Определение № 101 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1513/2023 г.

Производството е по 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. С. В. от [населено място], общ. Несебър срещу определение № 103 от 30.05.2023 г. по в. ч. т. д. № 99/2023 г. на Бургаски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Бургаски окръжен съд определение № 76 от 24.01.2023 г. по т. д. № 428/2022 г., с което е прекратено производството по делото, образувано по предявените срещу „Търговска банка Д“ АД, [населено място] и „Инвестланд“ ЕООД искове за приемане за установено, че вторият ответник няма спрямо ищцата С. С. В. вземания, прехвърлени му от първия ответник с договор за цесия от 30.08.2022 г. в общ размер на 2 014 379.31 лв. (главници, лихви и разноски), произтичащи от сключени между банката и „С. В. Пропърти Инвест“ ООД договори за кредит от 04.04.2008г. и 11.11.2010г., изменени с последващи анекси. Частната касаторка посочва, че обжалва определението, „с което е прекратено производството по търговско дело № 428/2022 г. по описа на БОС поради недопустимост на исковете, предявени от „С. В. Пропърти Инвест“ ООД против „Търговска банка Д“ АД, [населено място] и „Инвестланд“ ЕООД за прогласяване на нищожността на сключения между ответниците договор за цесия от 30.08.2022 г. и за приемане за установено, че представляваното от мен дружество не дължи на „Инвестланд“ ЕООД сумата от 2 404 637.25 лв. ….“. Изразява несъгласие с извода за недопустимост на предявените искове, като излага подробни съображения срещу становището, че при настъпило частно правоприемство (сключен договор за цесия) на вземане, прието в производството по несъстоятелност на длъжника, не следва да се провежда ново производство по реда на чл. 685 и сл. ТЗ. Счита правният интерес на дружеството-длъжник да оспорва цесията на вземането за доказан и по аргумент от по-силното основание от приетото в Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен служебно да се произнесе относно нищожността на договорна клауза дори и страната да не се е позовала на тази недействителност. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Допустим ли е иск на обявения в несъстоятелност длъжник (в конкретния случай – представляваното от мен дружество) за обявяване на нищожност на договор за прехвърляне на вземания в случаите, когато цесионерът е придобил вземането от цедент след включването на цедента в списъка на приетите вземания и одобряването му от съда по несъстоятелността, с което вземането на цедента е станало безспорно по смисъла на чл. 693 ТЗ; В този смисъл и при спор относно валидността на извършена в хода на производството по несъстоятелност цесия следва ли да се провежда ново производство по приемане на вземането на цесионера по реда на чл. 685 и сл. ТЗ; 2. Следва ли съдът да си направи отвод, след като има идентичен предмет между страните по отношение на оспорване на цесия, по който вече се е произнесъл същият състав на Бургаски апелативен съд“. По отношение на първия въпрос се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 50132 от 03.11.2022 г. по т. д. № 1959/2021 г. на I т. о., решение № 60256 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 3590/2020 г. на IV г. о. и Тълкувателно решение № 1/202 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, а при условията на евентуалност – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За втория въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС (без такава да е посочена) и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, мотивирано с противоречие в практиката на ВКС, по повод на което е образувано Тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт. При постановяване на атакуваното определение, въззивният съд е взел предвид, че: Ищцата С. С. В. не е оспорила качеството си на ипотекарен длъжник спрямо ответника „Търговска банка Д“ АД по договори за кредит от 04.04.2008 г. и 11.11.2010 г., по които длъжник е „С. В. Пропърти Инвест“ ООД; Същото дружество е обявено в несъстоятелност по д. н. № 330/2014 г. на Бургаски окръжен съд; Банката е започнала индивидуално принудително изпълнение спрямо ищцата по изпълнително дело № 1388/2016 г на ЧСИ рег. № 805, но в хода му е прехвърлила вземанията си на „Инвестланд“ ЕООД с процесния договор за цесия от 30.08.2022 г.; Ищцата е спорила цесията като нищожна поради сключването й в нарушение на закона – като сключена при персонална симулация, за да се прикрие истинският цесионер, платил цената - нотариус, тъй като по отношение на него е налице нормативна забрана да развива търговска дейност. Релевира довод и за това, че цесията не е произвела действие спрямо нея, защото не й е съобщена по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е споделил извода за липса на правен интерес за ищцата да оспорва цесията, за която е уведомена чрез съдебния изпълнител, по съображения, че в рамките на изпълнителния процес тя няма как да плати зле (по арг. от чл. 75, ал. 2 ЗЗД), както и поради това, че в качеството й на длъжник не е легитимирана да се намесва във вътрешните отношения между стария и новия взискател, тъй като те не влияят върху предоставените й от ГПК способи за защита срещу незаконно принудително изпълнение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. И двата поставени въпроса не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на първия въпрос този извод произтича от обстоятелството, че по същия липсва произнасяне в мотивите на въззивното определение. Както всички оплаквания в частната касационна жалба на С. С. В., така и поставеният въпрос № 1 в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са относими изцяло към мотивите на друг акт на Бургаски апелативен съд, касаещ процесния договор за цесия – определение № 105 от 30.05.2023 г. по в. ч. т. д. № 96/2023 г. по описа на Бургаски апелативен съд (копие от същото е представено по делото), а не към мотивите на определение № 103 от 30.05.2023 г. по в. ч. т. д. № 99/2023г. на Бургаски апелативен съд, което е предмет на настоящата частна касационна жалба. В последното изобщо не е обсъждано нито дали цесията на вземане, което е прието в производството по несъстоятелност на длъжника, може да се оспорва от него, нито дали в тази хипотеза следва да се провежда ново производство по приемане на вземането на цесионера по реда на чл. 685 и сл. ТЗ. Макар като подател на жалбата да е посочена С. С. В., в същата не се твърди неправилност на извода за недопустимост на исковете, предявени от нея, а на исковете, предявени от „С. В. Пропърти Инвест“ ООД, като са развити подробни съображения в подкрепа на становището, че именно за дружеството е налице правен интерес да иска установяване несъществуване на вземането по процесния договор за цесия в патримониума на „Инвестланд“ ЕООД, признато за негов кредитор от синдика и съда по несъстоятелността. Следователно, доколкото въпросите по т. 1 са иревантни за конкретното дело, не подлежат на обсъждане заявените за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Що се отнася до въпроса по т. 2, касаещ предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдебния състав, достатъчен за недопускане на касационното обжалване е фактът, че в самата частна касационна жалба липсва оплакване в тази насока. С оглед на това и предвид обвързаността на касационната инстанция от очертания в частната касационна жалба предмет на проверката (чл. 290, ал. 2 ГПК), дори да бъде допуснато касационното обжалване, ВКС не би могъл да обсъжда въпроса дали въззивният съдебен състав е следвало да си направи отвод и допуснато ли е поради това процесуално нарушение. Отделно от изложеното, необходимо е да се посочи, че страната обосновава становището си за наличие на предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на съдебния състав с твърдението, че същият се е произнесъл по в. ч. т. д. № 96/2023 г., чийто предмет е идентичен с предмета на настоящото дело по отношение на договора за цесия. Видно обаче от данните по делото, актът, който е постановен по в. ч. т. д. № 96/2023 г., е с номер 105, докато обжалваният по настоящото дело акт е с номер 103, т. е. именно този акт е постановен първи и поради това не може да се счете, че са били налице основания за въззивния съд да извърши преценка по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение