крайниците и на главата (и съответно да ги предпази), а в някой случаи и да задържи движението на тялото настрани. В конкретния случай това означава, че използването на „ляв колан” (за пътник на задна лява седалка коланът преминава през лявото рамо) принципно не винаги може да ограничи движението на горната част на тялото на дясно. От значение е и позицията на човешкото тяло към момента на удара. Съобразно и специфичния за случая механизъм на ПТП коланът не би могъл да задържи тялото на пострадалия и да предотврати удара от дясно по главата и гърдите. Само при отрицателно ускорение в посока на движение на автомобила същият обезопасява политането на тялото напред (в частност торса, без крайници и глава) като до някаква степен го задържа и го връща обратно към седалката. Съдът изрично се е обосновал и със становището на вещите лица, че при поставен колан травмите биха били по-малки, но гаранция за леталния изход няма никаква. Едното вещо лице изрично е посочило, че разстоянието между предните и задните седалки е приблизително около 50-60 см., като е възможно нормално седнал на задната седалка пътник, облегнат с гръб, с навеждане и с много леко отделяне на седалищните части да достигне до ъгъла на предната седалка (която, въпреки че е тапицирана, има метална основа) или подглавника. ВнАС е приел, че за съпричиняването е релевантен само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение, вредоносен резултат, т.е. само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди, а такъв принос застарахователят не е доказал по безспорен начин въз основа на категорични доказателства при съвкупна преценка на установените по делото механизъм и интензитет на удара, движение на автомобила по време на произшествието. Според въззивната инстанция ищците са доказали претърпените от тях болки и страдания, предвид най-близката родствена връзка между всеки ищец и починалия. Отчетено е било продължителното време на съвместно съжителство между Р. А. и А. А. М., полаганата от тях обща грижа за четирите им деца, както и на дъщерята на пострадалия от първия му брак. Подробно съдът е изследвал съдържанието на взаимоотношенията между Р. А. и неговите деца, жена, баща, както и конкретното отражение върху всеки един от тях на внезапната му смърт. При отчитане и на обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането и застрахователните лимити към момента на ПТП - 09.10.2015г. е било определено обезщетение от по 100 000лв. за всеки ищец. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Ако заключението на вещото лице, което е от съществено значение за правилното решаване на делото, е уклончиво, неопределено, многовариантно, без мотивирана конкретизация на възможностите по вероятност и степен, може ли съдът да приеме определен вариант от заключението без то да бъде надлежно мотивирано – нито в писменото, нито в устното заключение – или съдът е длъжен да назначи повторна, респ. допълнителна експертиза, с оглед формиране на определеност и обоснованост? Ако основаният съд е пропуснал да стори това, може ли неговият пропуск да бъде отстранен слежебно от въззивния съд, доколкото този съд има правомощия по съществото на делото и задължения по установяване на истината?; 2/ Кои са елементите на фактическия състав на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД, има ли съпричиняване при нарушаване на задължителни правила на поведение / поставяне на обезопасителен колан/ и достъчно ли е резултатът да е в пряка причинна връзка с поведението на пострадалия? И по двата въпроса касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК като допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, че и по двата въпроса не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно задължителните указания по ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос следва да е конкретен, да е включен в предмета на спора и да обуславя решаващата правна воля на съда, обективирана в съдебния акт, но не и да има значение за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Обосновката на първи въпрос не покрива произнасянето на въззивния съд, т.е. не попада сред неговите решаващи правни изводи. Не е налице твърдяната от касатора вариантност, неконкретизираност на експертното заключение, което да е било възприето като точно такова от ВнАС и това да е обусловило извод за крайното решение. Напротив въззивната инстанция се е позовала основно на заключението на комплексната експертиза и на обясненията на вещите лица и то в частта относно възможността точно тази система на оборудване на конкретния лек автомобил, при конкретния механизъм на настъпване на ПТП, при конкретно заеманото от пострадалия място и позиция в МПС с особеностите на последното като отстояние между предна и задна седалка, при спазване на изискванията за поставяне на колан от пътник в автомобила, въобще да е в състояние да го предпази от смъртен изход. Според ВнАС /а не според доказателствата на делото, тъй като на този етап от развитие на касационното производство ВКС няма правомощие да се произнася по тях и да ги преценява по същество/ неопределността идва от липсата на доказателства за конкретното положение на пострадалия в момента на удара, но това е факт от обективната действителност, който следва да се докаже от направилия възраженито за съпричиняване, а не от вещите лица. Настоящият състав на ВКС намира, че по същество с поставянето на първи въпрос касаторът оспорва обосноваността на изводите на въззивния съд, т.е. навежда касационо основание по чл.281, т.3 ГПК. Освен това във въззивната жалба не е направено оспорване на заключението на експертизата, а на преценката на ВОС относно изложеното от вещите лица. По втория правен въпрос ВнАС не е отрекъл, че при нарушаване на изискването за поставяне на предпазен колан от пътник в автомобил, може да е налице съпричиняване, но се е съобразил и с константната практика на ВКС относно предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД. Същата е обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: Решение № 144/27.12.2016г. по т.д. № 1000/2015г. на ВКС, II т.о., Решение № 99/08.10.2013г. по т.д. № 44/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 98/ 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о, Решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 159/24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о. и др. Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване. Следователно по втория правен въпрос не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответниците по касацията следва да се заплатят сторените от тях разноски за защита по касационната жалба чрез подаване на отговор в размер на 1450лв. за всеки един ответник, предвид представените доказателства, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд