Определение № 2302 от 04.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 663/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ), представлявано от министъра, чрез главен юрисконсулт С. Д., срещу решение № 385 от 03.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 746/2025 г. на Окръжен съд – Хасково. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 309 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 534/2024 г. на Районен съд – Хасково, с което на основание чл. 74, ал. 4 вр. ал. 2 КТ е обявена за недействителна клаузата за срок по т.1 от допълнително споразумение към трудовия договор от 01.04.2010 г., сключен между ищеца И. Н. Д. и МРРБ. Със същото решение уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т.3 КТ, е признато за незаконно на основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ и е отменено, като ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и ответното Министерство е осъдено да му заплати на основание чл. 344, ал. 1, т.3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ обезщетение за оставане без работа за времето от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г., в размер на 6568.41 лв. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба се обосновава приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и да изложи в мотивите собствени фактически и правни изводи? 2. При сключване на трудов договор по чл. 328, ал. 1, т.1 КТ следва ли срокът да бъде разписан като точен момент, вместо като период, когато това е в унисон с акт на Министерски съвет? и 3. Следва ли съдът да установи, дали за самия работник или служител е било ясно и определено за какъв срок е нает? Насрещната страна И. Н. Д. чрез процесуалния си представител адв. В. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в депозирания в срока по чл. 287 ГПК писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е съобразил от фактическа страна, че ищецът И. Д. е заемал длъжността „ръководител“ на Съвместен секретариат по Програма за трансгранично сътрудничество ИНТЕРРЕГ-ИПП ТСГ България-Турция „2007 – 2013 г.“, по силата на трудов договор от 01.04.2010 г., който е бил сключен като безсрочен. На 22.08.2016 г. между страните е подписано допълнително споразумение към трудовия договор на основание чл. 119 вр. чл. 68, ал. 1, т.2 КТ, по силата на което на ищеца е възложено да изпълнява същата длъжност „ръководител“ на Съвместен секретариат, но вече по Програма за трансгранично сътрудническо ИНТЕРРЕГ-ИПП ТСГ България-Турция „2014 – 2020 г.“ и за срок - до приключване на Програма 2014 – 2020 г., но не по-късно от 31.12.2023 г. Със Заповед № РД-02-16-25/02.01.2024 г. на Министъра на МРРБ трудовото правоотношение с ищеца Д. е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.3 КТ, поради изтичане на уговорения срок, считано от 01.01.2024 г. При така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че клаузата за срок, включена в допълнителното споразумение, е нищожна, като в подкрепа на този свой извод е изложил две групи съображения. На първо място, според Окръжния съд, нищожността следва от несъответствието между посоченото основание по чл. 68, ал.1, т.2 КТ „за извършване на определена работа“ и посочването на крайна дата 31.12.2023 г., която не е обвързана от конкретната работа и на практика обосновава приложението на чл. 68, ал. 1, т.1 КТ. В тази връзка съдът е акцентирал на това, че при срочния трудов договор по чл. 68, ал. 1, т.2 КТ работата може да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключването му и от тази гледна точка да се тълкува срока за извършване на тази работа, при което реализирането на работата изчерпва от съдържание трудовото правоотношение и то се прекратява. В настоящия случай, обаче, описаното съдържание на функциите на съвместния секретариат не сочи на временен характер на дейността му, а напротив, подпомагането на Управляващия орган има траен характер – предоставя информация на кандидатите за възможности за финансиране, занимава се със заявленията им, подпомага бенефициентите при изпълнението на операциите. По делото не се спори, че самата дейност на Секретариата не е закрита и дейностите на заетите по изпълнението й лица не са изчерпани, напротив, обезпечено е те да бъдат продължени и това е видно от новата „Програма 2021 – 2027 г.“, по която на наетите работници и служители за новия програмен период са възложени задължения за приключване на работата по предходния програмен период „2014 – 2020 г.“ На следващо място, въззивният съд е счел, че клаузата за срок е нищожна, тъй като от нея не става ясно кога точно (в кой момент) трудовият договор ще се счита за прекратен – от момента на приключване на Програмата или от 31.12.2023 г., а ако се приеме, че от момента, в който едно от двете настъпи първо, то неясно е от допълнителното споразумение по какви критерии следва да се приеме, че Програмата е приключила. С оглед нищожността на клаузата за срок, съдът е намерил заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца поради изтичане на срока за незаконна, възстановил го е на заеманата от преди уволнението длъжност и е осъдил работодателя да му заплати обезщетение за времето от 06.01.2024 г. до 06.07.2024 г., в което ищецът е останал без работа и през което е работил на по-ниско платена работа. Съдът е изложил и допълнителни съображения за злоупотреба с право от страна на работодателя, който с настоящото незаконно уволнение повторно прекратявал трудовия договор с ищеца. При тези данни Върховният касационен съд намира, че липсва основание за допускане до касация на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да бъде допускано по първия процесуалноправен въпрос, тъй като при разрешаването му не е допуснато противоречие със съдебната практика, вкл. и тази, цитирана от касатора. Както е посочено в тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви по предявените искове, като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани относими и допустими доказателства и разгледа всички наведени доводи и възражения, тъй като действа като инстанция по същество. По този въпрос е налице и обилна съдебна практика, която въззивният съд е съобразил изцяло. Изложеното изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до докладната записка на главния директор на ГД „Управление на териториалното сътрудничество“, същата няма нормативен характер, нито представлява индивидуален административен акт, за да бъде обвързваща за страните, поради което необсъждането й като правно ирелевантна не съставлява допуснато от съда процесуално нарушение. Неоснователно се поддържа от жалбоподателя и че съдът не е обсъдил доводът му за допусната техническа грешка при изписването на основанието по чл. 68, ал. 1, т.2 КТ вместо вярното „чл. 68, ал. 1, т.1 КТ“. В атакувания акт ясно е посочено, че същественото по иска за частична недействителност по чл. 74, ал. 4 КТ е не изписването на текста на клаузата за срок на договора, а това, че такова изменение на неговото съдържание противоречи на закона. Останалите два въпроса са изложени от касатора заедно, поради което следва да бъдат разгледани съвместно, като единият от тях се налага да бъде и уточнен от касационния съд в пределите на правомощията му, доколкото от една страна посоченият от касатора текст на закона сочи на прекратяване на трудов договор от работодателя с предизвестие при закриване на предприятието (чл. 328, ал. 1, т.1 КТ), каквато хипотеза е изцяло неотносима към разглеждания случай, а от друга, питането е за определяне на срока „при сключването“ на трудовия договор, но при позоваване на основание за прекратяването му. По начало, всеки срок в структурно отношение се състои от три елемента: начален момент, краен момент и период от време, заключен между тях. Тези елементи на срока могат да бъдат определени, но е достатъчно и да са само определяеми. При сключване на срочен трудов договор е допустимо срокът да бъде определен с посочване на крайна дата и това е хипотезата на чл. 68, ал 1, т.1 КТ, при която срокът може да бъде и с продължителност, надхвърляща три години, ако това е предвидено в закон или в акт на министерския съвет. Трудовият договор за определена работа по чл. 68, ал. 1, т.2 КТ също е срочен, но се отличава съществено от този за определен срок по т.1, защото при него трябва изрично да се определи не датата, а работата, за изпълнението или за довършването на която се сключва. Разликата между двете хипотези е съществена. В решението си въззивният съд не е приел, че трудовият договор не може да бъде сключен за определен срок, с посочването на точен момент, вкл. и когато това се налага, за да бъде спазено постановление на Министерски съвет. Затова първият от тези въпроси не е обуславящ за допускане на касационно обжалване, а липсата на общата селективна предпоставка изключва необходимостта от обсъждане на приложената към изложението съдебна практика. Вторият въпрос, относно необходимостта за самия работник или служител по срочен трудов договор да е наясно за какъв срок е нает, е обуславящ, тъй като е предопределил решаващите изводи за нищожност на клаузата за срок в допълнителното споразумение. Същият, обаче, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Както това е прието в цитираното от касатора решение № 236 от 18.06.2015 г. по гр. д. № 440/2015 г. на ВКС, ІV г.о., а така също в решение № 256 от 15.09.2011 г. по гр. д. № 1379/2009 г., на ВКС III г. о. и решение № 44 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 558/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., при трудов договор, сключен със срок по чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ за извършване на определена работа, за работника или служителя следва да съществува яснота кога точно ще изтече срокът, тъй като той е определящ за времетраенето на трудовото му правоотношение. Именно това е приел и въззивният съд, а именно, че в случая от сключеното допълнително споразумение за ищеца не е ясно кога изтича срокът на договора му, независимо, че съгласно чл. 67, ал. 3 КТ трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен по изрично желание на работника или служителя, за каквото по делото няма данни. В действителност, с въпроса си жалбоподателят насочва към анализ на установените по делото факти, че с ПМС № 247/2014 г. е постановено разходите за заплати и осигуровки на заетите работници и служители по Програма 2014 – 2020 г. да се изплащат от средствата по тази програма, както и че разходи по тази програма след 31.12.2023 г. са недопустими. Освен, че по този начин касаторът навлиза в съществото на спора, което в тази фаза на касационното производство не е допустимо, е достатъчно да се посочи, че както разходите за заплати и осигуровки по предходната програма за трансгранично сътрудничество 2007 - 2013 г. (с действие до 31.12.2016 г.) са били покрити от бюджета за програма 2014-2020 г., считано от 01.01.2017 г., така и разходите по следващата програма след крайния й срок 31.12.2023 г. се покриват от бюджета за новата програма 2021 – 2027 г. Съобразно с това, въззивният съд е приел, че срокът на договора не е обвързан от срока на финансирането. Този извод касае правилността на решението и като такъв е от значение не за допускане на решението до касационен контрол, а за неговата отмяна. Наличието на трайно установена съдебна практика по поставените от касатора въпроси, която не се нуждае от осъвременяване, изключва приложимостта на чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК, поради което касационното обжалване на решението не следва да бъде допускано и в тази, изведена в изложението към касационната жалба, част. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца И. Д. следва да бъдат присъдени и сторените от него разноски в касационното производство, които възлизат на 600 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,