Определение № 1544 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1811/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Д. срещу решение №93 от 25.01.2024 г. по в.гр.д.№400/2023 г. на САС. С решението в обжалваната му част, след частична отмяна на решение №263253 от 04.11.2022 г. по гр.д.№6999/2020 г. на СГС, е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че в полза на „Централна кооперативна банка“ АД съществува вземане срещу Вечно С. Д. в качеството му на авалист по запис на заповед, издаден на 26.08.2008 г. в [населено място] в полза на ищцовата банка, в размер на сумата от 190 511.86 евро, ведно със законната лихва от 15.07.2020 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Нужно ли е да се предявява за плащане записа на заповед на авалиста. 2. Относно задължението на връчителя и редовното връчване (предявяване) на записа на заповед по реда на чл.47, ал.1 ГПК. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните ида обоснове решението си. 4. Какви са последиците при установена и доказана недобросъвестност на кредитора – изцяло или частично отхвърляне на исковата претенция. 5. При доказана недобросъвестност на кредитора изключва ли се отговорността на авалиста по запис на заповед. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Централна кооперативна банка“ АД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявяването от ищеца на процесния запис на заповед (с падеж на предявяване), на издателя (трето по делото дружество, на което ответникът е бил управител), без предявяване на ответника авалист, предпоставя настъпила изискуемост на задължението по записа на заповед и за авалиста, още повече, че в случая са налице доказателства, че такова действие е извършено, чрез връчване на нотариална покана. Установил е, че записът на заповед обезпечава валидно възникнало и изискуемо вземане по каузална сделка – договор за кредит овърдрафт, а ответникът се е съгласил и е станал поръчител на кредитополучателя - издател на записа на заповед, който е получил сумата и не е изпълнил задължението си да я върне на падежа на ищеца, като е намерил, че наличието на изискуемо вземане към издателя на записа на заповед обуславя и наличието на вземане към авалиста. Посочил е, че след като не е страна по каузалното правоотношение, авалистът остава задължен за сумата по записа на заповед и принципно няма право да противопоставя на поемателя ищец възраженията на издателя за погасителен ефект на извършените в изпълнение на каузалната сделка плащания, като изключение от това принципно разрешение е допустимо само при проявена недобросъвестност или злоупотреба с право от приносителя. Счел е, че обстоятелството, че банката се е снабдила с изпълнителен титул и провежда принудително изпълнение срещу дружеството-кредитополучател, не я лишава от правото да се снабди с друг изпълнителен титул въз основа на записа на заповед, авалиран от ответника по делото и да проведе принудително изпълнение и срещу него. Изразил е становище обаче, че в случая с подадената на 15.07.2020 г. искова молба се претендира отново пълния размер на дълга, което съставлява недобросъвестно поведение и злоупотреба с права, тъй като ищецът е знаел обстоятелствата, при които е издаден записът на заповед, както и факта, че по изпълнително дело №332/2012 г., кредитополучателят е извършвал плащания по каузалната сделка. В този смисъл е достигнал до извод, че ответникът - авалист е легитимиран да противопостави на ищеца - поемател произтичащите от каузалното правоотношение правопогасяващи възражения на издателя. Позовавайки се на ТР №4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и анализирайки приложените по делото писмени доказателства и заключението на ССЕ, е достигнал до извод, че плащанията, които издателят е извършил и които следва да бъдат взети предвид, са за погасяване на главница в размер на 121 150.73 евро по договора за кредит овърдрафт и за погасяване на законна лихва в размер на 106 337.41 евро или общо сума в размер на 227 488.14 евро, за която сума искът на банката срещу ответника авалист следва да бъде отхвърлен. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Становището на въззивния съд, че релевантно за настъпване на изискуемостта на вземането по записа на заповед, издаден на предявяване, е предявяването на записа на издателя, но не и на авалиста, е в пълно съответствие със споделяното от настоящия състав разрешение, дадено в определение №45 от 13.01.2014 г. по ч.т.д.№2880/2013 г. на ВКС, ТК и в решение №113 от 12.07.2017 г. по т.д.№640/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Съгласно разясненията в посочените съдебни актове на ВКС, изискуемостта на вземането по запис на заповед, издаден на предявяване, настъпва с предявяването му на издателя, което е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста и в този смисъл касационно обжалване по първи въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не следва да се допусне, а посочената практика на ВКС изключва наличието и на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втори и трети от въпросите, свързани с твърденията на касатора за нередовно предявяване на записа на заповед на авалиста, респективно до необсъждане на доказателства, водещи до извод за липса на предявяването, не се явяват обуславящи правната воля на въззивния съд – както бе посочено изискуемостта на вземането по записа на заповед, издаден на предявяване, настъпва с предявяването му на издателя, което е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста (респективно обстоятелството дали записът на заповед е бил предявен на авалиста или не, е без значение). В този смисъл, доколкото в обжалваното решение се съдържат някакви съображения за предявяване на записа на заповед на авалиста с нотариална покана, то тези съображения представляват единствено евентуални доводи/допълнителни аргументи в подкрепа на формирания извод, но не се явяват обуславящи крайните правни изводи на съда. Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. Константна е практиката на ВКС, че когато авалистът не е страна по договора, обезпечен със запис на заповед, менителничният поръчител не може да противопостави лични възражения, основани на каузалното правоотношение, освен при наличие на доказателства за недобросъвестност на поемателя или за злоупотреба с права. Не съществува съмнение също така, че недобросъвестен е и кредиторът по ценната книга, който знае, че каузалното задължение, покрито с менителничната сделка е възникнало, но е погасено изцяло или отчасти, като при установена недобросъвестност авалистът може да противопостави на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение. Т.е. установената недобросъвестност води до разглеждане на направените от авалиста относителни възражения, основани на каузалната сделка (а не по правило до отхвърляне на иска в неговата цялост), като в случаите на частично погасяване на задължението по каузалното правоотношение, покрито изцяло с менителничната сделка и наличие на недобросъвестност на поемателя кредитор, прекият му менителничен иск възниква в съдържание, равно на неплатената сума по каузалното правоотношение. Наличието на посочената практика изключва поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК спрямо четвърти и пети въпроси, а съобразяването на въззивния съд с тази практика – и селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,