Определение № 906 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2596/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез процесуален представител, против Решение № 952 от 07.07.2022 г. по в. гр. д. № 469/2022г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 262596/04.12.2021г. по гр.д. № 10242/19г. по описа на Районен съд-Пловдив, като краен резултат са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу А. С. Т. искове с правно основание чл.422, вр. с чл.410 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника Т., че дължи на банката плащане на суми по Договор за кредит № 006LD-R-004301 от 14.05.2013г., за които е издадена Заповед за изпълнение № 10572/03.12.2018г. по ч.гр.дело № 18840/ 2018г. по описа на Районен съд - Пловдив, а именно: - 8 595, 33 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението - 27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и 1 122.56 лв., представляваща просрочена и непогасена договорна лихва за периода от 27.11.2015г. до 25.04.2018г.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените установителни искове за сумата от 8 595,33лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 27.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и просрочена договорна лихва за периода от 27.11.2015г. до 25.04.2018г. в размер на 1 122,56лв. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд за недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит, поради необоснованост на извода за неравноправност на клаузата на т.5 от същия и неясно преизчисляване от съда на предвидения в същата ГПР. Изложени са и пространни съображения досежно предпоставките за приемане на клауза от договора за неравноправна, както и че същите не са налице по отношение на посочения в договора лихвен процент.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли при изрично посочване на ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора, същият да се приеме за недействителен на основание чл.22 ЗПК ?“;

2. „В случай, че в индивидуален договор за кредит е посочен ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора, то следва ли да се приеме, че тази уговорка е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и потребителят е въведен в заблуда относно съществен елемент от съдържанието на договора ?“;

По поставените въпроси се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, обоснована с твърдението, че отговорът по тях би допринесъл за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позоваването и на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, без да се сочи в противоречие с кои актове на ВКС или ВС, респективно – актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, е решено обжалваното въззивно решение, се преценява като бланкетно.

Ответникът – А. С. Т., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за недоказаност на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за изготвен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат въззивният съд е приел, че сключеният между страните по делото Договор за кредит № 006LD-R-004301 от 14.05.2013г. е недействителен, съгласно чл.22 ЗПК, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Изложени са съображения, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, тъй като в него са включени всички разходи на кредитната институция по отпускането и управлението му, както и възнаградителната лихва, което налага в договора относно ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, за да не бъде той поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Съдът е акцентирал на обстоятелството, че изискването за посочване в договора на общата дължима сума е въведено за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение, докато в случая само е посочено, че ГПР е в размер на 11,51 %, без да е описано кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Направена е констатация, че при общо дължима сума от 12 970 лв., при предоставен кредит от 10 000 лв., ГПР се явява в размер на 29, 70 %, което налага извод, че същият е с много по-висок процент и води до недействителност на клаузата на т.5 от договора, респективно - води до недействителност на договора, тъй като не съответства на посочения размер от 11.51%. Изложени са и съображения, че тази уговорка е във вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност, тъй като още при подписването на договора, потребителят е бил въведен в заблуждение относно съществен елемент на съдържанието му. По съображения, че клаузата води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, същата е счетена за неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗЗП.

Въззивният съд е отрекъл в случая приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която при недействителност на договора за потребителски кредит кредитополучателят връща единствено заемната сума, по съображения, че правото за връщане на сумата било осъществимо чрез упражняване на осъдителен иск по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД, докато предявените искове по чл.422 ГПК са установителни. С този решаващ мотив е приета неоснователност на иска за дължимост на главница в размер на 8 595,33 лв., както и за безпредметно разглеждането на останалите възражения на страните по делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

И двата въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а именно да са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора. За да приеме недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 във вр. чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, както и неравноправност на уреждащата размера на ГПР договорна клауза, въззивният съд не се е позовал на липса на изрично посочване на ГПР и на размер на общата дължима сума от кредитополучателя, а на некоректност на данните, доколкото посоченият размер на ГПР от 11.5 % не съответства на изчисления реален такъв от 29.70%, както и поради липса на описание по какъв начин е формиран. Следователно въпросите са предпоставени от становище, каквото не е възприемано от въззивния съд, като вторият въпрос се отнася до допълнителни доводи относно неравноправност на клаузата по т.5 от договора, които не са единствените, обусловили решаващата воля на съда. Независимо от това, следва да се отбележи, че заявеното допълнително селективно основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК не е обосновано по начина, указан в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на което и да е от условията на чл.280 ал.1 ГПК препятства допускането на исканата касационна проверка.

Следва да се отбележи, че касаторът не е формулирал въпрос, обусловил решаващата воля на съда за отхвърляне на иска за главницата, поради приетата в атакуваното решение неприложимост на разпоредбата на чл.23 ЗПК при установителния иск по чл. 422 ГПК, като например дали при направен извод за недействителност на договора за потребителски кредит по смисъла на чл.22 ЗПК в производство по иск с правно основание чл.422 ГПК е допустимо уважаването му на основание чл.23 от ЗПК до размера на чистата стойност на кредита. Касационната инстанция не може служебно да извежда правни въпроси във връзка с изложените от въззивния съд мотиви, а отделно от това липсва и касационен довод в този смисъл.

При този изход на производството и на основание чл.38, ал.2 ЗА на процесуалния представител на ответника по касация следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 954лв., определено по реда на чл.7, ал.2,т.2 вр. чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, при съобразяване на обстоятелството, че пълномощното на адвокат М. е само за изготвяне на отговора на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК