Определение № 2209 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2712/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. К., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ю. М., против въззивно решение № 34 от 08.03.2023 г. по в.гр.д. № 270/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частите, с които след частична отмяна на първоинстанционното решение № 169 от 16.05.2022 г. по гр.д. № 487/2021 г. на Окръжен съд – Русе е отхвърлен искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над 8000 лв. до 15 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на повдигнатото му обвинение по досъдебно производство № 20-П/2011 г. по описа на СО при СГП, прекратено с постановление от 29.03.2016 г., както и в частите, с които са отхвърлени исковете му за присъждане на обезщетение за имуществени вреди както следва: 422,72 лв., представляващи законна лихва върху внесената от него гаранция, за периода от 24.02.2012 г. до 19.03.2014 г.; 6079 лв., представляващи размер на нетния доход, от който е бил лишен ищеца за период от 6 месеца, през които е бил отстранен от длъжност, както и сумата 2400 лв. – претърпяна загуба, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. Касаторът твърди, че в обжалваната част въззивното решение е неправилно и необосновано. Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди от ищеца вследствие на незаконно обвинение. Установено е, че на 22.02.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем по ДП № 20-П/2011 г. по описа на СО при СГП за престъпление по чл. 302, т. 2 и т. 1, ал. 2 вр. чл. 310, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1, пр. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, както и за престъпление по чл. 387, ал. 1, пр. 2, алт. 1 от НК. Взета му е мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 2000 лв., която е внесена на 24.02.2012 г. На 07.03.2012 г. ищецът отново е бил привлечен като обвиняем за същото деяние. С постановление от 27.01.2014 г. частично е прекратено наказателното производство по отношение на ищеца за престъпления по чл. 387 НК и за извършени престъпления по чл. 301, ал. 3, пр. 1 НК, като е постановено разследването на продължи за извършено престъпление по чл. 301, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Със същото постановление е отменена и мярката за неотклонение. Ищецът отново е бил привлечен като обвиняем на 31.01.2014 г., като за това обвинение не му е взета мярка за неотклонение. На 09.01.2015 г. в Окръжен съд – Русе е внесен обвинителен акт против ищеца и други лица и е образувано НОХД № 20/2015 год., което впоследствие е прекратено, като делото е върнато на Софийска градска прокуратура за отстраняване на недостатъци в обвинителния акт. Установено е, че на 30.11.2015 г. ищецът и друго лице са поискали от съда да постанови започване на производство по глава ХVІ от НПК „разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия“. С постановление от 29.03.2016 г. е прекратено наказателното производство, което впоследствие е изменено в частта относно основанието за прекратяване от чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК на чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 1 НПК. Според въззивния съд с прекратяването на наказателното преследване, поради това, че деянието не е извършено, за ищеца са възникнали предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за обезщетяване на претърпените от него неимуществени вреди, вследствие на незаконното обвинение. Като спорен е изведен въпросът за настъпилите от незаконното обвинение вреди и техният размер. Съдът е приел, че по делото е установено от събраните свидетелски показания, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство, изразяващи се в множество негативни преживявания – бил изнервен, станал затворен, не искал да контактува; не можел да спи; изпитвал срам; непрекъснато бил угрижен и изпитвал безпокойство; страхувал се, че ще влезе невинен в затвора и че ще остави децата си без бащина подкрепа; след обвинението приятели спрели да контактуват с него; чувствал се обиден; изпитвал неудобство как ще обясни ситуацията на децата си; било накърнено доброто му име, както и били уронени честта и достойнството му от общественото разгласяне на обвинението включително и в медиите. При преценката за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за прилагане принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД са отчетени следните обстоятелства: към момента на започване на наказателното производство ищецът е бил на възраст 35 години, живеел е в [населено място] със съпругата си и двете си деца, като към същия момент не е бил осъждан; ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършаване на тежки престъпления, свързани с изпълняваната от него професионална дейност; взета е мярка за неотклонение „парична гаранция“, която впоследствие е отменена; наказателното производство е продължило около четири години и пет месеца в досъдебната фаза и в съдебната фаза, като по внесения обвинителен акт делото е било прекратено на съдебна фаза и върнато на прокурора; наказателното производство срещу ищеца е прекратено през 2016 г. Съдът е приел, че продължителността на наказателното производство е прекомерна и същото не е проведено в разумни срокове с оглед неколкократното привличане на обвиняем за същото деяние, частичното прекратяване и връщане на делото за отстраняване на неизправности в обвинителния акт, както и необходимостта от изричното искане на ищеца за започване на процедура по разглеждане на делото по искане на обвиняемия. След като е взета предвид и обществено-икономическата обстановка в страната, въззивният е определил за справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата в размер на 8000 лв. За частично основателно е прието възражението за началния момент на дължимата законна лихва върху обезщетението. Посочено е, че лихва е дължима от прекратяването на наказателното преследване, но доколкото направеното възражение за изтекла давност е основателно за част от периода след прекратяването и преди завеждането на иска, то законната лихва върху присъденото обезщетение се дължи, считано от 26.07.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Съдът е приел, че исковете за обезщетения на имуществени вреди, претърпени от ищеца, вследствие на незаконното обвинение са неоснователни. По отношение на претенцията за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено в наказателното производство адвокатско възнаграждение, съдът е установил, че в представения договор за правна помощ и съдействие не се съдържа уговорено възнаграждение, а не са събрани други доказателства в подкрепа на твърдението, че възнаграждение е заплатено от ищеца, поради което претенцията е отхвърлена като неоснователна. Във връзка с претенцията на ищеца за сумата от 422,72 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 2000 лв. на внесената от него гаранция, за периода до връщането ѝ, е прието, че ищецът по същество претендира пропуснати ползи за това, че е бил лишен от възможността да разполага с паричните средства в размер на 2000 лв., заради внесената гаранция. Законната лихва за забава не е измерител на пропуснати ползи от неползването на определена парична сума, а в допълнение не е установено по делото, че ищецът със сигурност би реализирал увеличаване на имуществото си за периода, през който е действала мярката за неотклонение „гаранция“, ако не беше внасял гаранция и беше разполагал със сумата от 2000 лв. Останалите три имуществени иска за присъждане на обезщетения в размер на 4867 лв., представляващи размерът на нетния доход, от който е бил лишен ищецът за период от 6 месеца, през които е бил отстранен от длъжност, на 790,37 лв., представляващи получено от ищеца в по-малък размер обезщетение за безработица, вследствие на дисциплинарното уволнение, на 35 822,64 лв., представляващи разликата между възнаграждението, получавано от ищеца преди напускането на системата на МВР и получаваното от него след това, за времето от 23.08.2012 г., когато е издадена заповедта за налагане на дисциплинарното му наказание „уволнение“, до 30.06.2021 г., са отхвърлени като неоснователни. Основният аргумент е, че твърдените имуществени вреди не са в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение в извършване на престъпления. Временното отстраняване от длъжност не е на основание повдигнатото на ищеца наказателно обвинение за извършено престъпление, при положение, че директорът на Областна дирекция „МВР“ - Русе е действал в условията на оперативна самостоятелност, тъй като към този момент не е съществувало законово задължение за отстраняване на ищеца от длъжност, а отстраняването е извършено по преценка на органа с оглед започналото дисциплинарно производство против ищеца. Прието е, че вредите от отстраняването на ищеца временно от длъжност са последица от образуваното срещу него дисциплинарно производство. За претендираните вреди, изразяващи се в намаления размер на обезщетение за безработица, е посочено, че същото е вследствие на уволнението на ищеца, което също няма пряка връзка с наказателното преследване. По отношение на имуществената вреда, изразяваща се в разликата между възнаграждението, получавано от ищеца преди напускането на системата на МВР и получаваното след това за периода от 23.08.2012 г. до 30.06.2021 г. е прието, че не е налице причинна връзка между незаконното обвинение и получаваното от ищеца възнаграждение в размер по-нисък от това, което е получавал в МВР. Съдът е направил извод, че няма основание да се присъжда тази разлика, тъй като основанието за напускането на МВР е дисциплинарното уволнение, а не незаконното обвинение. За периода след прекратяването на наказателното производство против него до завеждането на исковата молба, също липсва причинна връзка, тъй като през този период ищецът вече не е бил обвиняем по наказателно производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите за начина на определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и за задължението му да изложи собствени мотиви в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В същата хипотеза са формулирани и следните въпроси: 1. „При неправомерно задържане на парична сума под формата на мярката за неотклонение „парична гаранция“, размерът на вредата може ли да се определи като законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД?“; 2. „Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между претендираните имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение за периода на отстраняване от длъжност и по-нисък размер на обезщетение по чл. 54б КСО (в редакцията му към 2012 г.) и воденото наказателно производство, когато фактическото основание и мотивите в заповедта по чл. 234, ал. 1, т. 4 ЗМВР касаят само и единствено деянията, посочени в незаконосъобразното повдигнато обвинение?“. 3. „Как се установява и преценява размерът на обезщетението за вредите от заплатеното адвокатско възнаграждение за защита по незаконното обвинение?“. Настоящият състав на III г.о., ВКС, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 34/08.03.2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново. Първите два въпроса за критериите при определяне на размера на неимуществените вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и задължението на съда да изложи собствени мотиви са относими към дейността на въззивната инстанция, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената от касатора. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, конкретните икономически условия и други съгласно ППВС № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. По въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви съществува трайната и непротиворечива практика, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Посочената съдебна практика и по двата въпроса е съобразена от въззивния състав – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер. Въпросите относно обезщетенията за имуществени вреди също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Действително според практиката на ВКС паричната гаранция подлежи на връщане, след като е установено, че престъпление няма. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за получаването им, тъй като в действителност такова основание не е било налице. Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положениe /restitutio in integrum/, а не обезщетение за вреди. Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които кредиторът е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото. Разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато страните не са уговорили друго. Когато неоснователно се задържа парична сума, причинената имуществена вреда – загуби и пропуснати ползи, е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Това е така, защото законна лихва се дължи винаги когато паричното задължение съществува и е изискуемо, независимо от какво e породено – договор, друга сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и други източници. В разглеждания случай обаче претенцията е погасена по давност. Въззивният съд е приел, че липсва пряка причинна връзка между воденото наказателно производство и претендираните имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение и получено обезщетение в по нисък размер. Връзката е опосредена /прекъсната/ от образуваното дисциплинарно производство и наложеното наказание дисциплинарно уволнение, което обстоятелство изключва общия ред за ангажиране на отговорността на държавата. В този смисъл е съобразена установената практика на ВКС /т.10 и т.11 от ТР№3/ 2004г. на ОСГК, решение № 343/10.12.2014 г. по гр. д. № 1610/2014 г., IV г.о., решение №708/14.01.2011г. по гр.д. № 1389/2009 г., IV г.о./, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на установена пряка причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Само в случаите, когато имуществените вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действия на друг орган, който е действал при условията на обвързана компетентност, тогава отговорност за тези вреди носи прокуратурата, при условие, че специален закон не предвижда друг ред за обезщетяването им / арг. от чл.8, ал.3 ЗОДОВ /. Въззивният съд не е обсъждал как се определя размерът на обезщетението за вредите от заплатеното адвокатско възнаграждение за защита по незаконното обвинение, а е приел, че в договора за правна помощ и съдействие не се съдържа уговорено възнаграждение и не са събрани други доказателства в подкрепа на твърдението, че действително е заплатено възнаграждение, поради което претенцията е отхвърлена като неоснователна. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд