Определение № 4032 от 13.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5087/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 3040/07.08.2023 г. по ч.гр.д. № 1419/2023 г., с което Окръжен съд – Варна е потвърдил разпореждане № 1603/12.05.2023 г. по гр.д. № 647/2022 г. (неточно именувано „решение“ от първостепенния съд и „определение“ от въззивния съд), с което Районен съд - Варна на основание чл. 130 ГПК е оставил без разглеждане като недопустим поради липса на правен интерес иска на Н. А. Н. срещу Областна дирекция на МВР – Варна за установяване неистинността на документ - справка от 11.05.2020 г., издаден/а от длъжностни лица при ответника. Определението се обжалва от Н. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси (уточнени в смисъла, изяснен в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС): 1. Налице ли е основание за отвод на съдия, прекратил производството по иск срещу конкретен ответник, когато съдията се отвежда от разглеждане на други дела срещу същия ответник? 2. Допустим ли е иск за установяване неистинността на документ, съставен от длъжностни лица, когато правният интерес от предявяването на иска е обоснован с твърдения, че решението по чл. 124, ал. 4 ГПК ще послужи на ищеца в следващ процес за ангажиране на деликтна по характер отговорност на държавния орган, в чийто състав са лицата, съставили документа? 3. При преценката за правния интерес от такъв иск длъжен ли е съдът да извърши преценка и за допустимостта на иска, който ищецът ще предяви след като се снабди с решението по чл. 124, ал. 4 ГПК? 4. При преценката дали правилно е прекратено производство по нередовна искова молба, длъжен ли е въззивният съд да изследва дали първата инстанция е давала указания и срок, за да я приведе в съответствие с изискванията по чл. 127 и чл. 128 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, без да сочи коя практика визира, и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, към която чл. 274, ал. 3 ГПК също препраща. По същество се оплаква, че въззивният съд е потвърдил разпореждане за неразглеждане по същество на допустим иск, предвиден в чл. 124, ал. 4 ГПК. От ответника, ответник и по частната касационна жалба, не е постъпил отговор в срока по чл. 276 ГПК. Настоящият състав я намира с допустим предмет. Първо, въззивният съд е потвърдил преграждащ развитието на делото акт. Налице са условията по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Второ, решението по неоценяемия иск, предвиден в чл. 124, ал. 4 ГПК, може да се обжалва пред ВКС. Спазено е и изискването по чл. 274, ал. 4 ГПК. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, чието право на иск обжалваното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и са налице всички останали предпоставки за допустимост на частната касационна жалба, но липсват сочените основания за допускане на касационния контрол, към които препраща чл. 274, ал. 3 ГПК. Съображения: На първо място, въззивният съд е разгледал и отхвърлил довода на ищеца, сега касатор, че първоинстанционният съдебен акт е нищожен. Изяснил е основанията за нищожност, така както ги изясняват установената практика на Върховния касационен съд и правната теория. Отговорил е и на довода в частната жалба, защо съдебният акт със сгрешено/неточно наименование не е при порок, а поражда характерните за същността му правни последици. На второ място, въззивният съд е разгледал и отхвърлил довода за недопустимост на първоинстанционния акт. Изяснил е, че основание за отвод не произтича от голословните твърдения на ищеца/сега касатор за предявени от него множество искове срещу Районен съд – Варна. Срещу тази част на определението въпрос не е повдигнат. Допълнително, неподкрепени от доказателства са и твърденията в частната касационна жалба, че първоинстанционният съдия се е отвежда от другите дела срещу Областна дирекция на МВР – Варна/ срещу същия ответник. Последното е достатъчно, за да изключи обусловеността на определението от първия повдигнат въпрос, а с това – и общото условие/предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по този въпрос. На трето място, въззивният съд е изяснил, че правният интерес от иска ищецът е обосновал с твърденията, че ще ползва решението по чл. 124, ал. 4 ГПК в следващ процес за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Областна дирекция на МВР – Варна за понесени неимуществени вреди от неверни факти в справката от 11.05.2020 г., която са съставили за него полицаи в състава на ответника. Въззивният съд е заключил, че ищецът няма интерес от предявения иск, защото в бъдещия процес при изясняване на релевантните факти съдът няма да е обвързан от засвидетелстваното в документа. Така мотивиран, съдебният акт не е очевидно неправилен в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Изводите на въззивния съд са обосновани и отговарят на процесуалноправните норми, обсъдени и приложени с определението. Само вторият повдигнат въпрос е обуславящ, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд по чл. 124, ал. 4 и по ал. 5 ГПК. Приема се, че когато правният интерес от самостоятелното установяване на неистинността на документ не е обвързан от създаване на основание за отмяна на влязло в сила решение и между същите страни не е висящо друго гражданско дело, искът по чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, когато документът се ползва с т.нар. материална доказателствена сила по чл. 179 ГПК. За това е необходимо той да е официален, да е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, т.е. при представянето на документа в бъдещ исков процес съдът да е обвързан (да е длъжен да приеме) за верни фактите, засвидетелствани в документа. Когато документът не е официален удостоверителен, съдът не е обвързан от материалната доказателствена сила по чл. 179 ГПК, а преценява установимите чрез него релевантни факти по вътрешно убеждение и съобразно всички събрани доказателства. Така определение № Настоящият състав споделя установената практика и не съзира основание да я променя. Справката от 11.05.2020 г. е съставена от полицаи към Областна дирекция на МВР – Варна, т.е. от длъжностни лица в състава на ответника, но законът не предвижда специална форма и ред за съставянето на документа. По втория въпрос са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Последните два въпроса не обуславят определението в смисъла на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпрос № 3 поради това, че в преценката по чл. 130 ГПК въззивният съд не е изследвал и не е бил длъжен да изследва допустимостта на бъдещия иск. Въпрос № 4 поради това, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционен акт за връщане на исковата молба по чл. 130 ГПК – поради липса на правен интерес за допустимостта на иска, а не по чл. 129, ал. 3 ГПК – поради нередовност на исковата молба като неотговаряща на изискванията по чл. 127 и/или чл. 128 ГПК. При тези мотиви, съдът