Определение № 450 от 25.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2587/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. В. и И. Д. В. срещу решение № 2671 от 29.04.2020 г. по гр.д.№ 16351 от 2018 г. на Софийския градски съд, ГК, IV-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 31.08.2018 г. по гр.д.№ 74763 от 2017 г. на Софийския районен съд, 88 състав в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявения от В. М. В. и И. Д. В. срещу К. Г. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на ищците на собственост върху 1/2 ид.ч. от следния недвижим имот: апартамент № ....., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 46,38 кв.м., заедно с принадлежащото към него избено помещение № 10 с площ от 3,40 кв.м. и 3,077 % ид.ч. от общите части на вх.“ .....“ на правото на строеж върху мястото.

В касационната си жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалните закони- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния въпрос: Може ли съдът да приеме, че не е упражнявана фактическа власт с намерение за своене на вещта, след като по делото има данни, че данъците и таксата смет за недвижимия имот са заплащани от ищците ? Представят следната практика на ВКС, на която според тях обжалваното решение противоречи: решение № 116 от 27.02.2007. по гр.д.№ 2713 от 2005 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 166 от 31.10.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 306 от 25.05.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 6 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 4018 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 177 от 09.11.2015 г. по гр.д.№ 2803 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о.

В писмен отговор от 27.08.2020 г. ответницата К. Г. С. оспорва касационната жалба. Моли решението на Софийския градски съд да не бъде допускано да касационно обжалване.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част /с която предявеният установителен иск е отхвърлен за 1/2 ид.ч. от процесния апартамент/, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали осъществяването на твърдяното от тях основание за придобиване на собствеността на тази ид.ч. от апартамента- непрекъснато давностно владение от 1997 г. до 2017 г. Действително, установено било по делото, че ищците осъществяват непрекъсната фактическа власт върху този апартамент, като до 2007 г. са живели в него със сина си С. И. Д., който е бил съсобственик на имота заедно с ответницата К. С.- негова бивша съпруга. Съдът е приел, че след смъртта на сина им през 2007 г. ищците са станали собственици по наследство и са започнали да владеят притежаваната от сина им 1/2 ид.ч. от апартамента, но не и притежаваната от ответницата 1/2 ид.ч. Не е доказано да са предприели каквито и да е действия, с които да са преобърнали държането на спорната 1/2 ид.ч. от имота във владение. Нито един от разпитаните по делото свидетели не установявал ищците да са имали изискуемото от чл.68, ал.1 ЗС субективно отношение към вещта и съответно да са довели до знанието на съсобственика К. С. своето намерение да владеят идеалната й част за себе си. Осъществяваната от ищците текуща поддръжка, ремотни и подобрения в имота и плащането на данъците за него не сочат на владение.

С оглед на тези мотиви на съда не са налице сочените от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд поради следното:

1. Единственият поставен от касаторите правен въпрос /Може ли съдът да приеме, че не е упражнявана фактическа власт с намерение за своене на вещта, след като по делото има данни, че данъците и таксата смет за недвижимия имот са заплащани от ищците ?/, по който като противоречива практика е посочено решение № 116 от 27.02.2007г. по гр.д.№ 2713 от 2005 г. на ВКС, ГК, IV г.о., не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК, тъй като е неотносим към конкретното дело, по което е установена друга фактическа обстановка: По делото не е установено ищците да са декларирали имота на свое име и да са заплащали данъци и такса смет за целия имот. Напротив, от представените към исковата молба и към молба от 28.11.2017 г. приходни квитанции от 2015 г. и от 2017 г. и два броя удостоверения за данъчна оценка е видно, че 8-10 години след смъртта на съсобственика на имота С. Д. данъчната партида за имота се е водела все още на негово име, а не на името на ищците като негови наследници, и ищците са заплащали само дължимите от С. Д. данъци за този имот: в приходните квитанции от 2015 г. и от 2017 г. като титуляр на данъчната партида е посочен С. Д., а в удостоверенията за данъчна оценка е посочено, че дължимият от ответницата К. С. данък за притежаваната от нея идеална част от апартамента за 2017 г. в размер на 26,39 лв. не е заплатен. Същевременно от квитанциите, находящи се на листи 40- 55 от първоинстанционното дело, безспорно се установява, че данъците и таксите смет за спорната 1/2 ид.ч. от процесния апартамент за целия период от 1998 г. до 2016 г. са заплащани от К. С., а не от ищците.

2. В касационната жалба и в молбите- уточнения от 25.06.2020 г. и 30.06.2020 г. не са поставени други правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, а са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение по чл.281, ал.1, т.3 ГПК, които сами по себе си не могат да обусловят допускането на касационното обжалване.

3. Независимо от гореизложеното, касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие с останалите посочени от касаторите решения на ВКС/, поради следното:

3.1. Решение № 166 от 31.10.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. е неотносимо към настоящото дело. То е постановено по въпрос, който не от значение за настоящото дело, а именно: Какви са нормативните ограничения за придобивната давност по отношение на земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ ? По настоящото дело не се касае за имот, възстановен на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ, нито за отхвърляне на иска поради наличието на някакви нормативни ограничения за придобиването на процесния апартамен по давност. Приетото в това решение на ВКС, че ограждането на земеделските имоти представлява действие, с което всеки един от наследниците демонстрира пред останалите намерението си да завладее идеалните части на останалите наследници, също е напълно неотносимо към конкретното дело, по което не се касае за ограждане с ограда на поземлен имот.

3.2. Определение № 306 от 25.05.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. не е практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която би могла да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Касае се за определение по чл.288 ГПК, в което ВКС не се произнася по правен въпрос, а само извършва преценка за наличието на противоречие на приетото в конкретно съдебно решение с решения на ВКС по даден правен въпрос.

3.3. Решение № 6 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 4018 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о. също е напълно неотносимо към настоящото дело. То е постановено по подадена молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.303, ал.1, т.1 ГПК и в него ВКС се е произнесъл само по предмета на делото: дали представените по конкретното дело писмени доказателства са основание да отмяна на влязлото в сила съдебно решение.

3.4. В решение № 177 от 09.11.2015 г. по гр.д.№ 2803 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че давността се прекъсва с предявяване на иск, но само ако той е насочен от собственика спрямо лице, което се позовава на придобивната давност. Ако искът е предявен от владелеца, чл.116, б.“б“ ЗЗД не се прилага, тъй като ищецът не може сам да прекъсне собствената си придобивна давност. В този случай давността продължава да тече и по време на процеса и ако е изтекла към момента на приключване на устните състезания следва да се съобрази от съда съгласно чл.235, ал.3 ГПК като факт, настъпил след предявяване на иска и имащ значение за спорното право. Приетото в това решение също е без значение за настоящото дело, по което основният мотив на съда за отхвърляне на предявения иск за собственост е не че не е изтекъл 10-годишния давностен срок на владение до предявяването на иска, а че ищците не са установили владение върху процесната 1/2 ид.ч. от апартамента, а са били само нейни държатели.

4. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост.

В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗН, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Ответницата по жалбата не претендира за направени от нея разноски по делото пред ВКС, поради което такива разноски не следва да й се присъждат.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение