Определение № 5977 от 19.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2562/2024 г.

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез процесуални представители с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е образувано по искова молба на Е. Г.-Д. и И. Б. (ответници по касационната жалба), с която са предявили субективно и обективно съединени при условията на евентуалност искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на П. Х., че всяка от тях е собственик на 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], съответно въз основа на договор за дарение на недвижим имот и договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, или на евентуално наведеното придобивно основание за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Последното обосновано с осъществявано от тях давностно владение, включително и чрез присъединяване на владението на техните праводатели, и с възможност за зачитането му от 23.11.1997 г. (чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ), като са поискали и отмяна на издадения в полза на Б. С. констативен нотариален акт № 37/2000 г.

Така предявените искове са оспорени от ответника П. Х., възразявайки че поземленият имот към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, по силата на който е настъпило възстановяване на собствеността на наследодателката й Б. С., е бил държавна собственост, тъй като с договорите от 1958 г. и 1979 г. държавата не е прехвърлила право на собственост върху дворното място, а и за втория етаж от сградата не е отстъпила и право на строеж (чл. 17 ЗС и чл. 4, ал. 4 НПЖДЖФПНС, 1957 г., отм., в редакции към 24.10.1958 г.). Оспорва и придобиването му въз основа на изтекла в полза на ищците и техните праводатели придобивна давност поради липата на осъществявано от тях своене.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение за отхвърляне на главните установителни искове за собственост върху процесния поземлен имот, като вместо това е постановил друго за уважаването им и поради несбъдване пред него на вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените искове за собственост е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която същите са отхвърлени.

За да постанови този резултат, въззивният съд, след обсъждане на събраните пред първоинстанционния съд по спорните въпроси доказателствени средства (писмени и гласни), е приел за установено, че през 1948 г. процесното дворно място (площ от 398 кв.м по скица и 374 кв.м. по НА и заповед) с номер по предходен план *, квартал 335 (717), за който е отреден УПИ (парцел) *-*, заедно с построената в него сграда, е отчуждено през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС от М. Г. И., притежавал имота въз основа нотариален акт 29.07.1929 г., издаден на основание Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилище на бездомници. Посочил е, че до 1958 г. имотът е представлявал държавно имущество, като на 24.10.1958 г., въз основа решение № 110 на Изпълкома на ГНС по протокол № 20 от 09.07.1958 г., с договор за продажба на държавен жилищен имот, сключен по реда на Наредба за продажба на жилища от държавния жилищен фонд предоставен на народните съвети, държавата е продала на М. Б. М. втори (тавански) етаж от масивната жилищна сграда на [улица] [населено място], заедно с 1/2 ид. част от мястото, представляващо парцел *, цялото с площ от 425 кв. м, и идеални части от подобренията и насажденията в мястото. Въззивният съд е изложил съображения, че към този момент законодателството не е предвиждало ограничение физически лица да придобиват идеални части от дворни места като принадлежност към жилища, а подобно ограничение е било въведено едва през 1961 г., когато е приета нова ал. 4 на чл. 4 от цитираната Наредба, поради което е приел, че продажбата от 1958 г. е породила вещно действие както за втория етаж от къщата, така и за 1/2 ид. част от дворното място и собствеността върху тях е преминала върху М. М., който към момента на придобиването му е бил в брак с М. М.. При тези съображения е посочил и че договорът за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в НА № 167 от 26.10.1993 г., с който двамата съпрузи прехвърлили имота на дъщеря си И. Б. (ищец и сега ответник по касационната жалба) също е породил транслативен ефект.

За установяване принадлежността на правото на собственост върху останалата 1/2 ид. част от процесния поземлен имот, въззивният съд е изложил, че след 24.10.1958 г. къщата се е намирала в режим на етажна собственост, тъй като първият и вторият етаж от нея били собственост на различни лица - държавата и М. М., които били собственици и на по 1/2 ид. част от дворното място. Въззивният съд е приел, че в този случай на идентичност между собствениците на отделните етажи от сградата в режим на етажна собственост и дворното място, последното се явява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Изложил е, че със сключения на 25.12.1979 г. договор за продажба на държавен жилищен имот съгласно Наредбата за държавните имоти (НДИ, отм.) държавата, от една страна, и И. Т. Н. и С. А. Н., от друга страна, е продаден държавен апартамент, представляващ първи етаж от сградата на [улица], [населено място], заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и 1/2 идеална част от дворното място (парцел *-*), върху което е отстъпено право на строеж, за което е и предвиденото в чл. 121, ал. 4 НДИ . Изложил е съображения, че предвид характера на тази 1/2 ид. част от дворното място преди сключването на договора на обща част – принадлежност към самостоятелния обект в сградата в режим на етажна собственост, държавата не е могла да се разпореди отделно с нея, включително чрез учредяване право на строеж върху нея. Приел е за невъзможно при вече възникнала етажна собственост държавата да запази собствеността върху общите части, щом като се е лишила чрез разпоредителни сделки с правото на собственост върху всички самостоятелни обекти в етажната собственост. Така въззивният съд е достигнал до извод, че през 1979 г. купувачите са придобили собствеността и върху 1/2 ид. част от дворното място по силата на разпореждането на закона. Така е приел, че и последващите сделки, обективирани в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 125 от 05.12.1984 г., с който И. Н. и С. Н. са дарили първи етаж от сградата, заедно с 1/2 ид. част от дворно място на сина си С. Н., нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 84 от 13.06.1995 г. за прехвърлянето на имота на М. Г. и последния във веригата на правоприемство нотариален акт за дарение на недвижими имоти № * от 11.09.2017 г. в полза на Е. Г.-Д. (ищец по производството), са породили вещно действие. Тъй като извършените от държавата прехвърлителни сделки в полза на праводателите на ищците през 1958 г. и 1979 г. и последващите сделки с предмет права върху процесното дворно място са произвели вещно действие, въззивният съд е извел извод, че ищците са собственици на по 1/2 ид. част от дворното място.

За неоснователно въззивният съд е приел възражението на ответника П. Х. (сега касатор), че е собственик по силата на наследствено правоприемство на възстановения по силата на ЗВСОНИ поземлен имот на нейната майка Б. С. (починала през 2021 г.), като единствен наследник по закон (дъщеря) на М. И., починал през 1963 г. Изложил е съображения, че реституцията по ЗВСОНИ настъпва за отчуждените по ЗОЕПГНС имоти единствено когато едновременно са налице изброените в чл. 1, ал. 1 от закона предпоставки: 1) при влизане в сила на реституционния закон имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон, и 2) да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, като липсата на която и да е от тези предпоставки е пречка за възстановяване на собствеността. Посочил е, че в случая към 1992 г., когато влиза в сила ЗВСОНИ, собствеността не е заварена държавна, а вече е преминала към трети лица, извън кръга по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, като липсват данни, а и не се твърди, да е провеждан срещу тях иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Затова въззивният съд е приел, че са липсвали предвидените в закона предпоставки за настъпване на реституцията по ЗВСОНИ за процесното дворно място, за която е без правно значение представената по делото заповед № ОА 537 от 31.03.1995 г., с която на основание чл. 88, ал. 4 НДИ дворното място, отчуждено по реда на ЗОЕГПНС, е отписано от актовите книги за държавните имоти. Въз основа на тези мотиви в решението въззивният съд е приел главните искове за собственост за основателни и е уважил същите.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос, свързан с възможността към 1958 г. държавата да се разпорежда с право на собственост върху дворно място при действието на НПЖДЖФПНС (1957 г., отм.), макар и да е изведен от правните изводи на въззивния съд по предмета на спора относно принадлежността на дворното място, не обуславя допускането на решението до касационно обжалване. Този въпрос не е разрешаван в посочената от касатора практика на ВС и ВКС, а и част от нея (решение № 135 от 17.03.1992 г. по гр. дело № 1090/1991 г. на ВС, I г.о., и решение № 546 от 15.03.1977 г. по гр. дело № 2896/1976 г. на ВС, I г.о.) не може да предпостави наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос не е и в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (решение № 163 от 29.03.2019 по гр. дело № 2953/2017 г. на ВКС, I г.о.), в която е прието, че посочената Наредба в първоначалната й редакция не предвижда ограничение за продажба на идеална част от дворното място като принадлежност към жилищата. Този въпрос не обуславя допускането до касационно обжалване на решението и поради наличието на друг самостоятелен решаващ мотив за вещното действие на продажбата от 1958 г. с държавата, респ. за придобиването на частта от дворното място от М. М., праводател на ищеца И. Б., и на последващата сделка с частта от спорното дворно място – липсата на оспорване на валидността на сделките със специалния иск по чл. 7 ЗВСОНИ, който изключва разглеждането на възражение по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а и по него няма повдигнат от касатора въпрос. Посоченото в тази насока от въззивния съд относно придобивното основание на праводателя е в съответствие с тълкувателните постановки, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, в което изрично е прието, че с предвидения в чл. 7 ЗВСОНИ специален установителен иск е уредено изключение, при което релевираното на нищожността е ограничено с преклузивния едногодишен срок, след изтичане на който позоваването на нищожност на придобивното основание (сделка на третото лице с държавата) не може да се прави нито чрез предявяване на иск, нито чрез възражение. С изтичане на този срок се погасява не само правото на иск, но и материалното право на възстановяване на собствеността, след като имотът е придобит от трето лице на основание сделка с държавата. В тази насока е и последвалата тълкувателното решение практика на ВКС, включително и формираната по реда на чл. 290 ГПК (решение № 46 от 05.04.2018 г. по гр. дело № 993/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 393 от 22.10.2012 г. по гр. дело № 31/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 130 от 20.02.2002 г. по гр. д. № 1800/2002 г. на ВКС, IV г. о.), която изключва възможността за разглеждане на този въпрос и като допустимо възражение по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване и по въпросите (втори - четвърти и седми – осми въпроси), свързани с прехвърлянето на отделен обект от сграда от собственика й с идеална част от дворното му място и съответствието й с чл. 40 ЗС. Така формулираните сходни въпроси нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, а и по естеството си съдържат възпроизвеждане на доводите на касатора и то според поддържаната от него в касационната жалба защитна теза, поради което те не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационното обжалване. При липсата на общата предпоставка не е необходимо обсъждането на наведените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, за която по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не се посочват и актове на КС и СЕС, на които тези въпроси и другите формулирани въпроси да противоречат. Решаващите изводи на въззивния съд са за възникване на сграда в режим на етажна собственост след разпоредителната сделка от 1958 г. и идентичност на собствениците на отделните етажи от сградата и от дворното място, значима за определянето на дворното място като обща част и със значението на принадлежност към сградата (т.е. с обслужващо предназначение за главната вещ), която е собственост на трети лица и за която възстановяване на собствеността по ЗВСОНИ не настъпва. Тези изводи, направени от въззивния съд в решението, са в съответствие и с тълкувателните разяснения на Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995 г. по гр. дело № 3/1994 г. на ОСГК на ВС, в което и в последвалата го практика на ВКС (решение № 438 от 05.01.2012 г. по гр. дело № 987/2010 г. на ВКС, I г.о.) е възприет именно принципът, че постройката има главно значение, а теренът – обслужващо, и който намира приложение при възстановяването на собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ върху отчужден по ЗОЕГПНС имот, целта на който реституционен закон е да се възстанови собствеността върху отчуждения имот, доколкото той съществува като обект на собственост (т.е. до размерите, в които е отчужден).

Същите изводи са в съответствие и с установената практика на ВКС (решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. дело № 2054/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 485 от 12.01.2012 г. по гр. дело № 1310/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 177 от 13.07.2010 г. по гр. дело № 745/2009 г. на ВКС, II г.о.), в която е прието, че дворното място е обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС доколкото принадлежи на всички етажни собственици, т.е. при наличие на пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. При наличие на отделни самостоятелни обекти – етажи от жилищна сграда, принадлежащи на отделни собственици, дворното място, в което тази сграда е построена, има обслужващо я предназначение и представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Общите части не са самостоятелен обект на правото на собственост, а следват режима на собствеността върху главния обект на собственост, който са предназначени да обслужват. Когато етажният собственик прехвърли върху трето лице собственото си жилище, приобретателят придобива правата на своя праводател върху общите части, макар това да не е упоменато в легитимиращия го акт, защото общите части в етажната собственост са предназначени да обслужват отделните самостоятелни обекти. Те са тяхна принадлежност и по правилото на чл. 98 ЗС следват главната вещ на собственост, като преди възникването на етажната собственост, меродавно за разпореждането с тях е единствено решението на едноличния собственик (решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр. дело № 5673/2015 г. на ВКС, III г.о., и посочените от касатора решение № 35 от 06.03.2018 г. по гр. дело № 3057/2017 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 234 от 03.07.2014 г. по гр. дело № 7607/2013 г. на ВКС, IV г.о.). В тази насока е също и даденото разрешение в решение № 438 от 5.01.2012 г. по гр. дело № 987/2010 г. на ВКС, I г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, по сходна на настоящата хипотеза и на което въззивният съд се е позовал. В него е прието, че при отчуждаване на дворно място със сгради е възможна хипотеза, когато с отчуждаването или след това, чрез продажби от държавата на физически лица на отделни обекти в сградата, да е създадена етажна собственост. В този случай по отношение на земята, върху която е построена сградата, приложение намира разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗС и след създаването на етажната собственост дворното място физически не се е променило, но вече съставлява обща част на сградата и собствениците на самостоятелни обекти в нея участват в етажната собственост съгласно разпоредбите в Закона за собствеността. Идеалните части от дворното място в този случай, както и другите общи части, се прехвърлят заедно с обекта, към който се припадат, по силата на разпореждането на закона.

Изложеното относно изводите на въззивния съд по предмета на спора в случая и установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, води до отсъствие на предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и по другите въпроси (пети и шести въпроси), свързани със значението на дворното място като принадлежност по чл. 98 ЗС. Посочената практика и липсата на промяна в обществени условия и законодателната уредба след постановяването й не налагат нейното изменение.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилен е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагането на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая при прочита на обжалваното въззивно решение и предвид направените от касатора оплаквания, настоящият състав не констатира наличието на порок, който да може да се квалифицира като такъв по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установи и вероятност решението да е нищожно или недопустимо.

Ето защо, обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касационната жалба - Е. М. Г.-Д. и И. М. Б., следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за производството пред касационната инстанция от по 1 200 лева за всяка от тях, представляващи заплатени разноски за адвокатски възнаграждения за изготвяне на отговор на касационна жалба по приложените два договора за правна защита.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.