Определение № 3578 от 16.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2453/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Партньори“ АД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 338 от 23.05.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.т.д. № 266 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 4 от 09.01.2024 г., постановено от Окръжен съд – София по т.д. № 201 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред е признато за установено на основание чл. 29, ал. 1, предложение трето ЗТРРЮЛНЦ по предявен от К. Ц. Г. установителен иск, че с вписване на Агенцията по вписванията с рег. № 20150703155953 по заявление с вх. № 20150629225803 от 29.06.2015 г. е вписано несъществуващо обстоятелство - увеличение на капитала на „Партньори“АД, ЕИК:[ЕИК], със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК във вр. с чл. 295, ал. 1 ГПК на атакуваното второ въззивно решение - с оглед хипотезата на повторно разглеждане на делото от Окръжен и Апелативен съд – София след обезсилване в съответните им части на предходно постановените по делото решения по съществото на спора.

Твърди се, че при правилно и в пълнота възприемане от страна на съда на двете групи обстоятелства, на които ищецът е основал претенцията си, би следвало предявеният иск да бъде отхвърлен, но в противоречие с приложимия материален закон и събраните доказателства съдът е формирал неправилен правен извод за основателност на довода на ищеца, основан на чл. 238, ал. 4 ТЗ, която разпоредба забранява на член на СД да участва във вземане на решение в случай, че същият или свързано с него лице е заинтересуван от поставен на разглеждане въпрос. Според касатора това е единственият решаващ довод на съда, който му е послужил за мотивиране на решението за уважаване на иска и същият е погрешен.

Излагат се твърдения, че събраните по делото писмени, гласни, експертни доказателства не оставят съмнение, че не е налице несъществуване на вписани обстоятелства по взетите решения на заседанията на СД, проведени на 10.06.2015 г. и 16.06.2015 г.

Според касатора съществения спорен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд е дали в конкретната хипотеза членовете на СД на „Партньори“ АД са били в конфликт на интереси по смисъла на чл. 238, ал. 4 ТЗ при гласуване на оспорените решения и дали е била спазена процедурата в същата разпоредба за уведомяване на СД за евентуална заинтересованост на член на СД от поставен за разглеждане въпрос. В тази връзка се аргументира, че от въззивния съд е бил оставен без коментар основният довод във въззивната жалба, дали евентуалният конфликт на интереси (чл. 238, ал. 4 ТЗ) при вземане на решения от СД при условията на делегация по реда на чл. 196 ал. 3 ТЗ се явява преодолян по силата на решението на ОСА на „Партньори“ АД от 08.12.2014 г., с което СД е бил овластен да извърши увеличаване на капитала, при това в условията на чл. 196, ал. 3 ТЗ - по ред, който дава възможност за изключване/ограничаване на правото на другите акционери да придобият съразмерна част от новоиздадените акции, но и възможността по чл. 195 ТЗ СД да се предвиди, че увеличаването на капитала ще бъде извършено под условие, че акциите се закупят от определени лица на определена цена. Според касатора валидното делегиране от страна на ОСА на правото по чл. 195 ТЗ предполага пълна дискреция за СД да избере според необходимостите на самото дружество лицата, които ще запишат новите акции.

Касаторът изтъква липсата на обсъждане от страна на въззивния съд на обема на делегирани права от ОСА с решение от 08.12.2014 г., сочейки, че решаващият състав е предпочел да се позове на формалната липса на писмено уведомяване на управителния орган от страна на заинтересованите членове на СД (Х. К. и Л. Х.) по реда на чл. 238, ал. 4 ТЗ. В тази връзка счита, че въпросът за обема на делегираните права по чл. 196, ал. 1-3 ТЗ има отношение към темата за кръга от лица, за които би възникнало привилегировано право да запишат акции и в този смисъл - към въпроса дали е необходимо ново уведомяване на делегирания СД от неговите членове в случай, че за последните следва да се отчете заинтересованост при обсъждане на въпроса за увеличаването на капитала, като непроизнасянето на съда по този въпрос според касатора води до неправилност на обжалвания съдебен акт.

Според изложеното, преди да бъде даден отговор дали е била спазена процедурата по чл. 238, ал. 4 ТЗ съдът е следвало да анализира какви са целите на разпоредбата на чл. 238, ал. 4 ТЗ, т.е. между кои субекти следва да се предотврати конфликта на интереси. Касаторът излага аргументи в защита на тезата, че разпоредбата на чл. 238, ал. 4 ТЗ е приложима само ако конфликтът на интереси при вземане на решения от СД се проявява по линия на отношенията между член на СД, участвал в гласуване на решение от една страна и самото дружество от друга страна, но не и в отношенията между член на СД, участвал в гласуване на решение и друг член на СД, независимо дали последният е акционер или не, като преценката за заинтересованост следва да се прави винаги при отчитане на имуществения интерес на дружеството. За конкретния случай се твърди, че противоречие между интересите на членове на СД, гласували за оспорените решения и интересите на дружеството не е налице - факт, установяващ се от доклада на СД, приет на заседанието на 10.06.2015 г., от който е видно, че увеличаването на капитала се предприема с цел разширяване на дейността и експанзия на дружеството, както и по-голямата му конкурентоспособност. С оглед на това касаторът счита, че в случая не е налице конкуренция между интересите на дружеството, чийто активи се увеличават и интересите на членовете на СД, гласували за това увеличение.

В обобщение се твърди, че за членовете на СД, гласували за оспорените решения не е възникнало задължение за подаване на уведомления по чл. 238, ал. 4 ТЗ, тъй като на първо място проектираните решения не влизат в конфликт със и не биха засегнали имуществени интереси на самото дружество, но дори и при отчитане на евентуална заинтересованост на посочените членове на СД от гласуване на решенията, следва да бъде отчетена законно учредената делегация на правото по чл. 196, ал. 3 ТЗ СД сам да прецени дали и на кои лица да гласува право на привилегировано участие в увеличението на капитала, в т.ч. в полза на собствените си членове.

Иска се отмяна на атакуваното, постановено по спора второ въззивно решение и отхвърляне на предявения срещу касатора иск, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират следните въпроси, които според касатора обуславят решаващите изводи на въззивния съд и попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1/ „Необходимо ли е уведомяване по чл. 238, ал. 4 ТЗ от член на СД в случай, че проектираните решения от СД се гласуват въз основа на валидна делегация от ОСА на дружеството по реда на чл. 196, ал. 3 ТЗ - СД да извърши увеличаване на капитала при дискреция да изключва/ограничава правото на другите акционери да придобият съразмерна част от новоиздадените акции и при условието на чл. 195 ТЗ - увеличаването на капитала ще бъде извършено под условие, че акциите се закупят от определени лица на определена цена?“

2/ „Между кои субекти следва да е налице конфликт на интереси, за да се приеме, че е налице заинтересованост от решенията на СД, с оглед необходимостта от спазване на процедурата по чл. 238, ал. 4 ТЗ?“

Касаторът счита, че и двата поставени въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и произнасянето по тях би допринесло за осъвременяване на тълкуването на разпоредбата на чл. 238, ал. 4 ТЗ с оглед динамизирането на търговския оборот и при отчитане на самоуправлението на търговските дружества.

Ответникът по касация - ищецът К. Ц. Г. в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

С решение № 50014/13.09.2023 г. по т. д. № 2118/2021 г. на ВКС, II т.о. са обезсилени като недопустими предходно постановените по спора въззивно решение № 309/25.05.2021 г. по в.т.д. № 2499/2020 г. на Апелативен съд – София и потвърденото с него първоинстанционно решение № 109/07.08.2020 г. по т.д. № 112/2015 г. на Окръжен съд – София в съответните им части, с които са отхвърлени предявени от К. Ц. Г. срещу „Партньори“ АД обективно съединени искове по чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуването на вписани обстоятелства: решения на СД на „Партньори“ АД, гласувани на заседания на 10.06.2015 г. и на 16.06.2015 г., и делото е върнато на Окръжен съд – София за ново разглеждане и произнасяне по предявения от К. Ц. Г. срещу „Партньори“ АД иск по чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРРЮЛНЦ за установяване на несъществуването на вписаното по партидата на дружеството с вписване рег. № 20150703155953 обстоятелство – процесното увеличаване на капитала на същото.

С оглед на дадените от ВКС указания досежно действителния предмет на спора първоинстанционният Окръжен съд – София се е произнесъл с решение № 4 от 09.01.2024 г. по т.д. № 201 по описа на съда за 2023 г., с което е признато за установено на основание чл. 29, ал. 1, предл. 3 ЗТРЮЛНЦ по предявения от К. Ц. Г. установителен иск, че с вписване на Агенцията по вписванията с рег. № 20150703155953 по заявление с вх. № 20150629225803/29.06.2015 г. за увеличение на капитала на „Партньори“АД, в Търговския регистър е вписано несъществуващо обстоятелство. Това решение е обжалвано от „Партньори“ АД, като разглеждайки подадената въззивна жалба съставът на Софийски апелативен съд е споделил изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях.

В допълнение въззивният съд в относимата им към оплакванията в касационната жалба и съдържанието на изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба, основани на твърдения, оборващи според ищеца - касатор приетото от първоинстанционния съд - че процесните решения на СД на ответното дружество от 10.06.2015 г. и 16.06.2015 г. са несъществуващи поради това, че двама от членовете на съвета не е следвало да участват в гласуването, поради което и самото решение от 16.06.2015 г., въз основа на което е било извършено вписването на процесното увеличение на капитала, на самостоятелно основание е липсващо.

По пренесените като спорни и в настоящото производство пред касационната инстанция въпроси:

• дали действително е налице конфликт между интересите на дружеството и на останалите акционери, и интересите на членовете на съвета Х. Г. К. и Л. А. Х., по отношение на взетите с тяхно участие решения за увеличаване на капитала на ответното дружество при условията на чл. 196, ал. 1, вр. с чл. 194, ал. 4 ТЗ с оглед на това, че процесното увеличение на капитала – предмет на оспорваните от ищеца решения на СД на дружеството и съобразно същите решения, е следвало да бъде реализирано и е действително реализирано /същото увеличение на капитала е вписано в търговския регистър/ по начин, че новоиздадените 1 647 250 обикновени поименни акции с право на глас с номинал 1 лев всяка бъдат записани само от акционера Х. Г. К. и от свързаното с него еднолично търговско дружество „Партньори Л.“ ЕООД /на което дружество К. е едноличен собственик на капитала/, и едновременно с това, отново по силата на процесните решения на СД – при изключване на правото по чл. 194, ал. 1 ТЗ на останалите акционери да участват в процедурата по увеличаване на капитала по решение на съвета на директорите;

• произтичащия от първия въпрос втори такъв - дали членовете на СД Х. Г. К. и Л. А. К. е следвало или не да уведомят при условията и във формата, предвидени в чл. 238, ал. 4 от ГПК Председателя на СД, че те или свързани с тях лица са заинтересувани от поставен на разглеждане въпрос, съответно – имали ли са или не право да участват във вземането на решенията на СД досежно процесното увеличение на капитала на ответното дружество,

въззивният съд е приел, че:

Членовете на съвета на директорите Х. Г. К. и Л. А. Х. безспорно са имали личен интерес от вземането на процесното решение на СД за увеличаване на капитала, тъй като посредством него Х. Г. К. и свързаното с него лице „Партньори Л.“ ЕООД биха постигнали увеличаване на акционерното си участие в капитала на ответното дружество, като обстоятелството, че е налице припокриване и съвпадение между интересите на члена на съвета и дружеството не го освобождава от задължението му за декларирането на конфликт на интереси, поради което и наличието на такова съвпадение е ирелевантно. Съдът е подчертал, че наличието на такова предвидено от закона задължение за деклариране на личен интерес е формално и липсата му опорочава взетото решение само на това основание, без законодателят да се интересува дали е налице съвпадение и припокриване между интересите на члена на съвета на директорите и на дружеството.

В допълнение въззивният състав е изтъкнал, че освен задължение за уведомяване по чл. 238, ал. 4 ТЗ е налице и задължение изобщо за неучастие при вземането на решение от съответния съвет, което задължение има по-важно за дружеството значение от първото, като неизпълнението на първото предпоставя неизпълнението и на второто, а забраната обхваща не само въздържането от гласуване, но и изобщо от участие в обсъждането, тъй като при дебатите членът на съвета на директорите, който има личен интерес лесно би повлиял на останалите относно необходимостта от вземането на решение, за което той има и личен интерес. Уточнено е от въззивния състав, че е възможно въпреки декларирания личен интерес управителният орган да прецени и да реши, че няма пречка деклариралия личен интерес член на съвета на директорите да продължи да участва в работата на съвета при обсъждането на поставения за разглеждане въпрос и дори да гласува за вземането на предложеното решение, ако след обсъждане се счете, отчитайки личния интерес, че то едновременно с това е в интерес и на самото дружество, но при всички положения това предполага преди това управителният орган да бъде надлежно уведомен за наличието на обстоятелство, сочещо за конфликт на интереси, което уведомяване от формална страна от страна на членовете на съвета Х. Г. К. и Л. А. Х. в случая не е налице.

Съдът е приел за ирелевантен поддържаният във въззивната жалба довод, че дружеството чрез неговите управителни органи е знаело за вероятния личен интерес от предприетия способ за увеличаване на капитала, предвид обстоятелството, че този въпрос вече е бил предмет на обсъждане при вземането на решението по чл. 194, ал. 4 ТЗ, с което общото събрание на акционерите, проведено на 08.12.2014 г. е взело решение за овластяване на съвета да директорите да предприеме увеличаване на капитала с отпадане правото на всички акционери да участват в него. В тази насока въззивният състав се е аргументирал с факта, че законодателят е предвидил писмена форма за действителност на изявлението за уведомяване по чл. 238, ал. 4 ТЗ, което трябва да бъде адресирано до точно определено лице - Председателя на СД, респ. - до останалите членове на съвета, ако е налице припокриване в двете качества, както е в настоящия случай, като последица от неспазването на тази предписана от закона форма е опорочаването на самото изявление и следва да се счете, че то не е било направено.

С оглед на гореизложеното въззивният съд е приел за правилен извода на Софийски окръжен съд, че Х. Г. К. и Л. А. Х. не са могли да участват законосъобразно при формирането на кворума и при определяне на мнозинството за вземане решенията, съгласно протоколите и от двете заседания на Съвета на директорите, проведени на 10.06.2015 г. и на 16.06.2015 г.

Във връзка с горното, въззивният съд е посочил, че Х. Г. К. и Л. А. Х. са били длъжни и е следвало най-късно до започване на заседанието да уведомят Председателя, респ. - останалите членове на съвета, че са заинтересовани от приемането на поставените за разглеждане въпроси. От една страна съдът е приел за безспорно, че такова уведомяване не е налице, а от друга страна е отбелязал, че и ответникът, чиято е доказателствената тежест по отношение установяването на това обстоятелство, е следвало да докаже да е отправяно писмено уведомление в посочения по-горе смисъл, което той не е сторил в процеса. При това положение - предвид липсата на уведомление и дадено съгласие от останалите членове на съвета на директорите и предвид разпоредбата на чл. 238, ал. 4 ТЗ съдът е заключил, че Х. К. и Л. Х. не са могли да участват в гласуването на поставените въпроси и при формиране на кворума, нито при определяне на мнозинството за вземането на решенията съгласно протоколите от заседанията на Съвета на директорите, проведени на 10.06.2015 г. и на 16.06.2015 г., поради което и предприетото от тях гласуване не е породило изобщо правно действие.

Позовавайки се на чл. 27, ал. 2 от Устава на дружеството, в който е предвидено, че решенията на Съвета на директорите се вземат само с единодушие, а за наличието на кворум е необходимо присъствието на повече от половината членове въззивният състав е заключил, че за наличието на валидно решение на СД е необходимо да присъстват поне трима от членовете на съвета и те да приемат решението на съвета с единодушие. Наличието на законова пречка по чл. 238, ал. 4 ТЗ по отношение на двама от присъстващите членове на СД да участват при гласуването на въпросите от дневния ред и гласуването на третия присъстващ с „въздържал се“ за съда води до извод, че не са били взети решения предвид липсата на валидно волеизявление в този смисъл, респ. - че същите са липсващи /невзети/, което обуславя и тяхната нищожност, а като последица води и до несъществуването на подлежащото на вписване и вписано в ТРРЮЛНЦ обстоятелство - процесното увеличаване на капитала на дружеството „Партньори“ АД чрез непарична вноска, предприето въз основа на нищожни решения на съвета на директорите и при условията на неосъществен и незавършен състав на процедурата по увеличение на капитала.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая поставените от касатора въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно действителния смисъл на разпоредбата, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Първият въпрос, свързван и с изложеното в касационната жалба е от една страна основан на несъответни на действителните обстоятелства по делото твърдения – решенията на ОСА в ответното дружество за овластяване на СД да извърши процесното увеличение на капитала не съдържат такива за закупуване на акциите от увеличението именно от членове на СД, още по-малко пък поименни.

Вторият въпрос следва да се свързва с изложеното в жалбата досежно лисата на конфликт на интереси не между гласувалите „за“ процесното увеличение на капитала членове на СД и други членове на СД /ищеца/, независимо дали са акционери, а на липсата на такъв конфликт между интересите само на гласувалите членове на СД и самото дружество, доколкото увеличението се предприемало и в интерес на последното – с цел пазарна експанзия, разширяване на пазара, по-голяма конкурентоспособност и др.п.

Така схващани, предпоставките и на двата въпроса на касатора и свързаните с тях негови доводи, изложени пред въззивния съд, са всъщност взети предвид и обсъдени от въззивния състав, противно на оплакването в касационната жалба в насока на това, че въззивният съд не ги е обсъдил и това е видно от действителното съдържание на мотивите на съда към обжалваното решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви.

Същите обаче /по отношение и на двата въпроса/, видно отново от мотивите на съда, са приети от решаващия състав за ирелевантни за спора – по отношение на първия въпрос – поради установената в закона форма за действителност на уведомленията, като процесните /по чл. 238, ал. 4 от ТЗ/, а по отношение на втория въпрос – поради техния, също установен в закона формален характер.

При изложеното и доколкото отговорите на поставените от касатора въпроси не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., на въпросите следва да бъде отказано качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Дори да се приеме обратното, за каквото приемане няма основание по делото, в случая не се установява и наличието на поддържания от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, действителният смисъл на която разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящият процесен случай не е налице. Нито приложимите и приложени от въззивния съд в случая норми на обективния правов ред са противоречиви и/или неясни, нито по прилагането им е налице формирана съдебна практика, по отношение на която се налага да бъде изоставена и/или променена поради причините и при условията на т. 4 от посоченото ТРОСГТКВКС, а излаганите от касатора съображения за необходимост от осъвременяване на тълкуването на разпоредбата на чл. 238, ал. 4 ТЗ с оглед динамизирането на търговския оборот и при отчитане на самоуправлението на търговските дружества не са от естество да доведат до обратен на изложения извод.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение