Определение № 297 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3386/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. Р. П. срещу решение № 3305 от 03.06.2020 г. по гр. дело № 8212/2019 г. на СГС /Софийски градски съд/, ГО, ІV – А въззивен състав. Ответниците – С. Р. Р. и Я. Р. Р. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържат становище за липсата на релевираните от касатора основания за допускане на касационен контрол. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от ищеца по делото, който е активно легитимира да обжалва въззивното решение в качеството си на страна по спора, при приключил правен резултат – отхвърляне на претенция с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, обуславящ правният му интерес от сезиране на касационната инстанция. Жалбата е подадена по отношение на съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол пред ВКС. Изложените съображения обуславят извод за процесуална допустимост на касационната жалба. ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол поради следните съображения: С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № 97314 от 18.04.2019 г. по гр. дело № 1694/2018 г. на СРС /Софийски районен съд /, І ГО, 25 състав, с което са отхвърлени предявените от настоящия касатор – Р. Р. П. против ответниците по жалбата му пред ВКС – С. Р. Р. и Я. Р. Р. искове по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на дарение на 1/2 идеална част от недвижим имот – апартамент в [населено място], подробно описан в диспозитива на съдебния акт, предмет на нотариален акт № ..., том ..., дело № ../... г. на нотариус при СРС, присъдена е в полза на ответниците сумата 1800 лв., разноски за първоинстанционното производството и са присъдени разноски в тяхна полза като въззиваеми във второинстанционното производство в размер на сумата 1350 лв. Касаторът П. е поставил пет въпроса за част, от които – първият, вторият и третият по реда на последователното им изброяване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди като допълнително основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за четвъртият и петият, твърденията са за допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С първият поставен въпрос – „следва ли да се приеме за доказана нуждата на дарителя от издръжка, ако по делото е установено, че доходите му са по – ниски от нормативно определения минимален праг на бедност за страната ?“, касаторът не обосновава основание за допускане на касационен контрол. Въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал размера на доходите си. Този извод е направен при обсъждане на един от елементите от фактическия състав на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД – установяване на твърдението, че Р. П. се е намирал в трайна нужда. В тази връзка след преценка на обстоятелствената част на исковата молба, определението на СРС по чл. 140 ГПК за пълни и точни указания на релевантните факти, съставът е констатирал, че на Р. П. е било указано за какви обстоятелства трябва да представи доказателства, а именно за изпадането си в трайна нужда от издръжка, нейният размер, с оглед сочените в исковата молба нужди, но той не е провел пълно и главно доказване на трайната нужда от издръжка, не е ангажирал доказателства за конкретните нужди, за които не му достигат средства. Подробно е обсъдена в решението съдебно – медицинската експертиза, от която е направен извод, че заболяването /двустранна ингвинална херния/ не лишава ищеца от възможността да реализира трудови доходи изцяло, а съществува и възможност за финансиране на операцията /оперативно лечение/ от социалните служби, като доказателства за разходите за медикаментозно лечение на артериална хипертония и тахикардия, зъбни заболявания не са представени. Отразено е още, че доходите от рисуване не са установени от гласните доказателства. Съставът е посочил, че липсата на трудова ангажираност като трайно състояние не се дължи на заболяванията на страната. Констатирано е, че ищецът не е ангажирал доказателства за възможността да се пенсионира и да получава конкретен вид пенсия, в съответствие с изискваният на КСО, съответно не са ангажирани от негова страна доказателства за липсата на основания да се пенсионира. При липсата на извод в мотивите на въззивния съд за доходи на ищеца, по – ниски от минималния праг на бедност, не е налице хипотезата, при която може да се даде отговор на поставеният въпрос. Като изведен от становище на касатора, вместо от решаващ извод на съда, цитираният въпрос е без правно значение за селектиране на касационната жалба. Затова и в съответствие с разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които не се допуска разглеждане на касационната жалба при поставяне на въпрос, който не е формиран от решаващ извод на въззивния съд, настоящата инстанция намира, че не следва да се допусне касационен контрол. Това разрешение се прилага, без да се обсъждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, формирани от касационни решения на състави на ВКС /решение № 145/1.11.2017 г. на ІІІ г.о., решение № 432/22.01.2014 г на ІV г.о./, тъй като липсва релевантен правен въпрос, при която хипотеза, съобразно т. 1 от цитираното ТР на ОСГТК на ВКС, № 1/19.02.2010 г., правната последица е недопускане на касационен контрол, без да се обсъждат допълнителни предпоставки. Вторият въпрос е формулиран така:“представлява ли неизпълнение на морално задължение към дарителя, проява на непризнателност и основание за отмяна на дарението, поканата от дарените към дарителя да напусне дареното жилище, без да са му осигурили място, където да живее необезпокоявано, нито са му предоставили парични средства за наемане на други жилище ?“. И по тази част от изложението, жалбоподателят следва същият подход, както по предходната част, формулира въпрос, който не произтича от произнасянето на състава. Жилищната нужда на ищеца като липса на жилище, в което би могъл да живее, не е измежду обстоятелствата, отразени в исковата молба, като релевантни за нуждата от издръжка. Въпросът не е съобразен с мотивите на СГС, съгласно които ищецът не е сочил да има непокрита жилищна нужда, напротив установено е, че живее в процесния апартамент. Затова описаната в същия въпрос хипотеза не визира правно разрешение на съда, което да е предмет на съпоставяне с изводите в решение № 1280/11.12.2008 г. на състав на ВКС, І г.о., в което е обсъдена друга хипотеза, искане за издръжка, изразяваща се в необходимост от място, където дарителят би могъл да живее спокойно, като надарената не е осигурила място, където дарителят да живее необезпокоявано, както и не му е предоставила парични средства за заемане на жилище. Липсата на идентичност на въпросите, разгледани от СГС и ВКС обуславя извод за липсата на релевираното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване. Третият поставен въпрос е формулиран, както следва: „може ли да се приеме, че дареният е в невъзможност да дава издръжка на дарителя, при положение, че притежава в патримониума си дареният имот ?“. Посочената хипотеза се основава на практика, която не е актуална и която не е в съответствие с ТР № 1/2013 от 21.07.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, в което е обосновано разбирането, че не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по - лошо положение от това на дарителя. В решенията на състави на ВКС, на които се позовава касатора /решение № 501/29.06.2010 г. на ІІІ г.о., решение № 141/10.03.2010 г. на ІІІ г.о., решение № 1500/16.03.2009 г. на V г.о./ е аргументирано друго разбиране, а именно, че издръжката се дължи докато трае нуждата на дарителя и до размера на подареното, до който размер дареният има възможност да я дава, тъй като той притежава подареното. Приетият в посоченото ТР на ОСГК на ВКС от 21.07.2013 г. критерий за преценка при спор относно това, налице ли е проява на непризнателност от страна на дарения в хипотеза на отказ да даде издръжка на надарения, от която последният трайно се нуждае и е поискал такава, е поставянето на дарителя и лицата, които е длъжен да издържа по закон в положение по – лошо от това на дарителя. Този критерий отсъства в приетите разрешения в практиката, предхождаща цитираното ТР на ОСГК на ВКС, на която се позовава касатора, а отсъства и правен въпрос в изложението на страната по него. Възможността за даване на издръжка е разгледана от състава в съответствие с разясненията в ТР на ОСГК на ВКС, но поставеният въпрос не произтича от изводите във въззивното решение. Изложението на жалбоподателя и съдържащите се в него въпроси не са съобразени и с друг решаващ мотив на състава, подробно аргументиран в обжалвания акт, съгласно който не може да се направи извод за наличие на трайна нужда от издръжка по отношение на ищеца. Наличието на трайна нужда от издръжка на дарителя е един от основните елементи от фактическия състав на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, като липсата му обуславя неоснователност на претенцията, предвид кумулативната изискуемост на предпоставките, съставляващи основание за отмяната на дарението, между които освен трайна нужда от издръжка на дарителя трябва да са налице още искане, отправено от дарителя до дарения и отказ на последния да дава издръжка, преценяван с оглед на посочения по - горе критерий /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2013 от 21.07.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС/. По посочените решаващи мотиви на състава не са поставени правни въпроси. Затова следва да се приеме, че и в тази част от изложението липсва основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, което има за правна последица недопускане на касационно обжалване. Както се посочи по – горе, четвъртият и петият въпроси се поставени с твърдения за допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те са формулирани така:“следва ли да се приеме, че изпадането на дарителя в трайна нужда от издръжка се дължи на поведението му, при положение, че той не е навършил пенсионна възраст за получаване на пенсия; не страда от заболявания, обуславящи инвалидизирането му и получаване на пенсия по болест; регистриран е като безработен в бюрото по труда от заболяване, което ограничава възможностите му за полагане на труд, като изключва тежката физическа работа ?“; „отпада ли обективната нужда от издръжка и освобождават ли се дарените от моралното им задължение да дават издръжка на дарителя, който се нуждае от такава, ако изпадането в трайна нужда се дължи и на поведение на дарителя ?“. Изпадането на дарителя в трайна нужда като резултат от поведението му се поставя за разглеждане и в двата въпроса, но в първият от тях въпросът за връзката между трайната нужда и поведението на страната, като причина, която я обуславя, се поставя в зависимост от изчерпателно изброени причини, при които въпросът, е може ли наличието им да формира извод, изключващ липсата на трайна нужда, а при вторият относно същата връзка /изпадането на дарителя в трайна нужда като резултат от поведението му/ се формира питането, „отпада ли обективната нужда от издръжка. И двата въпроса не релевират предпоставки за допускане на касационно обжалване. В първият от тях, по реда на цитирането им, въпросът за връзката между трайната нужда и поведението на страната, като причина, която обуславя трайната нужда, се поставя в зависимост от изчерпателно изброени причини. Същите причини представляват поддържани в процеса възражения на ищеца, като по този начин поставеният въпрос се извежда от становища на страната, а не от мотиви на съда. Същият характер има и следващият въпрос, който отново се формира от становище на страната, затова че дори и в хипотеза, при която дарителят се нуждае от издръжка, която нужда е обусловена от поведението му, дареният не се освобождава от задължението да дава издръжка. По разрешенията, приети от състава, че здравословното състояние позволява на ищеца да полага труд, както и че той не е ангажирал доказателства във връзка с възможността за пенсиониране, а финансовите му затруднения се дължат на собственото му поведение, страната не е поставила правни въпроси. Изложеното налага извод за това, че поставените въпроси не формират общи основания, тъй като не отговарят на характеристиките, определящ ги като правни въпроси. Не е обоснована и специалната предпоставка, разяснена с т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС. В тази част от изложението липсва мотивиране на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се приеме, че не са установени основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение