Определение № 2173 от 31.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1107/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бирена борса – Русе“ ООД, [населено място], срещу решение №16/17.02.2023г. по в.т.д.№196/2022г. на Великотърновски апелативен съд. С него е потвърдено решение №260081 от 05.07.2021г. по т.д.№270/2020г. на Русенски окръжен съд, с което „Бирена борса – Русе“ ООД, [населено място], е осъдено да заплати на „ОББ Факторинг“ ЕООД, [населено място], сумата от 183 023,30 лева и сумата 11160,93 лв., разноски по делото. Подадена е и касационна жалба от „Бирена борса – Русе“ ООД, [населено място], срещу решение №45/27.03.2023г. по в.т.д. №196/2022г. на Великотърновски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №16/17.02.2023г. по същото дело. В касационната жалба срещу решение №16/17.02.2023г. по в.т.д. №196/2022г. на Великотърновски апелативен съд, се сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Касаторът поддържа, че решението се основава единствено на формалната доказателствена сила на представените от ищеца „ОББ Факторинг“ ЕООД фактури и протоколи, на които е изписано основание „дизел/бензин….. – лимит“, неправилно цитирано от съда в мотивите само като „бензин/дизел“. Изтъква, че в противоречие с правилата на логиката, след като съдът изрично е характеризирал доказателствената сила на фактурите като формална, е приел, че доставките по процесните фактури са реално извършени. Поддържа,че ищецът „ОББ Факторинг“ ЕООД не е доказал по никакъв начин реалното доставяне на горива на „Бирена борса – Русе“ ООД, тъй като представените от ищеца протоколи не обективират предаване на горива в обектите, от които биха били получени, а само определят размера и началната дата на стартирането на лимит. Счита,че ако факторът е финансирал доставчика „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД по представените по делото фактури, то искът следва да бъде предявен срещу доставчика. Също излага доводи, че по делото не са ангажирани доказателства за изпращането и получаването на изрично писмено потвърждаване съгласно текста на чл.99 от ЗЗД от страна на доставчика кредитор до длъжника за всяка една конкретна цесия. Допускането на касационното обжалване е обосновано от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по следния значим за изхода на делото материалноправен въпрос: 1. Може ли длъжникът да противопостави на правоприемника на едно вземане /фактор/ възраженията си за неизпълнение на договора, от който договор произтича прехвърленото вземане? – противоречие с решение №195/28.05.2019г. по т. д. №2393/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №127/30.07.2018г. по т. д. №1103/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №218/01.03.2013г. по т. д. №1008/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №2175/08.11.1955г. по гр. д. №6610/1955г. на ВС, IV г. о. В изложението са въведени и оплаквания, че произнасянето на съда е в противоречие с възприетото в константната практика на ВКС, а именно, че въззивният съд е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени, допустими и относими към предмета на спора доказателства. Във връзка с тези оплаквания не е формулиран изрично процесуално правен въпрос, нито е посочена практика, в противоречие с която е поставен въззивният акт. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение. В касационната жалба, с която атакува решението, постановено по реда на чл.247, ал.1 от ГПК, касаторът сочи, че във въззивното решение №16/17.02.2023г. липсват адресите на страните, както и банкова сметка за доброволно изпълнение. Обосновава допускането на касационно обжалване с произнасяне по процесуалноправния въпрос дали посочването на ЕИК на страната е достатъчно като информация, която трябва да се съдържа в съдебното решение. Позовава се на допълнителното основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Ответникът по касационните жалби „ОББ Факторинг“ ЕООД оспорва жалбите, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбите по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. По касационната жалба срещу решение №16/17.02.2023г. по в.т.д.№196/2022г. на Великотърновски апелативен съд: За да потвърди решението на Русенски окръжен съд, въззивният съд е приел за доказано, че на 26.04.2018г. между „ОББ Факторинг“ ЕООД /фактор/ и „Бългериън Рекавъри Къмпани“ ЕООД /доставчик/ е сключен договор за факторинг №А00239, по силата на който страните са уговорили, че доставчикът прехвърля на фактора всички свои възникнали и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платците, посочени в приложения към договора. Установил е от подписаното от управителя на „Бирена борса – Русе“ ООД писмо - потвърждение от 23.08.2018г., че прехвърлянето на тези вземания е съобщено на ответното дружество съгласно чл.99 ал.3 от ЗЗД. Изложил е съображения, че макар ответникът да е оспорил автентичността на писмото, той не е доказал неистинността му в частта за подписа, поради което документът има обвързваща съда формална доказателствена сила по чл.180 от ГПК. Установил е, че за периода 10.09.2018г. – 22.01.2019г. са издадени следните фактури от доставчика „Бългериън Рекавъри къмпани“ ЕООД с получател „Бирена борса - Русе“ ООД: фактура № 398/10.09.2018г. с падеж 09.12.2018 г., фактура № 403/19.09.2018г. с падеж 18.12.2018г., фактура №461/22.11.2018г. с падеж 20.02.2019г., фактура №482/06.12.2018г. с падеж 06.03.2019 г., фактура №489/14.12.2018г. с падеж 14.03.2019г., фактура №523/17.01.2019г. с падеж 17.04.2019 г. и фактура № 527/22.01.2019г. с падеж 22.04.2019г. Приел е за доказано уведомяването на ответника-платец за цедирането на вземанията по всяка една от процесните фактури чрез уведомления, съдържащи всички индивидуализиращи параметри на прехвърлените вземания и изпратени на електронен адрес, посочен от самия платец в писмото - потвърждение от 23.08.2018 г. като адрес за надлежно получаване на съобщения. Въззивният съд е направил извод, че доставките по процесните фактури са извършени, съответно счел е за неоснователни и недоказани възраженията на ответника, че от него не са получени реално стоки по фактурите. Изтъкнал е, че всички фактури и съставените към тях приемо - предавателни протоколи са подписани от управителя, който представлява ответното дружество съгласно вписванията в търговския регистър, както и че автентичността на подписите, положени върху фактурите и протоколите, не е оспорена от ответника. Анализирайки съдържанието на приемо-предавателните протоколи е отбелязал отразеното в тях обстоятелство, че получателят приема продукта, предмет на доставката – бензин/дизел, „без забележка по отношение на количеството и качеството“. Изложил е съображения, че протоколите представляват частни свидетелстващи документи, които имат формална доказателствена сила, предвид неоспорването на автентичността им; в тях ответникът удостоверява неизгодни за себе си факти, които съвпадат с твърденията на ищеца (получаване на доставеното гориво), поради което доказателствената им сила следва да бъде зачетена и същите следва да бъдат ценени като извънсъдебни признания за получените количества гориво. По изложените съображения относно фактурите и протоколите и тяхната доказателствена стойност, съдът е приел, че констатираното от вещото лице по допуснатата пред въззивната инстанция съдебно-икономическа експертиза обстоятелство, че фактурите не са отразени в счетоводството на доставчика и на ответника, не може да обоснове само по себе си извод за липса на извършени доставки. При наличието на двустранно подписани фактури и протоколи, в които са отразени съществените елементи на договорното правоотношение и чиято формална доказателствена сила не е оспорена, а от друга страна при липсата на други доказателства за отношенията между доставчика и ответника, въззивният съд е приел, че неосчетоводяването на фактурите е в отклонение от счетоводните правила. Като е съобразил писменото потвърждение от страна на ответника за извършеното прехвърляне на вземания по договора за факторинг и на вземанията по отделните фактури; подписаните фактури и приемо-предавателни протоколи между доставчика и платеца; извършените от ответника плащания по сметка на ищеца за определен период от време след сключване на договора за факторинг, както и потвърждението за дължимите по фактурите суми, направено от ответника чрез електронно съобщение от електронния адрес, чрез който се връчват съобщения по договора за факторинг, съдът е приел, че доставките по процесните фактури са реално извършени, а вземанията за цената на доставените стоки са прехвърлени на ищеца по договора за факторинг. Не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението правен въпрос. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съдебен акт, тъй като въззивният съд не е отрекъл правото на ответника /касатор/ да противопостави на ищеца възраженията си за неизпълнение на договора, от който произтича прехвърленото вземане. Въззивният съд е обсъдил всички доводи и възражения на ответното дружество за това, че не е била осъществена реална доставка на горива по процесните фактури, а изводът за основателност на предявения иск е формиран след обсъждане в съвкупност на издадените фактури, представените по делото двустранно подписани приемо-предавателни протоколи и приетото по делото заключение на съдебно – икономическата експертиза. Несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства не може да аргументира наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в производството по селекция на касационните жалби не може да бъде проверявано възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства. Не могат да обосноват допускането на касационно обжалване и доводите на касатора относно нарушението на задълженията на въззивната инстанция по чл.235 и чл.236 ал.2 от ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът не е посочил изрично кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че въззивният съд е длъжен да обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени, допустими и относими към предмета на спора доказателства, сами по себе си не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Дори и да се възприеме, че касаторът поставя въпрос относно правомощията на въззивната инстанция, следва да се отбележи, че въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 от ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал.1 от ГПК. В конкретния случай съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил относимите към спорните факти доказателства, възражения и доводи на страните в рамките на въззивната жалба и нейния отговор. Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В случая твърденият от касатора порок е нарушение на логическите правила и противоречие в мотивите на решението, изразяващо се в това, че след като съдът изрично е характеризирал доказателствената сила на представените фактури като формална, е приел, че доставките по тези фактури са реално извършени. Въззивният съд е приел, че представените от ищеца фактури се ползват само с формална доказателствена сила, доколкото същите са частни документи и служат за доказателство само относно авторството на лицата, посочени като техни съставители. Изцяло в съответствие с изразените от страните становища, въззивният съд е отчел, че ответникът не е оспорил авторството на подписите, положени върху фактурите и протоколите към тях, поради което е възприел документите като автентични и е анализирал тяхното съдържание в съвкупност с останалите представени по делото доказателства. С оглед на изложеното фактическите констатации на въззивния съд от значение за правните му изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на атакуваното решение. Доводите на касатора, че процесните протоколи, двустранно подписани от представители на страните, не обективират предаване на горива в обектите, от които биха били получени, а само определят размера и началната дата на стартирането на лимит, са относими към обосноваността на въззивното решение и не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалба. По касационната жалба срещу решение №45/27.03.2023г. по в.т.д.№196/2022г. на Великотърновски апелативен съд: Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и на постановеното по молбата на касатора по чл.247 от ГПК решение №45/27.03.2023г. За да остави без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение №16/17.02.2023г., въззивният съд е приел, че твърдените от молителя грешки, изразяващи се в непосочване на пълните адреси на страните и на банковата сметка, по която следва да бъдат преведени присъдените суми, не представляват очевидни фактически грешки, които подлежат на поправка по реда на чл.247 от ГПК. Наред с това съдът е изтъкнал, че в диспозитива на съдебното решение страните – търговски дружества са индивидуализирани в достатъчна степен. Поставеният въпрос дали посочването на ЕИК на страната е достатъчно като информация, която трябва да се съдържа в съдебното решение, изразява несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд. По въпроса не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът не твърди, че нормативната уредба е непълна, неясна или противоречива. Не е необходимо и преодоляването на погрешни правни разрешения по прилагане на закона и формиране на нова съдебна практика. По въпроса кога е налице фактическа грешка в решението съдебната практика и теория са безпротиворечиви, а именно: очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. В съответствие с така формираната практика въззивният съд е приел, че в случая хипотезата на чл.247 ал.1 от ГПК не е налице, доколкото липсва несъответствие между формираната в съобразителната част на решението истинска воля на съда и външното й изразяване в диспозитива на съдебния акт. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение, както и на решението по молбата по чл.247 от ГПК. При този изход на спора на страните не следва да бъдат присъждани разноски. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд