Определение № 3237 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1915/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., подадена чрез назначения по реда на ЗПрП адв. И. Ю., срещу определение № 1901 от 30.01.2025г. по в.ч.гр.д. № 6011/2024г. на СГС, ЧЖ-І-Б състав, с което е потвърдено определение № 10487/08.03.2024г. по гр. д. № 53649/2023г. на СРС, ГО, 140 състав за прекратяване на производството по подадената от Е. Д. М. против Върховния касационен съд искова молба. В частната касационна жалба се твърди неправилност на атакувания съдебен акт и се иска отмяната му. Оспорва се решаващия извод на въззивния съд, че е налице идентичност между настоящото дело и гр.д.№ 2361/2024г. на СРС, доколкото претенциите на ищеца по двете дела касаят различен период от време. В изложението по чл.284, ал.3, т.1, във вр. с чл.278, ал.4 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се поставя следния процесуалноправен въпрос, който според частния жалбоподател е решен в противоречие с ППВС № 4/1968г. и с решение № 9/25.03.2014г. по гр.д.№ 3700/2013г. на І ГО на ВКС: Длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение. По предварителния въпрос за допустимостта на касационното обжалване ВКС намира следното: Производството пред СРС по гр.д. № 53649/2023г. е било образувано по искова молба на М., с която се претендира от Върховния касационен съд обезщетение за причинени вреди в размер 24 000 лева, претърпени в периода от 31.12.2022г. до 02.10.2023г., в резултат на нарушение на ПЕС, поради това, че с постановеното решение № 242/16.04.2020г. по кнохд № 1018/2019г. на ВКС ищецът бил осъден по непредявени обвинения. СРС е приел, че изложените от ищеца фактически твърдения не попадат в хипотезата на ЗОДОВ, нито под общия граждански състав на непозволеното увреждане и е прекратил производството по делото. За да потвърди обжалваното пред него прекратително определение въззивният съд е установил, че М. е подал идентична искова молба на 01.02.2022г., по която в СРС е било образувано гр.д. № 5050/2022г. С тази искова молба М. претендира от ВКС обезщетение в размер 23 000 лева, поради това, че е осъден с решение № 242/16.04.2020г. по кнохд № 1018/2019г. на ВКС по непредявени обвинения След обезсилване на постановеното по гр.д. № 5050/2022г. първоинстанционното решение от СГС и връщане на делото за ново разглеждане, в СРС било образувано гр.д. № 23618/2024г. Предвид така установените факти и обстоятелства въззивният съд е приел, че Е. М. вече е упражнил правото си да търси обезщетение за вредите, за което е било образувано гр.д. № 5050/2022г., преобразувано в гр.д.№ 23618/2024г. на СРС, поради което гр.д. № 53649/2023г. на СРС е второ по ред по смисъла на чл. 126, ал.1 ГПК и на това основание следва да се прекрати като недопустимо. Според въззивния съд обстоятелството, че периодът, за който се твърди да са търпени вредите по двете дела, е различен, не променя извода за пълна обективна и субективна идентичност на делата, тъй като при търсената защита за обезщетяване на вреди, настъпили от действия/бездействия на съда, се дължи едно пълно обезщетение-глобално и по справедливост. Съдът е допълнил, че предявяването на множество идентични претенции, но за различни периоди представлява превратно упражняване на права в нарушение на установения в чл.3 ГПК принцип за добросъвестност и за спазване на добрите нрави. При тези изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационното обжалване следва да се допусне, за проверка твърденията на касатора за наличието на очевидна неправилност на обжалваното определение. В непротиворечивата практика на ВКС е изяснено, че отводът за висящ процес по чл.126, ал.1 ГПК е основателен само при наличието на пълен субективен и обективен идентитет между делата, като със забраната да се образува второ дело по същия правен спор се изключва възможността за постановяване на различни решения. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни-противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът, и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а обективен - при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца; обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува. В постановените по реда на чл. 274, ал.3 от ГПК съдебни актове- определение по ч.гр.д. № 1962/2025г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д. № 2484/2024г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д.№ 2897/2024г. на ІV ГО, определение по ч.гр.д.№ 3777/2024г. на ІІІ ГО и определение по ч.гр.д.№ 411/2025г. на ІІІ ГО се приема, че разликата в периода на претърпените вреди, за които се претендира обезщетение, изключва обективния идентитет между делата и съответно основанието на чл. 126, ал.1 ГПК. Съдът е обвързан от посочения от ищеца правнорелевантен период, за който се претендира обезщетението, а принципът за генерално обезщетение за неимуществени вреди не лишава претендирания период от качеството му на индивидуализиращ белег на спорното право. Глобалното определяне на обезщетението за неимуществени вреди означава само, че вече присъдените обезщетения по ЗОДОВ за един и същи период трябва да се вземат предвид, когато се претендира обезщетение за същия период за неимуществени вреди, причинени от други незаконосъобразни деяния на държавни органи. Опасността от постановяване на различни решения в случая е преодолима по друг процесуален ред - чрез спиране на производствата по по-късно заведените дела (определение № 1035/07.03.2024г. по ч.гр.д.№ 699/2024 г. на ІІІ ГО) или чрез съединяването им по реда на чл.213 от ГПК за съвместно разглеждане и решаване. В случая не е налице изключението, предвидено в чл. 126, ал. 1 ГПК, тъй като предмет по настоящото дело е правото на обезщетение за вредите, които се твърди, че са причинени в периода от 31.12.2022г. до 02.10.2023г., а при първоначално образуваното гр.д. № 5050/2022г., преобразувано в гр.д.№ 23618/2024г. на СРС, правнорелевантния период е от 16.04.2020г. до 29.12.2021г. В случая е налице субективен идентитет, налице е идентичност и на спорното право относно правопораждащия факт, сочен от ищеца, но се касае за претенция, различаваща се по отношение на периода, за който се твърди, че е търпял вредите. Разликата в периода, през който ищецът твърди че е търпял вредите, води до извод за липса на идентичност на двете дела, по смисъла на чл.126, ал.1 ГПК. Ето защо, определението на СГС следва да се отмени, тъй като периодът от 31.12.2022г. до 02.10.2023г. не е заявен при първоначално предявения иск по гр. д. № 5050/2022г. на СРС, преобразувано в гр.д.№ 23618/2024г. на СРС. Делото следва да се върне на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. За да се избегне злоупотребата с право и по преценка на първоинстанционния съд, заведените дела за различните периоди трябва да бъдат съединени за общо разглеждане или делото за последващ период да бъде спряно до установяване на фактическия състав на непозволеното увреждане. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение