Определение № 418 от 03.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 190/2011 г.

Производството по делото е образувано по повод подадена частна жалба от В. Л. М. от [населено място], чрез адвокат Т. П. И., с вх.№76342 от 02.11.2010 год. на Софийския градски съд, подадена по пощата с пощенски клеймо от 02.11.2010 год., както и друга, подадена от адвокат М. Д.,с вх.№85460 от 29.11.2010 год. на Софийския градски съд, срещу определение №1858 от 03.02.2010 год. по ч.гр.д.№648/2010 год. на Софийския градски съд, І БО, с което не е уважено възражението й на основание чл.423, ал.1, т.1 ГПК срещу Заповед №230 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в полза на [фирма], издадена срещу настоящата частна жалбоподателка за сумата 7 384.16 лв.- главница, представляваща цена на потребената топлинна енергия, за сумата 3 796.21 лв. мораторна лихва, както и за сумата 223.61 лв. разноски по делото. Софийският градски съд е приел, че при връчване на заповедта за изпълнение не са нарушени разпоредбите на чл.46 и чл.47, ал.1 ГПК. Мотивирал се е с това, че след като съобщението до жалбоподателката, заедно със заповедта е върнато в цялост, с отбелязване, че тя е психично болна и не отваря вратата на жилището, правилно уведомлението й е връчено чрез залепване по реда на чл.47, ал.1 ГПК. Частната жалбоподателка В. Л. М., чрез адвокатите си, твърди, че обжалваното определение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила-Заповедта за изпълнение не й е била редовно връчена не са спазени предпоставките за приложение на чл.47, ал.1 ГПК за връчване чрез залепване. Подържа основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът – [фирма] не взема становище по частната жалба. Частната жалба е процесуално недопустима. Определението на въззивния съд по чл.423, ал.1 ГПК не подлежи на инстанционен контрол. То не попада сред нито едно от изчерпателно посочените в чл.274, ал.2 ГПК видове определения, подлежащи на контрол пред ВКС. Определението по чл. 423, ал.1 ГПК не е прекратително по смисъла на чл.274, ал.2 във вр. с ал.1 т.1 ГПК. Законът не е предвидил и изричната обжалваемост на тези определения, поради което не е налице и основанието по чл.274, ал.2 във вр. с ал.1,т.2 ГПК. Определението по чл.423, ал.1 ГПК не попада и сред хипотезите на определенията, подлежащи на касационен контрол по чл.274, ал.3 ГПК. От очертаните в чл.423, ал.3, последна хипотеза, на ГПК правомощия на въззивния съд да обезсили заповедта за изпълнение при липса на две от предпоставките за издаването му-тези по чл.411, ал.2 т.3 и 4 ГПК, не може да се направи изводът, че макар и назован от законодателя като “въззивен съд”, той действа с правомощия на същинска въззивна инстанция. В тази хипотеза въззивният съд се произнася относно предпоставките за допустимост за издаване на изпълнителния лист- тези по чл.411, ал.2, т.3 и 4 ГПК, а не обсъжда доказателства по съществуването на претендираното притезания. В случая при така очертаните правомощия на въззивния съд, той не се произнася по съществото на изпълняемото право, поради което и не действа като същинска въззивна инстанция. С определението на въззивния съд по чл.423, ал.1 ГПК не се разрешава по същество друго/ в случая заповедното/ производство, поради което не може да се квалифицира като определение,подлежащо на касационно обжалване на основание чл.274, ал.3,т.2 ГПК. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд